— Няма страшно, вие достатъчно сте се трепали, сега ще си почивате. Ще дойдем с Ростропович да ви вземем, ще ви закараме в неговия замък, ще ви дам да прочетете оная моя книга.
(Под таван няма как да кажеш: „Архипелага“.)
Чак грейна, идеята му допадна.
Изрече нещо много странно:
— Тъкмо имате и повод за днешното ви идване в редакцията: трябвало е да получите поздравителните си писма.
Прозвуча не като укор, не като закачка, а като някакво умопомрачение, идващо от 1937 година.
— Ама недейте така, А. Т.! Какъв повод! Пред кого?
— Е — казва, навел очи, А. Т., — ако вземат да ви питат защо в такъв ден…
— Мен ли, Александър Трифонич?! Че аз в моето отечество пред никого не се отчитам!
Или не е знаел, че всички коридори на първия етаж са претъпкани с автори?…
А ето кое беше трогателно.
— А. Т.! Тук има някаква мистика в датите. Вчера беше денят на арестуването ми, дори 25-годишнина. (И по-важното: на 9 февруари по нов стил починал Достоевски.) Днес е денят на смъртта на Пушкин, и също век и една трета. (А утре, на 11-и, ще разкъсат Грибоедов.) И през същите дни ви разгромиха…
Той неочаквано, много от сърце:
— Мистика ли искате? Нощес не спах. Пих кафе, после приспивателно, заспах тревожно. Изведнъж чувам сподавения, но много ясен глас на София Ханановна (секретарката на А. Т.): „Александър Трифонич! Дошъл е Александър Исаич.“ И точно така стана през деня.
Много ме трогна това. Значи днес е пристигнал с такава надежда. За кой ли път показваше колко повече му тежат нишите разногласия…
През тоя ден все се очакваше какво ще има в утрешната „Литературка“ и нашите агенти ни носеха различни сведения: ту — влиза протестното писмо на А. Т., ту — не влиза; ту — ще има фалшификация, че той е съгласен с промените в редакцията, ту — че няма да има.
Но „Литгазета“ щеше да изневери на характера си, ако не беше се изтарикатила. На другия ден и фалшификацията се появи, естествено, и бевъзвратното обявяване за извеждането на четиримата членове на редколегията, и писмото на А. Т., което той вече се беше изпренадал да чака в печата, но което не му правеше чест ни най-малко:
…поемата ми… по абсолютно незнайни за мен пътища, естествено, против волята ми… в емигрантското списанийце „Посев“… изопачен вид… Нахалността на тази акция… безпардонната лъжливост… провокационното заглавие… уж че тя била „забранена в Съветския съюз“. (А не е ли забранена? Нима не питате приятелите си: „Прочетохте ли поемата ми?“ А нима това писмо ще й отвори отпечатването в СССР?)
И — за какво бе платена тази цена? За това, че разпъдиха вашата редакция ли, Александър Трифонич?…
Пречупиха го…
Беше прехвърлена мярката на униженията, мярката на издръжливостта и на 11 февруари Твардовски подписал толкова години изцежданото от него: „Моля да бъда освободен“…
А освен туй не знаехме: на същия 11-и го викнали на „съвещание на членовете на Президиума на КОМЕСКО“ — е, на нашите задължителни представители в угодническата Вигорелиева организация, която сега все пак се озъби заради мен. И Твардовски — за какво плащайки сега, днес? — подписал продиктуваната му молба за освобождаване от длъжността вицепредседател на КОМЕСКО — тоест предал още една позиция, предал себе си и мен, макар и безвредно. И с най-искрено чувство ме прегърна на другия ден, без изобщо да споменава за това, без дори да го разбира. Нали, щом партията ти нарежда — трябва да подпишеш.
На 12-и пак минах през редакцията. Всичко вече беше различно — при редакторите не очакване на съдбата, при писателите — не опит за бой. Разчистваха бюрата. В голямо количество нахълтаха автори, вземаха ръкописите си (после някои ще ги върнат). Други ръкописи се късаха в кошчетата за отпадъци, в торби и подовете бяха покрити с накъсани хартийки. Това приличаше на масово арестуване на редакцията или на интерниране, на евакуация. Тук-там донасяха водка, авторите и редакторите си пийваха като на помен. Но в кабинета на А. Т. за писателите както винаги нямаше отворен достъп. Неколцина от тях с водка и салам отидоха в кабинета на Лакшин и го помолиха да повика Трифонич, но от името на А. Т. Лакшин се извини и отказа. Вече и за сваления Главен беше неприлично ей тъй непартийно да се появи сред недоволните автори.
