— В Европа славата ви май вече е по-голяма от моята.
Смених темата: в армията сега, ако видят у някого небесносинята книжка на „Новый мир“, донесена от „цивили зацията“, водят го при политкомандира като за нелегални литература. Това се казва слава. Той ненадейно:
— А все пак библиотеката стана красива, ако и да е от най-евтиното дърво, от ясен! Като дойдете при мен следващия път, няма да бързате…
Кога ли се е случвало да не бързам… кога ли ще се случи?…
Пак ми предложи пари:
— Хиляда? Две хиляди? Три хиляди?… Едно време са казвали: моята кесия е ваша кесия, сега: моята спестовна книжка е ваша спестовна книжка!
Отново не приех. Да можеше за „Раковата“ да получа 60%, а не 25%. Трябват ми официални приходи по години, да личи от какво живея.
Смути се. Това му е по-трудно. Това трябва пак да го прокарва през началствата, през счетоводството на „Известия“, а още преди туй — през собствения си млад хладнокръвен предпазлив Хитров.
— Като дойде Хитров, може да измисли нещо.
(И това последно плащане ще ми уреди А. Т. — „мокър от дъжд се не бои“ — въпреки възраженията на Лакшин-Кондратович, че така може да навреди на списанието.)
А като разбра, че съм предал в Мосфилм някакъв сценарий, взе да ме моли с пиянска настойчивост, все едно че за забранена чашка, да му дам този сценарий, и то още сега.
Тръгнах да го взема от чантата си, А. Т. веднага ревниво:
— С първия етаж по-близък ли сте, отколкото с втория?
(На втория етаж са главните членове на редколегията, на първия — всички обикновени, и отдел „Проза“, и чантата ми винаги остава там, за да буди така постоянната ревност на А. Т.)
Махнах шокиращите, за изборите (означени само с букви), страници, останалите занесох на А. Т. Един час по-късно, след партийното събрание, вече цялата колегия се събра над моя „Тунеядец“ и А. Т. настояваше:
— Правото на първата нощ — на нас! Предупредете Мосфилм — правото на първо отпечатване остава за „Новый мир“!
Това — докато не го прочетоха подробно.
Но ето кое е интересното, отбелязал съм си го в тетрадката: макар че само преди няколко дена „Правда“ беше се заяла с мен — ние с Трифонич в разговора си дори не споменахме за това! Дори за него правдинските ругатни вече не представляваха нищо!… Какви времена!…
Сетне още веднъж за четене на „Архипелага“ се разбрахме с А. Т. за четирите майски дни на 1969-а (Денят на победата се падаше в петък, почивните дни се сливаха), че го нземам в моята „ловджийска хижа“ (така той гальовно, без да я е виждал, наричаше незнайната ми истиинска вила). Но тъкмо преди уречената дата А. Т. отново „изтървал“ — не дълбоко, още спасяемо. Научих, че Лакшин ще ходи при него в Пахра, втурнах се при Лакшин в жилището му, дадох за Трифонич ободряваща бележка, а самия Лакшин умолявах: подействайте му, увещайте го да дойде при мен, това е важно за собствената му издръжливост, за отстояването на списанието. (Не беше ми останало време тогава да се повгледам и да се замисля: ами че за предпазливите цели на Лакшин моето влияние върху А. Т. беше разрушително. По стар навик, от времето на „Иван Денисович“, бях свикнал да виждам в Лакшин свой естествен съюзник. А това отдавна не беше така.) Лакшин ми кимаше — учтиво, дружелюбно, но май разсеяно. Видях: не, няма да седне да го увещава. Още повече че Твардовски ще изкара при мен и понеделника, а през този понеделник ще се състои важно обаждане на Воронков в редакцията и по всички съображения на пресметливата дипломация Главният още преди обаждането трябва да е на кабинетното си място. (Провеждаше се мълчалива обсада на Твардовски, прилагаше се нова тактика: натискаха го на четири очи, принуждавайки го доброволно да подаде оставка.)
Само че независимо от безкрайните си лабиринти дипломацията не познава небето. Тъкмо заради това скрито противостоене Твардовски имаше нужда от огнеупорна твърдост, каквато се придобива само в политзатворническия Архипелаг.
Не, не дойде А. Т. Без полза мъкнах книгата. И я скрих — тоя път завинаги от него.
Така си живеехме: уж наблизо, но той не можа да я прочете.
(На всичко отгоре поради постоянната ми забързаност в борбата и поради постоянните ни разногласия за тактиката двамата с него никога не се задълбахме сериозно в литературния процес — назад и напред. Твардовски беше много верен на класическата традиция и много недоброжелателно се отнасяше към фокусническите нововъведения: той сякаш предусещаше как новата литературна младеж ще се втурне да раздира на парцали самата руска литература. Защо по онова време не се затвърди съюзът ни върху тази основа? Защото аз толкова надалеч не виждах, целият бях в напрегната борба с бастионите на съветската лъжа, а и него го ядосваха тогава предимно фалшивите съветски „класици“, новата чума тогава още не беше се проявила. Това са все загуби, свързани с бърдото, което тепърва трябваше да изкачи руското съзнание: да не рухне нито в пропастта на острокаменния национал-болшевизъм, нито в блатото на мъглявата интернационална (безнационална) популария. (Бел. от 1986 г.))
От плетеницата на своите чиновническо-депутатски-лауреатски десетилетия Твардовски се измъкваше по свои дълги, обиколни пътеки. И преди всичко, естествено, се напъваше да измине този път, яхнал изпитаното впрегатно кончо на своята поезия. През задушните месеци след чехословашкото потушаване той написа отначало отделни стихотворения — „На сеновала“, после те взеха да се разширяват в поема — „С правото на паметта“. Дописваше я през същите тези пролетни месеци на 1969 година, когато не можах да го повикам да прочете „Архипелага“. Клетият, наистина му се струваше, че казва важна нова дума, че разкъсва завесата на недообмисленото от всички, че носи освобождение на мисълта не само на себе си, а и на милионите жадуващи читатели (които отдавна го бяха изпреварили с километри!…). С голяма любов и надежда редактираше тази поема вече на отхвърлените от цензурата вързани страници и през лятото на 1969-а отново се канеше да я дава на някого от големците. (Съдбата на главния редактор! Нямаше право да публикува любимата си поема в своето собствено списание!! През юли ми подари вързаните страници и много ме молеше да му напиша как ми се струва. Прочетох я — и ми увиснаха ръцете, устата ми се затвори: какво да му напиша? Какво да му кажа? Ами да, отново Сталин (всичко ли се върти само около него?) и „синът не отговаря за баща си“, а после и „званието син на враг на народа“,
и чак сега, след цели 30 години! — за родния си баща и за своята синовна вярност към него — хайде! хайде! още! още!, — не, не му стигнал напорът, веднага се отметнал: че откарваният на заточение с конски вагон заедно с кулаците баща на автора
И се получила лична семейна реабилитация, а 15-те милиона в тундрата и тайгата ли да гинат? Със Сталин Твардовски вече не се примиряваше, но:
