Не за пръв път хлопа Ростропович по корицата на тези очерци. Но — невъзможно е: вече не носи книгата, и бездруго е набъбнала, а в Ростропович живот и бои има за десет души, жал ми е да го описвам между другото.
През оная есен той ме охраняваше така, че да не знам, че земята се пропуква, че надвисва градоносен облак. Вече имало заповед да изпратят милиционери — да ме изселват, а аз нищо не знаех, спокойно си се разхождах по алейките.
Понякога безгрижното късогледство е спасение за сърцето. Понякога да ни пази Господ от прекалено реално предвиждане.
Впрочем за в случай на идване на милиция бях си измислил отлична защита, такава ракета, че чак ми е жал — не се наложи да я изстрелям.
На всичко отгоре такъв неочакван обрат на тревогата: все пак на Запад писателите доста остро протестират срещу изключването ми. Националният комитет на френските писатели (и сред тях мнозина съветски любимци — и Арагон, и Триоле, и Сартър, и Пикасо) публикува протест в комунистическия „Летър Франсез“ — я се опомнете, драги другари, това е огромна грешка, повторение като с Пастернак, а Николай II не е репресирал Чехов заради „Сахалин“. След това и Международният Пенклуб публикува в „Таймс“ писмо до Федин: потресени сме, призоваваме ви да възстановите Солженицин. И още едно писмо до „Таймс“ от сума западни писатели: международен скандал! нов лов на вещици! писател от такъв мащаб… Прекратете гоненията, иначе ще призовем към международен бойкот на СССР! И в „Монд“ от Френския съюз на писателите, явно някакъв друг, — протест срещу опитите да бъде отпечатан „Пирът на победителите“ на Запад (извънредно опасна инициатива на нашите! — но тя взе, че се провали).
И ето кое ме стресна: а какво ще стане, ако нашите дотам се подплашат, че преразгледат в секретариата на СП на СССР решението на секретариата на РСФСР и ме възстановят, — и какво: ще трябва ли мълком, покорно да се върна като блуден син? Започнах да съставям проекта за ново писмо:
„Внезапното постановление на бюрото на ССП на СССР изобщо не е решение на въпроса. То не снема отговорността от «Литературная газета» за оклеветяването ми в анонимната статия от 26.6.68. То не дава оценка на изрепетирания спектакъл, какъвто беше изключването ми от рязанската организация, и на трескавите действия на бюрото на РСФСР в мое отсъствие, а казано по-общо: то заобикаля въпросите, повдигнати в писмото ми до Четвъртия конгрес на писателите, и самото това писмо. То заобикаля дълбоките недостатъци на устава на ССП, където сред задачите на съюза не е вписано нищо освен изграждането на комунизма и дружбата между народите. Там липсват: задачите на нравственото обновяване на нашето общество, не са споменати писателските задачи пред отделния човек. И още по-общо: възможно ли е такива задачи да се вписват в устава на който и да било съюз? Съответства ли съществуващият съюз на задачите на една свободна литература — със своя тромав апарат, където писателите се управляват, кой знае защо, от чиновници, понякога от едно специфично ведомство, където се извършват нечувани административни злоупотреби, стъкмяване на гласовете и на състава на конгресите. И органът на съюза «Литературная газета» изобщо не е литературен, а с оттенък на политическа булевардност. Положението на всеки литератор би могло без какъвто и да било съюз напълно да се осигурява с членуване в Литературния фонд.“
Не се наложи да го доработвам — не стана нужда.
Хранех надежда, че след като „се жалвах не на Запада“ и след като А. Т. „не би клекнал на една поляна…“ с онзи секретариат, току-виж и това последно мое писмо той ще посрещне благоприятно? Сега щеше да се отвори истински път към взаимно разбиране.
Но твърде много съм искал от Твардовски! И бездруго вече в своето преустройство, развитие, приемане и разбиране той се бе отдал на крайния размах на люлката, а моето писмо, толкова грубо спрямо свещената класова борба и с констатацията на „тежката болест“ на най-прогресивното в света общество, с тласъка на реалната тежест го затегли, затегли го надолу и назад.
Имало буйство в редакцията, трошил столове, крещял: „Предател!!“ „Погуби нии!!!“ (тоест „Новый мир“ съм погубил…) Разбира се — „Викнете го!!“, разбира се — мен ме няма и „никой не знае“. Сетил се да позвъни на Вероника Туркина, обсипал я с обвинения, включително и по неин адрес, тя тихо слушала и само се осмелила:
— А. Т.! Но каквото пише А. И., винаги излиза вярно.
