— Абе какво ли не е писал Ленин… в разгара на борбата — побързах да добавя, и без това ще прозвучи рязко, и без това — ще се скараме!…
Твардовски не е предишната партийна увереност. Новите търсения се изписват във вид на бръчици по лицето му:
— А откъде да я намеря? Забранена ли е?
— Не е забранена, но в библиотеките я крият. Нека вашите момчета ви я набавят.
Веднага отидохме в другия кабинет, тъкмо при същите тези момчета — Хитров, Лакшин.
Твардовски, гръмогласно-добродушно, но докачено:
— Чуйте, излезе, че той бил дванайсетият към „писмото на единайсетимата“, просто не сколасал да го подпише!
Когато смехът заглъхна, аз:
— А. Т., не бива така: който не е 100% с нас, той е против нас!… Владимир Яковлевич! Непременно трябва да намерите „Вехи“ за А. Т. А вие самият чели ли сте ги?
— Не.
— Ама трябва!
Лакшин, достатъчно сдържано, достатъчно студено:
— На мен — сега — това — не ми трябва.
(Интересно, как ли се отнася вътрешно към статията на Дементиев? Не могат да не оскърбяват слуха му тия вкиснати заклинания. Но щом се харесват на Главния — не бива да противоречи.)
— В такъв случай защо ги подритвате?
Също толкова отсечено, изразително, баритонално:
— Аз — не ги подритвам.
Да де, не той, а — Дементиев!…
Аз: — Великите книги винаги са потребни..
И ненадейно А. Т., изправен насред малката стаичка, едър, малкоподвижен, на всичко отгоре разперил ръце и с обаятелна откровена усмивка:
— Я ме освободете от марксизма-ленинизма, тогава всичко ще е другояче. А сега-засега — на него сме стъпили.
Това се изтръгна от дълбините на душата му. Това беше векторът на развитието на Твардовски! Колко път бе извървял за година и половина!
Да беше свободна страната, наистина — да основеш друго списание, да започнеш с него публична дискусия от другата страна, да докажеш на самия Твардовски, че той съвсем не е Дементиев. А в нашата страна другояче се бе разпоредила сивата лапа: затиснала беше и мен, и тях.
Както вече затискаше, затискаше, затискаше всичко растящо, петдесет години.
След бурната пролет на 1968 година нещо твърде дълго ме оставиха на мира, толкова дълго не ме закачаха, не ме нападаха.
Получих френската награда „За най-добра книга на годината“ (дублет: и за „Раковата“, и за „Кръга“) — нашите зъб ие обелиха. Избраха ме в американската академия Arts and Letters — нашите не шавнаха. В друга американска академия, Arts and Sciences (Бостън), — нашите дори не тупнаха с опашка. Разполагах със свободно време, никой не ми пречеше и аз се подготвях за работа, от пролетта на 1969-а набирах скорост за „Р-17“ и дори в Историческия музей, на две крачки от Кремъл, работих — дадоха ми официално разрешение и само чекистите идваха да ме зърнат със собствените си очи, да видят как съм. И из страната попътувах — никакви спънки. Толкова дълго е тихо, че чак се задушаваш.
Не знам в КГБ ли са го измислили, или му е хрумнало на тоя изобретателен авантюрист, но докато аз се криех в миша дупка, в Москва шумно се проявил лъже-Солженицин и се държи по най-скандален начин: вдига тежки гуляи в „Славянский базар“, пиянски крещи, че бил велик писател, закача жените и си урежда срещи с хубавички артистки. И какво да правя? Добре, че Копелев помогнал да го разобличат. А по-нататък как да го спра? До кого да пиша? [11]
През лятото на 1969-а получих агентурни сведения (моите съчувственици не са по-малко от техните платени агенти), че се подготвя изключването ми от СП, но работата нещо позаглъхна, получила се странна телеграма — „да се отложи заседанието до края на октомври“, далечни сметки! Рязанското отделение на СП дотам самото нищо не знаеше, че една седмица преди моето изключване ми издаваше служебни бележки за жителство. Разрешителният ключ беше: че в четвъртия четвъртък на октомври обявиха Нобеловата награда за литература — и не на мен! Само от това са се плашели. А сега са им развързани ръцете. Дръпнал конците Соболев (СП на РСФСР) от Москва, викнал там нашия Ернст Сафонов, машинката се завъртяла.
