сюжета, нравствено допоясняват персонажите (което е много полезно и потребно за подивелия съветски читател). И в това, че след като много е чел предходниците си, доста и уместно ги цитира. И във воденето на жив разговор с читателя, в стремежа към бавничкото, вкусно разказване, благодарение на което самият процес на четене на Лакшиновите статии доставя удоволствие — това винаги е било важно качество за всяко литеритурно произведение, макар че по темпо и по плътност на мисълта такова забавено излагане на мислите вече не настига нашето време.
На всичко отгоре Лакшин понякога пише и на отличен руски език, което в наше време е станало рядкост: мнозина автори на статии и дори на книги представа си нямат какво е руският език, особено — руският синтаксис. Например (чак ме досмешава, като си помисля докъде стигнах в тая вторична литература: авторът прави критически разбор на своя собствен критик), например една статия за „Иван Денисович“. Докато преразказва и тълкува повестта, критикът се старае да се придържа към съответстващия й лексичен фон, но това е художнически похват, а не критически. И друг художнически похват: Лакшин вкарва в статията самия себе си — ту за характеристика на своето поколение („профучават покрай живота на зелен светофар“), ту дори за пряко политическо самообвинение, но изразено художнически-меко, изтънчено: през дните, когато Иван Денисович ходел на зимен развод, младият Лакшин обичал „да гледа красивите, леко варосани със скреж стени на Кремъл“ и „зубрел курса на Сталиновото учение за езика“. Такова не се измисля, то е родено от искрен подтик през малкото месеци на променливото Хрушчово размразяване, когато човек е можел да се увлече и наистина да повярва, че „това няма да се повтори“.
Ако оценим и трудолюбието на критика, който чете материала си явно многократно, надлъж и нашир. Ако добавим великолепното му нагаждане към подцензурното многозначително писане, към полемиката и иронията, когато цензурата е на страната на противника, а на теб са ти вързани ръцете, зъбите и устните, — редно е да признаем: такъв критик е щедро надарен от природата. А освен това способностите му щастливо са били задълбочени от дългите болести на младини и значи от изобилното четене и размишляване.
Но и отпечатъкът от държавната обстановка, онези „зелени светофари“ и „недостъпни зъбци на Кремъл“ също бяха влезли без изключение в личността, таланта и съдбата на критика. Университетът му дал не само систематичен курс по руски език и литература, а и общ курс по марксизъм-ленинизъм, и за да изкара добра диплома, той трябвало да избута настрана любимите си критици от XIX век в полза на класиците на изма- изма. (Впрочем това избутване не е чак дотам мъчително: и едните, и другите в доста отношения не си противоречат, а в утилитарността, обществената страстност и най-вече в настойчивия атеизъм доста си приличат. А където се различават — един гъвкав ум може да открие преходна формула. И тогава цялата Прогресивна Теория се възприема далеч не като мъртва, а като извор за духовната жажда.) Другото изискване за университетска успешност, за постъпване в аспирантура, се състоеше в това да си комсомолец, хем не обикновен, а виден във факултета. (Това изискване прескачаха мнозина, та дори, не се смейте, авторът на тези редове, макар и не за аспирантура — такава беше орисията на амбициозните съветски младежи през 30-те-50-те години.
Но какво да правиш след всякакъв вид учене? А литературния критик е още по-уязвим от художника за какво ли не политическо разпердушинване. Как хем да имаш изключителни способности, хем независимо от това да им намериш простор? Самата природа защитава своите творения, снабдява ги с качества за оцеляване. Поколението, завършило средното училище някъде около великата Сталинова седемдесетгодишнина, не разцепваше в себе си служебността и искреността, те се преплитаха в него — и то можеше да намира въздух там, където такъв изобщо нямаше. Във всеки случай виждаме, че Лакшин не се задушил: водел семинари в университета, станал известен критик, дори завеждащ отдел „Критика“ в „Литгазета“, а покрай комисията по наследството на починалия автор на „Новый мир“ Шчеглов той става все по-близък с редколегията, забелязва го и го харесва Твардовски, който решава да направи тъкмо от това момче литературна звезда.
