ръка. Докъм 1933 година за най-малка проява на руско (сиреч тогава „белогвардейско“, а ругателно спрямо селяците — „русолюбско“) чувство екзекутираха, преследваха, интернираха (нека си спомним дори само статиите доноси на Осип Бескин срещу Клюев и Кличков). После малко по малко това чувство се разрешаваше, но — червенооплескано, с пеленки от кармъзен плат и със задължителното клеймо на върл атеизъм. Но оцелелите пораснали селяшки (и търговски? та дори и свещенически?) рожби, омърсени, двулични и продали се срещу червените партийни книжки — от време на време, като копнеж по загубения рай, ги е спохождало все пак неунищоженото национално чувство. Тъкмо то е подбудило някои от тях да напишат тези статии, да ги прокарат през редакцията и цензурата, да ги отпечатат.
И естествено е, че през същите тези месеци официалната съветска преса, като се почне от „Коммунист“, изпердаши „Молодая гвардия“ за тези статии. „Порицанието беше единодушно“, както пише Дементиев, „на пръв поглед по-нататъшният разговор беше безсмислен“. Но комунистическите патриоти от „Молодая гвардия“ дори след разгромяването на Чалмаевите статии се опитваха да извадят от калта противоестественото съединение между „рускостта“ и „комунистичността“, тоя мелез от помияр и свиня, който не струва повече от „диалога“ между комунисти и християни преди деня, когато комунистите идват на власт.
Но всичко това може би нямаше да се разчуе и запомни и моите очерци щяха да олекнат с няколко гъсти страници, ако на редакцията на „Новый мир“ не й бе хрумнала злочестата идея — да се присъедини към общото насъскване, а на всичко отгоре да възложи написването на статията на спаружения Дементиев.
Ако речем да си припомним десетилетията на съветската литература, потока от ортодоксално-помийна критика на разните напостовци, литфронтовци, раповци, на ЛитЕнциклопедията от 1929–1933 година, а после официалщината на СП, — статиите на Чалмаев, честно казано, няма да ни се сторят най- отвратителни. Защо тогава те бяха ядосали и нахъсили „Новый мир“?
Емоционалният тласък бил — да се разплатят за вечната си онеправданост: от всички кучета, които постоянно хапеха „Новый мир“, едно се провини, откъсна се от глутницата — и останалите започнаха да го хапят. След преценка на ситуацията: сега е удобно да ударим и ние! А с какво да ударим? — с марксизма, разбира се, с най-чистото Прогресивно Учение. На Дементиев това много му идело отръки. Но поне един човек в редакцията — Твардовски — би могъл да помни и разбира поговорката: не викай вълка на помощ. Дори срещу зли враждебни кучета недей вика на помощ вълка на марксизма, бий ги с честна тояга — но вълка не викай. Защото вълкът ще ти изяде джигера.
Но там е работата, че марксизмът не беше за „Новый мир“ принудителен цензурен баласт, а се схващаше именно като Единствено Правилно учение, стига да е „изходно чисто“. По същия начин и много необходимият за тая акция атеизъм беше своеродно, искрено убеждение на цялата редколегия на „Новый мир“, включително, уви, и на Твардовски. И затова не бяха случайни и не са им се сторили погрешни аргументацията и тонът на тази позорна изява на списанието — толкова скоро преди кончината му. (Казват, че Дорош бил против тази статия.)
В изходния замисъл, още непрехвърлен на хартия, още обсъждан в кабинета, новомировци очевидно са имали и напълно правилни съображения: „тази банда“ истерично хули Запада не само като капиталистически Запад (него марксистите не го жалят, включително и Дементиев), а като псевдоним на всеки свободен повей в нашата страна (в противоречие с марксизма тези прогресивни повеи, кой знае уащо, се подкрепят именно от обречения Запад), като псевдоним на интелигенцията и на самия „Новый мир“. В статиите на „Молодая гвардия“ някак твърде подозрително се изтъкват „народните основи“, църквичките, селото, земята. А в нашата страна това е толкова мъгляво напрегнато, че произнесеш ли похвално думата „народ“ — това вече се възприема като „бий интелигенцията!“ (от която, уви, 80% са образованщина, а от кого се състои народът, никой не знае…), произнесеш ли с похвална интонация „село“ — това вече е заплаха за града, а „земя“ — значи упрек към „асфалта“. Та срещу тези тайни, неизречени закани, защитавайки се под псевдонима на интернационализма и използвайки всички ловкости на диалектическия марксизъм, — на бой, Александър Григорич!
