Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

досадни сенки (вярата на баптиста е „наивна и безсилна“ в сравнение със селяшкия здрав разум; но и на Шухов му е „непосилно“ да обхване общото положение в селото), сега се превръща в черни ивици. Ето как той оценява ролята на насилието. Естествено било да се отбележи, че именно насилието, а не самоусъвършенстването води към исторически върхове. Разбира се, на благородните дейци не винаги им е лесно да го прилагат. Такива меки сърдечни хора като Урицки мечтателно шепнат между две екзекуции: „Лист не трепва в мрака, / пътят не кънти, / само миг почакай — / ще заспиш и ти“… Така неоспоримо се приема от критика митологичната лъжа за най-новата ни история. И в такива пропорции се схваща историята на два века. Когато Александър II дава някакво си освобождаване на селяните и други окастрени реформи (най-великите в цялата руска история), той е „либерал по принуда“, а за потушаването на полското въстание (това вече е сторено със свободна воля), осъждането на Чернишевски и неколкостотин революционери — палач, който заслужава бомбата си. Докато с Никита Хрушчов и неговия светлоносен XX конгрес, който не освободи селяните, не даде нито една освободителна последователна реформа, потуши (по принуда) Унгарското въстание и Новочеркаск, осъди хиляди и ги изпрати в лагери, не по-меки от сталинските, възобнови лютите гонения срещу религията, — е започнало великото прогресивно движение на съвременността, в което именно, без да жали сили, се влива „Новый мир“.

Понякога човек не забелязва как душевните му движения се наслагват върху неговата външност. Не забелязва и как перото му се променя. Колко дълго се готвиш, как си проправяш път към заветната статия за „Майстора и Маргарита“. Но ето — постигнато е, разрешено, можеш да пишеш — а самото перо изписва вензели от забележки за всеки случай. В интереса към Булгаков има, естествено, „елементи на сензационност“. „Речем ли да говорим за неговите слабости“ (това речем ли много придава оттенък на сладкодумие)… Та какво представлява тоя Булгаков? — „субективността на социалните му критерии и емоции забележимо стеснявала художествения му обзор“, „изобразяването на социалната конкретност е най-уязвимата страна на неговия талант“ (! — курсивът мой. Ами да, кой ни е изобразил Москва от ранно-съветските години толкова апатично и бледо като Булгаков?!…) А и от художествената страна „нищо, че не всичко (в романа) е изпипано гладко и докрай“. А и от философска: „християнската легенда“ „уж е“ реален исторически епизод. Ама нали е известно, че и у Лермонтов „Божият съд“ ни най-малко „не изразява религиозно чувство“. Е, може някой „суеверен читател“ и да се „прекръсти“ (какво мило кокетиране, създаващо у читателя благоразположено доверие). А нашата линия е „в съгласие със старата марксистка традиция…“; „комунизмът изобщо не бяга от морала, защото той е необходимо условие за крайната му победа“…

За този роман — целият в пируети на фантазията, в изблици на смях, трийсет години трагично укриван, насмалко не стъпкан — по мярка ли е написана статията? Пак подражателната старомодна мудност, околният път на преразказа, маниерната епиграфичност (като си се запасил с цитати — къде да ги денеш?), а мисли, препускащи като Воландовата конница, — няма! а разгадка на загадъчния роман — няма! Тази заплененост от нечистата сила — вече не в първа книга, и тази прилика с Гогол, вече в толкова черти и пристрастия на таланта, — откъде идват? Защо? И каква е тази удивителна трактовка на евангелската история с такова унизяване на Христос, сякаш видяна с очите на Сатаната, — това какво е целяло, как да го проумеем?

Абе какво толкова! — възразява Лакшин. И тъкмо за тази статия, с реверанси, насмалко не му откъснаха главата. Така е, така е… Но човек се замисля: сносно е, ако само пишеш така, когато ти е превит вратът, ама и ако мислиш не по-високо, не по-широко. През ноември 1968 година изприказвах на Лакшин всичко това за статията му и той ми отговори:

— Не искам да се оправдавам с това, че не са ми дали да кажа нещо заради цензурата. Всичко мога да кажа и при цензура.