И го взел с ревнивото нетърпение към най-хубавите си открития и придобил перо, което красяло списанието. Правилен бил и изборът на Лакшин: той намерил единствената от стоте невъзможности да разцъфти в тази страна, през тези години — защитен от вярното мощно крило на Твардовски. И бързо започнало да крепне взаимното им разбирателство, двояко: художествено и обществено — двете линии, които на Твардовски винаги му беше трудно да хармонизира, сякаш ги възприемаше като различни органи, а при Лакшин нещата винаги се напасваха хубавичко и примирително, винаги му идваха наум Ленинови цитати, които свързваха като мостчета несъединимото. През април 1964-та съм си записал: „В очите на Твардовски Вл. Яков. стои по-горе от останалите членове на редакцията“, по-лесно влиза в кабинета му. Колкото и отдавна да беше близък А. Т. с Дементиев, с усета си на художник той долавяше, че Дементиевите формули са вече прекалено вкостенели, че трябва да свързва съдбата на списанието с по- гъвкавото отзивчиво младо поколение. От друга страна, доколкото си спомням и мога сега да съпоставя, мнението на наблюдателния, внимателен, досетлив Лакшин винаги съвпадаше с мнението на Твардовски, като понякога го изпреварваше дори още неизказано и добре го аргументираше. (Впрочем върху откритото лице на Твардовски работата на мисълта му се изписваше тутакси.) Не си ги спомням не само спорещи, но дори с някакъв клин на възражение. Така смяната на първия заместник бе подготвена душевно, преди да тресне отгоре организационно, и по този начин бе смекчена, оказа се поносима за Твардовски. Много навреме през същата 1966 година Лакшин влезе в КПСС — и то вероятно без противоречие с общия си мироглед (макар че вече мнозина интелигенти през същата година се чудеха как да се измъкнат от тази партия), и само враждебността на секретариата на СП попречи на Лакшин да стане първи заместник официално. Започнаха да водят за „първи“ главния ходатай пред цензурата, литературно скопения Кондратович (А. Т. не мислеше така за него, защото лично го бе създал), а реално пръв стана Лакшин.
Никой не знае как ще се промени, когато заеме нов пост, когато се залови за нова работа. Не само външно — осанката, друго лице, мустаци като пиявици, друга походка, преминаване на „вие“ с хора, с които досега си бил на „ти“. Но и самият ти литературно-критически талант някак се преобразява, преразцъфтява в талант административен, талант на предпазливост, на предвиждане на опасностите — с една дума, за либерално списание, въжеиграчески талант, без което такова списание не може да излиза. Главният е поет и дете, може да си разреши да е простодушен и в гнева, и в добротата си, и в щедрите си обещания — първият заместник не може да се отдаде на порива на чувствата, а трябва деликатно да поправи Главния, трябва да отсича заплахите. По-рано тази благородна работа е вършил предшественикът ти и ти си можел да си позволяваш по-голяма свобода — сега обръчът на царската корона осезаемо стяга кожата на твоята глава. И ако ти донесат ръкописите на две сестри: огнения „Пушкин и Пугачов“ на покойната Марина и проточените, лишени от бодли, за никого необидни спомени на живата Анастасия, след като прецениш: „Да, и двете сестри са талантливи“, отместваш настрана блестящо-опасния ръкопис, а гладкия заглаждаш още малко — и все едно ще е крачка напред. Нали „Новый мир“ е единственият светилник в мрака на нашия живот и не бива да допуснем да го духнат. Заради такова списание — какво ли няма да пожертваш? какво ли няма да изтърпиш? Само тук се развива нашата литература, нашата мисъл и на това ни най-малко не пречи марксистко-ленинската идеология, умно разбрана, а самиздат, разните младежки групички, петициите и демонстрациите — всичко е боклук. Тъкмо в това се състои изключителната сложност на задачата, че несдържаните бунтари нямат възможност да се изказват пред публиката в сто и четирийсет хиляди екземпляра. Ето защо е по-добре сам да спреш, да преубедиш, да окастриш прекалено фрапантните публикации още преди цензурата. Сега това вече не е само наше списание, но в известен смисъл и твое — по-високо положение няма и не може да има за критик, пишещ на руски, а ти си го достигнал още преди Пушкиновата възраст, затова бъди предпазлив не според годините си и тъкмо заради общото литературно дело пази това списание от прекалено лекомислените обикновени редактори, за които важното е да прокарат материал, дори с антисъветска миризмица, да го изпратят в цензурата „за проба“, излагайки списанието на смъртна опасност.
Според написаното дотук за Дементиев — как би трябвало да й олекне на редакцията от сменянето му! Но ето какво казва Дорош: „С Александър Трифонович тъкмо се разприказваш откровено — влезе в кабинета Лакшин и веднага се променя атмосферното налягане, и вече за нищо не ти се приказва.“
Новото поколение не винаги донася обновяване на формите на живота (достатъчно виждаме това по ръководството на нашата страна), наопаки: стремежът към дългогодишен път го кара да търси стабилност.
А самият критик? Променя ли се той? Да, с човека се променя и критикът, но, естествено, неизменна в него е оста на Единствено Правилния мироглед. Онова, което в ранния Лакшин се възприемаше като
