Щом тактиката изисква да защитаваме Европа — какво толкова не й харесва на „Молодая гвардия“ магнетофонният вой в градския двор? или че във воронежките крайни квартали „вилнее джаз“, а не четат Колцов? С какво попмузиката е по-лоша от руските песни? Съветското благополучие „води към обогатяване на културата“ (това личи по играчите на домино, на сантасе, по пияниците — на всяка крачка го виждаме!). Нас ли ще ни учат да обръщаме нещата с краката нагоре? В „Молодая гвардия“ твърдят, че Есенин го тормозели, че го убили? Есенин го обичаха! — безсрамно си спомня Дементиев (не той лично, разбира се, бил е комсомолски активист, не партийните, не профсъюзните комитети, не вестниците, не критиците, не Бухарин — но… обичали го).
А най-важното: „извършена бе велика революция“, „възникна социалистическият строй“, „моралният потенциал на руския народ се въплъти в болшевиките“, „да гледаме уверено напред“, „вятърът на века духа в нашите платна“…
И — до втръсване така, ръката ми се измори да преписва. И непременно цитати от Горки, и непременно от Маяковски, и всичко четено по хиляда пъти… Заплаха? Има, разбира се, но ето каква: „проникването на идеалистически“ (тутакси и с другата ръка, за да заплете нещата: „и вулгарно-материалистически“, „ревизионистически“ и (за баланс) „догматически“… „извращения на марксизма-ленинизма“. Ето кое ни заплашва! — не националният дух е в опасност, не нашата природа, не душата ни, не нравствеността ни, а марксизмът-ленинизмът е в опасност, така смята нашето напредничаво списание!
И тази вестникарска помия, това студено безсърдечно скудоумие нима ни го предлага не „Правда“, а нашият любим „Новый мир“, единственият светилник, — и то като своя програма?
Така в нашата страна, в наше време за никой проблем (а хиляди такива се гънат изопачени) не може да се говори ясно и чисто — все мъгляво. И в двете спорещи списания мислите не само не са прояснени, а и са сплескани с комунистическа терминология и слюнка, а ненадейно се включиха най-чевръстите трупоядци — „Огоньок“ — и дадоха по „Новый мир“ двумилионен залп — „писмото на единайсетимата“ писатели, за които никой изобщо не е чувал. Хем вече не в защита на „страната на бащите ни“ или, да речем, на „духовното слово“, а — потапяйки последните следи от спора в политическо квичене, в най-пошли доноснически обвинения: провокационна тактика на прехвърляне на мостове! чехословашка диверсия! космополитическа интеграция! капитулантство!
Каквото повикало, такова се обадило. И Дементиев пише: в опасност е марксизмът-ленинизмът, не нещо друго. Не викай вълка да ти помага срещу кучетата.
Не щеш ли, дръпнаха конците и на бърза ръка поместиха, не знам защо, в „Социалистическая индустрия“ писмо до Твардовски от някакъв стругар: „Би ми се искало всички да вървим в крак“ (стоманолеярите и литераторите), „Искаме партиен отговор, друг отговор работническата класа (а от нейно име стругарят Захаров) няма да приеме.“
И — захвана се дискусия по съветски! Типичен с бездарността си оскърбителен фалшификат на некритикувана, неносеща отговорност преса. Каква унизителна участ, какво слонско търпение — да си главен редактор на официално списание и насериозно да изслушваш как неграмотен глупак оценява твоята литература — и колко години от живота на Твардовски са преминали ей в това!… Но този път му помогнало чувството за хумор: помолил „Социалистическая индустрия“ да му изпрати поне фотокопие на този фалшификат и да даде поне паспортните данни на тайнствения Захаров. Впрочем Захаров се оказа съвсем реален — онзи стругар, който е депутат във Върховния съвет и член на ЦК, и вече предупреждаваше пророчески: „Който не вярва в работническата класа, на него и работническата класа няма да му гласува доверие.“ И уверената (и обоснована) наглост на съветските вестникари: че нашият читател не ще седне да сверява вестник отпреди 10 дена, — и дори малката страничка, която те цитират, не си дали труда да поднесат като вестникарска статия!
