цялата страна…“
„Да живееш в едно време с Вас е и болка, и радост…“
„Слава Богу, че днес не ще Ви се наложи да чуете нито една неискрена, фалшива думичка…“
„Четем книгите Ви на пелюр, затова са ни още по-свидни. И ако за големите си грехове Русия плаща скъпо и прескъпо, то сигурно за големите й страдания, както и за да не паднем съвсем духом от срам, на Русия сте изпратен Вие…“
„Когато стане нужда да мисля как да се държа в службата си, обръщам се към Вашите постъпки… когато падна духом — обръщам се към Вашия живот…“
„…озоваваш се пред лицето на съвестта си и с болка съзнаваш, че мълчиш, когато вече не бива да се мълчи…“
„Не обичам предателите. Вие отпразнувахте рождения си ден, а след 10 дена ще празнуваме рождения ден на другаря Сталин. Този ден ще вдигнем пълни чаши!!! Историята ще сложи всичко и всички на местата им. С това, че заслужихте признанието на Запада, Вие си спечелихте презрението на Вашия народ. Много здраве на Никита, приятеля Ви“! (на пишеща машина, без подпис, пуснато в пощенската кутия на входната врата).
(А по самиздат се получиха и такива честитки:
„…Смаяни сме от способността Ви, след като сте доживели до 50 години, да пишете истината. — Молим Ви да споделите опита си на страниците на нашия вестник.“
„…През годината на вашата 50-годишнина по количество и качество на произвежданата продукция заехме първо място в света.
„Кацо! Драги! Големи благодарности за уточняването отделни подробности от забележителната ми биография. Не е зле, никак не е зле, поздрави!
„С гласа Ви заговори самата немота. Не познавам по-дългоочакван и по-необходим писател от Вас. Където не е погинало словото, там е спасено бъдещето. Вашите горчиви книги раняват и лекуват душата. Вие върнахте на руската литература гръмовното й могъщество. Лидия Чуковская.“
„Живейте още петдесет, без да губите прекрасната сила на таланта си. Всичко ще отмине, само правдата ще остане… Винаги Ваш Твардовски.“
Ще кажа без превземки: през тая седмица се чувствах горд. Дочаках благодарност приживе и май не за дреболии. А на 11-и между стотиците телеграми взеха да се очертават, да покълват редовете на отговора, макар че нямаше къде да го изпратя освен на спасителния самиздат — е, като оставим настрана „Литературка“ [10]:
„…Едничката ми мечта е да се окажа достоен за надеждите на четяща Русия.“
И през ум не ми минава, че наближава денят, когато тази клетва ще ме спъне като букаи.
ДУШАТ МЕ
Като се отплесна по моята линия, по моите планове и действия — забелязвам: изтървал съм линията за Твардовски, а тя здраво се е вплела в тази книга, макар че за нея мога да кажа само изведеното от срещите ни.
Цялата 1968 година, започната с дългото писмо до Федин, бе година на бързо развитие на Твардовски, на неочаквано разширяване и задълбочаване на неговите на пръв поглед окончателно оформени възгледи и дори принципи — а той щеше да навърши петдесет и осем! Ни праволинейно, ни равномерно протичаше това развитие (както, да речем, около онази телеграма до „Грани“), но не преставаше.
Когато видях А. Т. през лятото на 68-а, смая ме промяната, станала в него за 4 месеца. Той пак ме завика — със зов към тъмната празнота, защото пак не знаеше, клетият, къде съм (а от вилата му до моето Рождество няма и един час път с кола, той би ме спохождал час по час!), питайки ще се появя ли изобщо. „Кога ще дойде краят на тая конспирация?!“ — тропал той с крака в редакцията. И може да бъде разбрано неговото раздразнение и дори отчаяние: по кой начин да се споразумява и да действа съвместно с мен? Вероятно много пъти се е заричал да ме задължи с твърда връзка, но аз се появя, обезоръжа го с готовността и дружелюбието си — той омекне и не настоява за обещания от моя страна.