Ама как се нагласиха нещата — през цялата 1969-а ме нямаше в Рязан, а аз тъкмо тогава взех, че пристигнах: да поработя вкъщи през дъждовния месец с помощта на читалнята — тоя път над Ленин. Разгеле бяха заковали и портрета на Ленин (завинаги, на таблото) — на улицата, точно пред прозореца ми. И добре ми потръгна! Толкова добре: през нощта срещу 4 ноември се събудих, а мислите ми сами текат, по- бързо записвай, заранта няма да ги хванеш. От сутринта седнах да работя — с наслада, и усещам: получава се!! Най-сетне! — че замисълът е на 33 години, една трета от века — и ето чак кога…
Но Персонажът ми знае да се бие, той никога не дремеше. В 11 часа на вратата се позвъни, дотърча една секретарка от СП, много припряна, крие си очите и суетливо ми подава натракана на пишеща машина хартийка, че днес в З часа подиробед щяло да има съвещание за идейното възпитание на писателите. Отиде си, можех да поработя още три часа и половина, но: защо толкова внезапно? На всичко отгоре идейно възпитание. Не, мисля си, тук нещо е свързано с мен. И се опитвам да продължа да работя сладко — не, не върви, вътре в мен някаква пружина се развива, усещам опасност. Зарязах романа, взех старата си папка, нарекъл съм я „Аз и ССП“, там има разни хартийки, по борбата, по взаимните упреци и доноси до мен от разни читатели: къде, кой, какво е казал за мен от трибуна. Всичко това е в хаос — трябва да се подготвя. И бързо: ножицата, лепилото, монтирам за всеки случай, имам и някои материали от по-лани, подготвени за боя в секретариата, тогава не ги използвах, — тях също ги лепя на нова сметка, преписвам ги.
Специално се подготвих да ги шамаросам за това идейно възпитание така (малко от Дидро): „Какво значи — човек се нахваща да става писател? Значи той дръзко заявява, че се залавя, тъй да се каже, с идейното възпитание на другите хора и върши това чрез книги. А какво значи — идейно да се възпитават писатели? Двойна дързост. Щом е тъй, не повдигайте въпроса, не свиквайте заседания, а напишете книга — ние ще се просълзим, ще ни просветне: ах, ето как трябвало да пишем, а ние, глупаците, бродим в мрака! …“ — Приготвих го, но в бързината го забравих, много малко време ми оставаше.
Дойдох в СП преди определения час, 5–7 минути по-рано, за да не ми се наложи да пиша на коляно, ако ще трябва да пиша, а да си завардя място край единствената там кръгла масичка, да се настаня на нея с всичките си цветни химикалки. (Отдавна чаках изключване и се канех да донеса диктофон на заседанието, и щях да го донеса! — ама нали не става дума за изключване, а само за „идейно възпитание“. Но и с химикалките май нямаше защо да бързам: цял час преди събранието винаги започват да се навъртат рязански писатели, вкъщи няма какво да правят, а тук — я, празна стая, и само седи на перваза на прозореца Василий Матушкин — един такъв благообразен, кръглолик, добро руско лице, вече пенсионер, тъкмо той през дните на хрушчовския бум лично ме издири, лично ме мъкнеше да попълвам формулярите за СП, толкова се радваше на „Иван Денисович“, казваше, че за него това бил важен езиков урок. Ръкувам се с него.
— Здравейте, Васил Семьонич! Да не би да го отложат?
Отвръща ми важно, без да слиза от перваза на прозореца:
— Защо? Ще се състои.
— Ама кога ще се съберат?
— Ще се събераат.
Един такъв оклюман и си отмества очите. Само двамата с него сме, други хора няма, какво му струваше да ми прошепне, да ми каже? — не, мълчи, проклетникът. Повеждам с него учтив разговор: вие, казвам, нова пиеса сте написали и пак областният театър я поставя… Масата май няма да ми потрябва, но за всеки случай я заех.