Заварих А. Т. в кабинета му пак сам, но на крака, пред отворените библиотечни шкафове, също зает със сортиране на папки и книжа. Каза ми, че изпитвал облекчение от подаването на молбата. Съгласих се: вече не биваше да остава. Само че във вчерашното писмо имаше една фраза (да беше само една!)… Че поемата уж била забранена.
Трифонич взе да ми възразява оживено, дори изахка, колко зле се ориентирам (изахка, защото усещаше гафа си):
— Това не сте го разбрали! Това е много деликатна фраза. Тъкмо заради нея не искаха да отпечатат писмото ми! Ами нали съобщих на целия Съветски съюз, че съществува такава поема и я спират?!
Не исках да го разубеждавам, не търсех изостряне.
Споменах за наближаващата му 60-годишнина. Той пресметна, че е водил „Новый мир“ на два пъти цели 16 години, а нито едно руско списание никога не е съществувало повече от десет.
— До седемдесетата, А. Т., като нищо можете да пишете! — утешавах го аз.
— Абе Мориак е на осемдесет и пет и как пише! — Погледна ме: — Бунин например през живота си никого не е хвалил освен Твардовски, а взел, че похвалил Мориак.
А ето го и зрънцето:
— А. Т.! На големите нищо им няма: на Лакшин, на Кондратович, на тях вече са им уредили постове, ще им дават заплати. А дребните риби какво ще правят?
— За Виноградов ли става дума? Той още по-добре ще се уреди.
— Не, за апарата.
Не ме чу. Не ме разбра! Както тогава с „Вехи“ — просто не ме разбра, самото понятие „апарат“, още 20 души, които…
— За авторите ли? Те няма да публикуват в „Новый мир“.
Вярно, на другия ден, на 13-и, А. Т. тръгнал да обикаля всички стаи на трите етажа, където никога не бил влизал: отивал да се сбогува. Едвам сдържал сълзите си, бил потресен, трогнат, на всички казвал добри думи, прегръщал ги… — но защо нито веднъж дотогава не бил събирал тия свои две дузини? И защо днес не се борели, а толкова трогателно, толкова трагично се предавали?
(Разказваха ми за тази сцена през дните, когато се канех да описвам раздялата на Самсонов с войските, — и приликата между тези сцени, а тутакси и силната прилика на характерите ми се разкри! — същият психологически и национален тип, същите вътрешно величие, едромащабност, чистота — и практическа безпомощност, и изоставане от века. Още и — аристократичността, естествена в Самсонов, противоречива в Твардовски. Започнах да си обяснявам Самсонов чрез Твардовски и обратното — и по- добре разбрах всекиго от тях.)
После членовете на редколегията се почерпили в просторния кабинет на Лакшин, поседели и си отишли. А на дребните риби хич не им се искало да се разотиват в последния ден. Събрали по една рубла, някои от скромните автори донесли още пиене и мезета и намислили: я да идем в кабинета на Твардовски! Вече било тъмно, светнали лампите, наредили чиниите, чашите, насядали там, където рядко ги допускали и не заедно, — „те ни изоставиха“. На бюрото на Твардовски никой не седнал, сложили му чаша.
На другия ден очаквали идването на новия Главен. Само че не — и това пак е по съветски! — натиканият в устата на апарата документ, кой знае защо, не тръгнал веднага. С такова темпо бяха ги душили час подир час — и изведнъж им омекнали ръцете и всичко замряло. Искало се само от пет съседни стаи да се съберат секретарите на СП и да приемат постановление — но явно не били получили върховното телефонно съгласуване и машината засякла и всички се вцепенили в кабинетите си — и Твардовски в своя, на Пушкиновия площад, очаквайки присъдата си. И така се занизали дни, и втора седмица — Твардовски пристигал, трезвен, тревожен, очаквал телефонно обаждане, идване, сваляне, — нито се обаждали, нито
