идвали… Най-сетне той се обадил, за да ускори удара, но като й се изпречи нещо на нечистата сила, никаква я няма! — криел се Воронков, не вдигал телефонната слушалка, тази техника съветските бюрократи са я отработили до съвършенство: по-лесно е да долетиш до тях с крила и да пробиеш покрива с главата си, отколкото да научиш от секретарите: съществува ли той изобщо на тоя свят, кога ще дойде, кога можеш да му се обадиш! И една вечер, когато Твардовски вече си бил тръгнал, а секретарката му още била там (и сто на сто моментът е бил много точно пресметнат!), Воронков се обадил лично, в игриво-драматичен тон: „Тръгнал ли си е вече? Ах, колко съжалявам… Той сигурно ми се сьрди. Всичко съм изпратил в Централния комитет. А аз сам — какво мога? Без Централния комитет гък не мога да кажа.“ И достатъчно точно го разбрали в редакцията: Воронков се клати, може и да изхвърчи, не е свършил работата както трябва.
Решението увиснало, решението можело и да не се състои. Макар че такова тягостно изчакване под секирата не е най-доброто време за размисли, но всички взели да се питат: ако Твардовски не го свалят, може би списанието още съществува? щом има Твардовски — има и списание? можем ли да останем и да се борим? Но тъй като за свалянето на Лакшин, Кондратович и Виноградов вече било напечатано във вестника, това според съветските представи е невъзвратимо, невъзстановимо, защото и най-закъсалото жълто-кафяво съветско вестниче не може да греши. Бившите заместници на Твардовски вече ходели на новите си длъжности, но всеки ден се отбивали и тук — и в това ново положение се изяснило, че любимците на А. Т., неговите заместници, не искат Твардовски изведнъж да остане без тях: не можели да си представят „Новый мир“ без себе си.
Гине се по различен начин. „Новый мир“ според мен загина без красота, с превит гръб. Никакво дори помръдване към публична борба, когато тя вече е изпробвана от други и дава резултат! Да не споменавам, че нито веднъж не посмяха, още приживе на списанието, да пуснат в самиздат спряна от цензурата статия или абзаци, както направи с „Майстора“ Е. С. Булгакова. Ще рекат: бихме погубили списанието. Ама все едно го погубиха, натам вървяха вече работите, вече гърлата им хриптяха, но все пак да не са на колене! През тия февруарски дни нито едно отворено писмо до самиздат (а защото — риск за партийните членски карти и следващите служби на изгонените членове?), плахост дори в ходатайствата по команда, две унизителни писма на Твардовски до „Литгазета“. Нещо по-лошо: Твардовски и Лакшин, без да се гнусят, посетили нищожния писателски конгрес на РСФСР, който се проведе скоро след това. Твардовски отишьл и седнал в президиума и се усмихвал на общите снимки, с ментарджиите, сякаш специално показвайки на цял свят, че изобщо не е преследван и засегнат. (Ами като си отишъл — вземи думата!) А Лакшин по такъв начин външно демонстрирал верноподаничеството си, а в кулоарите ловял ново-мировските автори и ги увещавал да изтеглят ръкописите си. Тъкмо тази насока на усилията на старата редакция беше неблагородна. И изобщо не бива да изнудваш жертви от другите, можеш само да призоваваш към тях, но едва след като лично покажеш как се прави това. Отиващите си членове на редколегията не се съпротивляваха, не се бориха, покорно вдигнаха бялото знаме — освен Твардовски — и не пожертваха нищо, отиваха на осигурени служебни места, но от всички останали след себе си ожесточено изискваха жертви: след нас — опожарена земя! Ние паднахме — да не оцелее и никой от вас! За да се потресе по-скоро и по-нагледно светът от духването на нашия светилник: всички автори трябва непременно и незабавно да напуснат „Новый мир“, изтегляйки ръкописите си, който постъпи иначе, е предател! (А къде да се печатат те?) Целият апарат — редакторите, секретарките, ако се опитат да правят след нас нещо хубаво, са предатели! Особено пък още неизключените членове на колегията — трябва незабавно да подадат оставка, да се махнат на всяка цена! (С излизане от СП ли? С гражданска смърт ли? Подчинявайки се на тази линия, 60-годишният тежко-болен Дорош подал заявление, не го освобождавали — значи е предател!).
Но след като цялата новомировска биография се състоеше от постоянни компромиси с цензурата и с партийната линия — тогава защо да се забранява на авторите и на апарата да подхванат и продължат тая линия на компромиси, докато може? Сякаш окаляният „Новый мир“ става по-отвратителен от всички други отдавна окаляни списания. Като не можахте да предотвратите разгрома, като не можахте да овардите кораба цял, поне оставете всеки да се цамбурна сред отломките както знае. Не! в това те бяха непримирими.