Може би и този път нямаше да се явя, но от редакцията скришом ми обадиха каква е новината: в отдел „Култура“ на ЦК казали на Лакшин и Кондратович, че „на Солженицин скоро ще му видят сметката“ — Мондадори печата „Пирът на победителите“. Беляев: „Ще го разкъсат!“ — тоест разгневените патриоти. Мелентиев: „Е, няма да го разкъсат, у нас има закон. Но — ще го вкарат в затвора.“ Твардовски много се уплашил и, най-важното: дали аз не съм пуснал пиесата? Той все не вярваше докрай, че у мен не е останал екземпляр от „Пира“, че само те са могли да го пуснат. (А колко им се щеше да видят тоя „Пир“ на Запад! Колко пъти ги сърбяха ръчичките сами да го прехвърлят, но не посмяха, поплювковците, защото през рамо, заднешком, силно ги хапеше „Пирът“, на тях щеше да навреди повече, отколкото на мен.)
Рипнах и пристигнах във вилата на А. Т. незабавно — много по-рано, отколкото бе разчитал да ме види. Той много се зарадва на тази изненада, прие ме с широките си ръце. Седнахме пак в същия мрачен хол, където преди три години на кладата от съчки изгаряха моето спокойствие и моята нерешителност. Престорих се, естествено, че не знам повода, и А. Т. подробно ми разказа всичко, а аз, за негово пълно облекчение, за десети път потвърдих, че нямам екземпляр от „Пира“, честно, че това е провокация на агитпропа. (Тогава Трифонич: „В такъв случай как да го прочета аз самият?“ Аз: „Вземете го от тях, да опустеят дано, кажете им — с мое съгласие.“ Не, не склони да го вземе.) Но му сложих и насрещен аргумент: тъкмо неговите „момченца“, Лакшин и Кондратович, толкова изобретателни в защитата на списанието, биха могли не просто да се уплашат и да се втурнат да се жалват на А. Т., а той да тропа с крака и да ме вика, а още там, в отдел „Култура“, да се начумерят и да отговорят: „Моля ви се, това е крайно важно съобщение. За да може да действа, редакцията трябва да знае източника и достоверността му.“ Сиреч, ако е западен вестник, посочете датата; а ако сте го научили по тайни канали — в такъв случай не сте ли го продали самите вие, милички?… Толкова трудно ли е било да се договедят? Но за това трябва да притежаваш свободно дишане. А те, възпитани на съветска служба — както и в случая с Луи, с „Грани“, всичко, което са знаели и умеели, по съветски, е било да поемат упреците отгоре и да ги преразказват надолу. А. Т. и сега пропусна покрай ушите си моя аргумент като най-малозначещ.
Но с всичко останало крайно ме зарадва. Заварих го да чете „За чуждестранните връзки“ от Жорес Медведев. Учудваше се: „Пробивни две братлета!“ (Става дума за братята Рой и Жорес Медведеви. — Бел. пр.) И изобщо за самиздат, възхитено хванал се за главата с две ръце: „Та това е цяла литература! И не само художествена, а и публицистична, и научна!“ Съвсем доскоро го шокираше всичко, което не е написано законно, което не е минало през одобрението на някоя редакция и не е получило печата на Цензурата, макар и да не го тачеше ни най-малко. В многобройните ми произведения, тръгнали по самиздатския път, виждаше само опасна контрабанда, — и изведнъж такъв обрат! И ревниво следял, оказва се, самиздатските отговори на охулването ми в „Литературна“. С голямо одобрение: „А Чуковская четохте ли я? Добре ги е подредила!…“ А с Рюриков и Озеров (предполагаемите автори на литературкинската статия срещу мен) А. Т. решил да няма нищо общо и за Лозана да замине не заедно с тях, както го изпращат, а отделно.