— Неее! — ревнал той по телефона. — Това е антписъветски позив! Това е лъжа! И аз ще докладвам където трябва!!
Не той крещял тези думи, а долната ни природа от 30-те години, угнетено-втълпеният съветски език, верноподаническият син, който „не отговаря за баща си“. Аз разпространих отворено писмо, а той, клетият, — щял да докладва където трябва.
За беля на Вероника й хрумнало да се отбие в редакцията, мътно-угодливият Сац, сподвижник на Луначарски, я видял и се втурнал да докладва на А. Т., че май е дошла „да разпространява писмото на Солженицин“ из редакцията — в техните глави не се побираше, че „първият етаж“ на списанието изобщо чете самиздатската литература преди „втория стаж“. И Твардовски започнал да си излива гнева върху Вероника: „Кой я пуска тук? Кой й възлага рецензии?“ (тя припечелваше по нещо при тях). „Да не й дават!“
И провел някакви преговори със СП, където Твардовски се отричал от мен, и някакви с Дьомичев (а той го плашел, явно надявайки се да ме накара чрез А. Т. да прекратя разпространяването). Вчера готов да напусне „Новый мир“ — не, Твардовски още не беше готов, още настръхваше като кокошка с надеждата да оварди рожбата си от ястребите. Косвено телефонно обаждане ме намери във вилата на Ростропович: А. Т. е в много тежко състояние! настоява да отида! готов е да ме чака до късни нощи!
А ще го облекча ли? Ако отида и се скараме още веднъж — на кого ще му олекне? Все едно писмото вече е тръгнало. И няма да се откажа от него. И не съм санитарна команда. Аз се крия от ГБ. Не искам да се мяркам из Москва и навсякъде да довеждам опашки.
Не отидох.
Няколко дена след спадането на неговия гняв му изпратих смекчително писмо: „…Сега е друга епоха — не онази, в която сте имали нещастието да изкарате по-голямата част от литературния си живот, и са нужни други навици. Моите навици са каторжнически, лагерни. Без да се правя на интересен, ще кажа, че на руската литература аз принадлежа не повече, отколкото на руската каторга, там са ме възпитали и това е завинаги. И когато решавам важна жизнена стъпка, аз се вслушвам преди всичко в гласовете на моите другари по каторгата, някои вече починали от болести или куршум, и много добре чувам как биха постъпили те на мое място.
…С това писмо аз: 1) показах, че ще се съпротивлявам докрай, че думите ми «ще си дам живота» не са шега, че и на всеки следващ удар ще отвърна с удар, и може би с по-силен. И тъй, ако са умни, ще се запитат дали да ме закачат по-нататък. В такава позиция мога да се отбранявам независимо от позицията на «литературната общественост»; 2) използвах неповторимия еднодневен момент: вече съм освободен от устава и терминологията и още имам право да се обърна към тях; а секретариатът е много удобен получател; 3) усещам целия си живот като постепенно изправяне от колене, като постепенно преминаване от принудителната немота към свободния глас. Та писмото ми до конгреса, а сега и това ми писмо бяха такива моменти на висока наслада, на освобождаване на душата ми…“
А и Твардовски на свой ред постепенно се смекчаваше. Силният мах на люлката го запокити назад, а сега го пускаше отново напред. Казвал с въздишка: „Да, имал е право да напише така: все пак бил е в лагера, докато ние седяхме в редакциите.“ И… препрочитал „Иван Денисович“. (Най-малко от една година той пишел мемоари и в тях за мен. А аз — за него. Такава ми ти криеница.)
Три месеца не се срещахме, това също беше детска игра. В редакцията се получавали част от адресираните до мен поздравителни писма по случай моя рожден ден, после за Нова година. Той наредил да не ми ги препращат и когато помолих Люша Чуковская да вземе от него тия писма — не й ги дал. „Не е задължително при мен лично, но трябва сам да дойде да си вземе писмата.“ Защо — сам? Ами защото му се искало да се сдобрим. О, трудно му е!… (А аз честитих Новата година на него и на редакцията така: писах край Москва, откараха го в Рязан, а там — в пощенската кутия. Да си помисли, че все пак съм в Рязан, затова не идвам.)
Играта си е игра, но ме споходиха нови тревоги: изневиделица ме връхлетя нова опасност, комай по-