И ето, с професорската си ученост, лесно откривайки неграмотното и смешното в статиите на младогвардейските полуграмотници (цели двайсет и пет етажа глави са отрязани на този народ, какво има да се чудим на лилипутското мучене?), като таран се засилва ново-мировският критик през проверения, разминиран, безопасен процеп, където от 20-те години насам се уцелва безпогрешно и днес също е угодно на държавната власт.
Той добре помни задачата, с която са го насъскали — да удари и съкруши, без много да му мисли няма ли някъде нещо живо, съобразявайки се не толкова с истината, колкото с тактиката. Като се започне от отдавнашната ни история, него го втриса, щом само чуе за някакви си „пустинници, патриарси…“: или пък в никой случай не ще да допусне възхвала на 10-те години, сурово осъдени от др. Ленин и др. Горки; вече по инерция, по навик, макар и без да взима отношение към спора, — на два пъти ще изпсува „Вехи“( Собрник със статии на видни руски философи (Н. Бердяев, С. Булгаков, С. Франк, П. Струве, М. Гершензон и др.), издаден през 1909 г. и определен от Ленин като „енциклопедия на ренегатството“. — Бел. пр.): „енциклопедия на ренегатството“, „позорен сборник“, пътьом ще срита Леонтиев, Аксаков, дори Ключевски, „почвеничеството“, „славянофилството“, — а какво да им противопоставим? Нашата наука. (Ах, стига сте разсмивали хората с „вашата наука“! — две по две е колкото определи Централният комитет…) Впрочем партията ни учи (едва от 1934 година) да не се отказваме от наследството си — и в наследството Дементиев широко забърсва „и Чернишевски, и Достоевски“ (единият призовавал народа да грабне брадвата, другият — към разкаяние, редно е да се избере едно от двете), та дори „и Рубльовата Петдесетница“ (след 1934-та също може).
Но критика комунист най го втриса от всичко църковно: и от порочното „църковно красноречие“ (от висшата поезия!), и от някакви си „добри храмове“, „тъжни църкви“ у поетите на „Молодая гвардия“. (Каквито и да са стихотворенията, болката е несъмнена, а съжалението — искрено: потъва под водата църква —
А Дементиев студено и фалшиво: „Събитието хич не е весело“, но не ни трябва „състояние на екзалтация“, „църковната тема изисква по-обмислен и трезв подход“. (Кое у нас беше унищожавано по- обмислено, отколкото църквата? По Хрушчово време и с булдозери. Колкото и да не ни допада „Молодая гвардия“, тя поне косвено защити религията. А либералният, искрено атеистичен „Новый мир“ с удоволствие подкрепи следсталинския натиск срещу Църквата.)
И какво представлява патриотизмът също ни съобщава Дементиев: той е не в любовта към старините и манастирите, той е неотделим, както разбирате, „от пролетарския интернационализъм“. И каква е тая уродлива привързаност към „малката родина“ (края, мястото, където си порасъл), когато и Добролюбов, и КПСС са разяснили, че трябва да сме привързани към голямата родина (така че границите на любовта точно да съвпадат с границите на държавната власт, така се опростява и армейската служба). И откъде накъде образният руски език се пазел именно в селото (след като Дементиев цял живот е писал на социалистическия жаргон — и нищо му няма)? Пу-пу, селяндурстващите на всичко отгоре смеят да ни предричат, че
не, няма да се върнем! — знае Дементиев. Щом ви се ще да възпявате селото, възпявайте новото, „познало големи промени“, покажете „духовния смисъл и поезията на колхозния земеделски труд и на социалистическото преобразяване на селото“ (иди ти да се трудиш там, червен професоре!).