| (на фотокопието) | (във вестника с 10 дена по-рано) |
|---|---|
| Уважаеми др. др. от вестник | Уважаеми Александър Трифонович! |
| „Соц. индустрия!“ | |
| отдавна се каня да повдигна в | отдавна се каня да ви пиша |
| печата | |
| Но отлагах: | |
| (нула) | В завода сме много заети, а и |
| обществената работа постоянно | |
| отнема време (брей че работническа | |
| автентичност на интонацията!) | |
| Но един разговор | |
| се състоя тия дни | се състоя тия дни в цеха |
| попита ме един мой другар | попита ме един мой другар, наш работник |
| (Другар по ЦК ли? По | |
| Върховния ли съвет?) |
Само първата странична на фалшификата си ни показаха, по-нататък сам се сещай.
И никой никъде не може да опровергае! — в това се състои нашата непродажна преса, независима от богаташите.
(Отдавна си мечтая: някой фотограф да направи такъв албум: „Диктатурата на Пролетариата“. Никакви пояснения, никакъв текст, само лица — двеста-триста високомерни, охранени, одрямани и свирепи мутри — как се качват в автомобилите си, как се качват на трибуните, как се извисяват над бюрата си — никакви пояснения, само: Диктатурата на Пролетариата!)
Лесно ли му беше на Твардовски? Лесно ли й беше на цялата редакция на „Новый мир“? Ако тук-там в тази книга ги престъргвам твърде яко, поправете ме: заради техните мъки, заради сковаността и беззащитността им.
Аз за тия атаки нищо не знаех. Вкъщи, в истиинската си вила, прочетох с голямо закъснение статията на Дементиев и ахнах, и взех да вия, и се ядосах на „Новый мир“. Съставих дори писмен анализ. На 2 септември отидох в редакцията. Те се гордееха само с дискусията си (ама пак по-весела е публичната схватка, отколкото когато през пролетта се мъчеха да удушат Твардовски в затворения кабинет) и с малкия си отговор на „Огоньок“, който независимо от едномесечната тромавост и цензурното забавяне на „Новый мир“ все пак сколасаха да лепнат в последната книжка и да издадат. Твардовски тържествуваше скромно:
— Отговорът е достоен!
(А не беше нищо особено. Умерено остроумие. Дементиевата воня за щастие липсва.)
— Достоен е. Но изобщо, А. Т., статията на Дементиев ми причини болка. Не ги биете откъдето трябва. Тая спаружена Дементиева догматичност…
Много се сепна:
— Че то половината статия аз я написах. (Не му вярвам. Твардовски притежава тази несъветска черта: ако нещо се кули, не бяга от него, а го обиква още повече.) Ама ония са банда!
— Не отричам. Но вие все едно не откъдето трябва… Спомняте ли си, в Рязан, докато четяхте романа: „Ако ще се качваш на кладата — поне да има за какво.“
— Знам бе — възбуждаше се той за спор и се разпалваше, — нали вие сте за църквичките! За старините!… (Не би било зле и един селски поет да е за същото…) Затуй те вас не ви атакуват.
— Мен не да ме атакуват, мен направо не бива да ме споменават.
— Но на вас ви прощавам. А ние отстояваме ленинизма. В нашето положение това е дори твърде много. Чистият марксизъм-ленинизъм е много опасно учение (?!), него не го допускат. Добре, напишете ни статия с какво не сте съгласни.
Чак статия не, но предишните страници вече ги имах тезисно на един лист. Статия, то се знае, няма да пиша вместо Самсоновата катастрофа, но — можем ли да си поговорим? След половин век потъпкване на всяка изясняваща дума, отсичане на всяка мислеща глава — такава всеобща бъркотия, че дори близки хора не могат да се разберат. Ето на тях, на приятелите ми, за това открито — може ли?… В тоя „Новый мир“ винаги са толкова доброжелателни към мен, че често пъти сърце не ми дава да им казвам неприятни неща.
— Александър Трифонич, чели ли сте „Вехи“?
Три пъти ме накара да повторя заглавието! — думичката е къса, ама непозната.
— Не.
— А Александър Григорич чел ли ги е някога? Май не ги е чел. А защо без нужда ги подритва два пъти?
А. Т. се намръщи, докато си спомняше:
— Ленин е писал нещо за тях…