Защото, както се случва, виждаха дългогодишната си жизнена линия съвсем другояче — далеч не като вечна превитост пред компромисите (тя и не може да бъде друга за едно списание под такъв режим!). Виждаха я съвсем другояче, високо и стройно — и това пролича, когато посмяха все пак да се свържат със самиздат, посмяха: написаха два анонимни — и изключително партийни! — панегирика за покойното списание. (И защо трябваше да действат толкова плахо: съвсем не е опасно, защо анонимно? Вероятно защото авторите са били длъжни да не разкрият близостта си до старата редакция — а и бездруго проличаваше осведомеността им: кое е останало в портфейла на старата и как преминават дните на новата. Не е трудно да се познаят, да се съзрат и лицата им.)
Смърдеше начинът, по който бяха се подписали: Литератор, Читател, — по най-долния образец на съветските вестници. Читателят започва с подробен, дотеглив епиграф (пак лесно се познава стилът), а и от кого е епиграфът? — от Маркс! — това се пише през 70-а година, пише се за самиздат! А по-нататък и Ленин се цитира — о, мислене на наплашен от цензурата човек, как издаваш похватите си!… През същия февруари, когато разгониха „Новый мир“, гнъсният съд над Григоренко тикна първия честен съветски генерал в лудница; дузината „Хроники“ на избледнелите си от четене пелюрени страници вече беше назовала стотиците герои, дали за свободата на мисълта — свободата на тялото си, заплатили със загубване на работата си, със затвор, интерниране, лудница, — анонимите обявяват разгромявалото на „Новый мир“ за „най-важното събитие във вътрешния живот“, което „ще има значителни политически последици“ (за да има последици, трябва самите вие да действате по-смело); надуто хвалят себе си: „нашите най-честни уста“ (по-честни, отколкото на онези, които са в затвора ли?), „непобедимостта на ново-пировската Правда“ (и в спомените на маршал Конев? на коминтерновците?), „най-важният елемент в нормализирането на съветското общество“, „глас на народната съвест“ (одобрил окупацията). „То единствено устоя в подкрепата на пречистващото движение след XX конгрес“ (в какъв смисъл пречистващо! че стовари всички грехове на режима върху Сталин ли?). Тази линия на вярност към XX конгрес на КПСС искрено се схваща от авторите като „дух на фундаменталните проблеми… в които е цялата ни историческа съдба“. Стига да се надвие „положителният фанатизъм“ на „сталинистите екстремисти“, е, разбира се, и на „отрицателният фанатизъм… безпроблемното нихилистично критиканство и озлобеността“ — ами че това може на „Правда“ да се изпрати, защо анонимно бе, братлета? Това верноподаничество особено смърди, защото е анонимно и в самиздат! На страниците на „Новый мир“ биха могли да го оправдават барем с цензурата… И тъй, коя е главната беда от разгонването на „Новый мир“? — „сега на нашите врагове ще им бъде значително по-лесно да се борят срещу идейното влияние на комунистическото движение в цял свят“. Но най-важен от всичко, разбира се, е „социализмът“! — само той е „способен да бъде прогресивна историческа алтернатива на света на капитала“ (направо от минали през цензурата страници), „неумъртвената в народа способност към борба за същински социализъм“ (друг път! потърсете къде е останала тя, само не и в нашата страна). А кой е виновен за несполуките на социализма? Че кой може да е! — както винаги Русия: „извращенията на социализма се коренят в многовековното наследство от руския феодализъм“ — нима ще допуснем, другари, че социализмът е порочен сам по себе си, че изобщо не е осъществим в доброта?!
По-плитка епитафия за „Новый мир“ не можеше да се произнесе и по този начин да се изрази плиткостта на собственото ти разбиране за това наистина голямо дело.
Впрочем самиздат не е глупак, ориентира се: тези панегирици не бяха приети от него, не се разпространиха, изчезнаха; и до мен стигнаха само благодарение на редакционните кръгове. И ме огорчиха не по-малко от статията на Дементиев.
От останалите членове не скрих, че осъждам цялата им линия в кризата и краха на „Новый мир“. Точно така било предадено на Твардовски (сигурен съм, че от Лакшин), само че без горните мотивировки.
И отново, за кой ли път, лодчицата на приятелството ни с Трифонич потъна в тъмните дълбини. Затиснати от един и същи ботуш, млъкнахме — разделени.
Самотата ми впрочем не беше самота, а дейна работа над „Август“. И не станах слаб извън Съюза на писателите, и не отслабнах без списанието, напротив, само по-независим и по-силен — вече пред никого не се отчитам, никакви странични съображения не ми връзват ръцете. Der Starke ist am machttigsten allein — без слаби съюзници по-свободни са ръцете на самотния.
А самотата на Трифонич беше пълна с болката от пълното, както го е усещал, предателство: години наред той се беше жертвал заради всички, а за него сега никой не искаше да се жертва: не напускаха