Е, това ли е всичко?…

И накъде сега, ако тази статия е подписана за печат на 19 август, а през нощта срещу 21-ви започва чехословашкият ужас, а на 23-ти, когато още не е готов сигналният екземпляр, а целият тираж като нищо може да бъде претопен, — обаждат ти се от райкома на партията и искат една незначителна формалност, абсолютно неангажираща резолюция в подкрепа на окупацията, която все едно и бездруго бе осъществена и победи, — защо пък да не дадеш таква резолюция? накъде ще скланяш Твардовски, когато пристигнеш във вилата му?

Може би Лакшин не всичко е мислел именно така — но така действаше.

А Твардовски, който доскоро мислеше и вярваше именно така, — тъкмо бе започнал да се променя, да се преориентира, да излиза извън рамките.

И от онези месеци през 1968-а, когато завърших „Архипелага“ и Твардовски толкова видимо ставаше по-задълбочен, търсеше, — ми се до щя да му го дам за прочит. Това му беше нужно — като желязна опора, това би му заменило дългите околни шетни по нашата най-нова история. Но съществуваха пречки:

— по-малката: да донеса „Архипелага“ от тайното скривалище и през 5-те дена, докато А. Т. го чете, да живея с него, да не изпускам книгата от очи;

— по-голямата: още при първата нетрезвост той няма да устиска, ще започне да споделя впечатления — и ще потече, ще потече моят най-варден, моят най-таен. (Тъй като, не знам защо, подозирах същата човешка слабост — неспособността да пази тайна, аз и на Ахматова не можех да дам да чете скришните ми книги, дори „Кръга“ — на такава поетеса! съвременничка! на нея ли да не й ги дам?! — не смеех. Напразно. Така си умря, без да ги е прочела.)

Все пак за ноември се разбрахме, че ще донеса на Трифонич „Архипелага“. Но когато пристигнах, той не беше на крака, появил се и тутакси на нечий юбилей си пийнал коняче, отново изнемощял. После пък не отишъл в редакцията, защото си монтирал в стаята на вилата библиотека.

И аз скрих „Архипелага“.

А след няколко дена, на 29 ноември, А. Т. излезе при мен от редакционното партийно събрание сърдечно весел, много доброжелателен, налетя да ме целува.

— Май не биваше да ви изкарвам от събранието?

— Аз да не съм председателстващ?! Видяха ме, че съм дошъл, поседях, стига им!

Естествено, заяде се за брадата ми. И веднага след това, самокритично:

— Когато станете знатен и богат — не си правете библиотеки колкото стаи… А впрочем какво да правя с подарените книги? Изпращат ли изпращат, купища, всеки с надеждата да отпечатат за него рецензия в „Новый мир“. Отговарям им: „Знаете ли как се получи в редакцията «Иван Денисович»? През гишето на регистратурата. При което авторът от разсеяност не беше написал адреса си и ми се наложи да го търся чрез криминалната милиция.“

Нова легенда, и не без тенденция.

Тия дни бяха се състояли избори за Академията на науките. В секцията за руски език кандидатствал Твардовски, но с натиск отгоре не дали да го изберат. Много е огорчен. Обаче:

— За моето самолюбие е достатъчно, че във вестника се появи кандидатурата ми.

От мен научи, че при общото гласуване физиците и математиците провалили и Леонов. Доволен е.

Но ето и нова тревога: онзи ден по Би Би Си май имало „провокационно предаване“, „променя цялата картина“. За какво става дума? Предавали цитати от писмото му до Федин — „и абсолютно точно! как е могло да се промуши?!“

Ами десет месеца се минаха!…

Как ли? Дори на мен ми го дадохте да го прочета под арест, ей тук в кабинета, без изнасяне!

А. Т. (добродушно, доволен от хрумването си): — Няма как да сте преписали и седемнайсетте страници!

(Вярно, само четири преписах тогава, екстракта.)

Все пак се надява: — Може да не са и седемнайсетте у тях?

Аз: В самиздат е цялото писмо! При нас в Рязан го донесоха дори не от литературните кръгове, а лекари.

— И точно ли е всичко?

— Съвсем точно!

А. Т. се смайва от незнайността на пътищата, но повече с удоволствие, отколкото със страх. Нали сега одобрява Би Би Си и че оттам четат „Раковата болница“ — „добре, нека ги четат“. Въздъхна, но не завистливо, ни най-малко: