смисъл да получа наградата. Но залових се за нея, дори я написах — излизаше нещо труднопреодолимо.
Щеше ми се да говоря само за обществения и държавния живот на Изтока, а и на Запада, доколкото той беше достъпен за моя лагерен ум. Но докато преглеждах речите на моите предшественици, видях, че така се къса и реже цялата традиция: на нито един от писателите от свободния свят и през ум не му е минавало да говори за това, ами че те за тази цел си имат други трибуни, места и поводи; западните писатели, ако четели лекция, то — за естеството на изкуството и красотата, за естеството на литературата. Камю направил това с висшия блясък на френското красноречие. Очевидно и аз би трябвало да говоря за същото. Но да разсъждавам за естеството на литературата или за възможностите й — за мен е тягостна вторичност: каквото мога — по-добре да го покажа, което не ми е по силите — за него изобщо не разсъждавам. Какво ли ще си рекат бившите политзатворници, като прочетат такава моя лекция? За какво са ми гласът и трибуната? Уплашил ли съм се? Славата ли ме е разглезила? Предателство спрямо изтребените ли извършвам?
Напънах се да свържа темата за обществото и темата за изкуството — все едно нищо не стана, двете многоизгънати оси се раздалечават, разпадат се. И пробните близки потвърдиха — не върши работа. И изпратих на шведите писмо, обясних им всичко както си е, честно: искам да се откажа от лекцията по тези и тези причини. [18]
Те напълно се зарадваха: „Това, което на един учен му изглежда естествено, може да се окаже неестествено за писател — както е във Вашия случай… Не бива да смятате, че, така да се каже, сте нарушили традицията.“
И по тоя начин отменихме лекцията. Впрочем стана още едно недоразумение: на директора на Нобеловия фонд му се наложило да съобщи публично за моя отказ. Но очевидно опасявайки се, че ще ми навреди, не обнародвал същинската причина за отказа, а досъчинил своя, напълно прилична за Запада, без да се досети (фаталното раздвояване на западно и източно съзнание!), че на Изток такава причина е позорна за мен: не изпращам лекцията, защото не съм знаел как да го сторя: по легален път — цензурата ще я спре, по нелегален — ще се разглежда от властите на моята страна като престъпление. Тоест с получаването на Нобеловата награда съм станал благонамерен роб?… Това ме уязви, наложи ми се да изпратя опровержение, то се изгуби из пътя. Върви размахвай ръце от нашия пущинак, нали сме безправни и безгласни, могат да ни изопачават както си щат. (Година и половина по-късно, вече след лекцията, това ще изплува в „Ню Йорк таймс“ преобърнато с краката нагоре: че отначало съм бил написал апатичен, чисто литературен вариант на лекцията, а моите приятели ме взели на подбив: трябва да е по-остра!)
Но истината в тези случайни празни приказки беше в това, че се огъна стоманената решимост, с която си пробивах път през всичките години от арестуването ми и без която не може да се стигне до целта.
Не се застъпих за арестувания същата пролет Буковски. Не се застъпих за Григоренко. За никого. Бях си направил далечна сметка за сроковете и действията. А главният грях ме мъчеше отвътре — „Архипелагът“.
Отначало насрочвах печатането му за Коледа 1971-ва. Но ето че тя дойде и отмина, а при мен се отлага. (Впрочем на европейските езици още не всичко е преведено, не е готово.) Защо в такъв случай бързахме с такъв страх и риск? Вече имам Нобеловата награда — а отлагам? Каквито и обяснения да си подлагах, но за онези, които са изсипани в лагерните общи гробове като вледенени дънери, по четирима от каруца, моите оправдания не са никакви оправдания. Какво е ставало през 1918-а и през 1930-а, и през 1945-а — нима през 1971-ва още не е време да се каже? Да отплатя за смъртта им поне с разказ — нима не е дошло време?
Ако бях заминал, — вече щях да седя над коректурите на „Архипелага“. Още през пролетта на 1971-ва щях да го отпечатам. А сега си измислям оправдание как да отложа, да отсроча неотклонимата чаша.
Не, не е оправдание! — макар че, ако река да съм строг спрямо себе си, по-добре ще е да призная, че е така. Не е оправдание, защото не само аз, но и мнозина от 227-ината политзатворници, които бяха дали показания за книгата ми, могат жестоко да пострадат при публикуването й. И за тях добре ще е тя да излезе по-късно. А за ония, погребаните, — не! по-скоро!
Не е оправдание, защото „Архипелагът“ е само наследник, рожба на Революцията. И ако е скрито за него, то още по-скрито, още по-недокопаемо, още по-изопачено е за нея. И с нея да бързам е още по- нужно, в никой случай не по-отлагателно. И така се стекоха нещата, че тъкмо аз трябва да свърша това. И как да сколасам за всичко сам?
В кротката литература на кротките страни — как опредаля авторът последователността на публикуването на книгите си? Според зрелостта си. Според тяхната готовност. Според хронологическата поредност — както ги е писал или за какво разказват те.
А у нас това далеч не е писателска задача, а напрегната стратегия. Книгите са като дивизии или корпуси: ту трябва, вкопани в земята, да не стрелят и да не се показват; ту в мрак и беззвучие да преминават мостове; ту, скрили подготовката до последната лопатка пръст, от неочаквана страна в неочакван момент да се втурнат в задружна атака. А авторът като главен пълководец ту изкарва напред едни, ту връща други да изчакат.
Щом след „Архипелага“ вече не ще ме оставят да пиша „Р-17“, тогава трябва да сколасам колкото може по-голяма част от него — преди.
Но и така задачата е безсмислена: 20-те възела, ако всеки ми отнеме по година, стават 20 години. А „Август“ 2 години го писах — значи 40 години? Или 50?
Постепенно се оформи следното решение. Критерий е откритата поява на Ленин. Засега той влиза с по една глава във Възел и не е пряко свързан с действието — за тия глави може да се оставя празно място, да се прескачат, Възлите да се пускат без тях. Това е възможно в първите три, в Четвъртия възел Ленин вече е в Петроград и действа ярко, а да разкрия авторското си отношение към него — е равносилно на „Архипелага“. И тъй, да напиша и да пусна трите Възела — и чак след това да хвърля всички останали в последната атака.
Според моите сметки си мислех, че това ще стане през пролетта на 1975 година.
Човек предполага…
Окончателното решение, окончателният срок ми носеха лекота и светлина. Засега — да отложа и да работя, да работя. Но за сметка на това после — едно след друго, без никакво шикалкавене. И радост: неизбежно ли е? — толкова по-лесно ще ми бъде!
Засега — да печатам вече готовия „Август“. Новото в действията ми е: открито, в западно издание, от свое име, без никакви хитри финтове, че някой е използвал ръкописа ми, че го е разпространил без мое знание, а аз не съм в състояние да го спра. Все пак — нов ъгъл на радостното ми изправяне, все пак — движение в същата посока. Ще бъде казано направо и за Бога, посипан с шлюпки от слънчогледовите семки на атеистите. (През първите месеци след революцията Невският проспект в Петроград, главната улица на града, градското „стъргало“, бил покрит с дебел слой шлюпки от слънчогледови семки, които люпели революционните моряци и войници с изгорите си. Ясно е, че отдел „Чистота“ по това време не си е гледал работата. — Бел. пр.) И за бъдещите публикации не е безразлично как ще бъде посрещнат на Запад „Август“.
Без извадената ленинска глава в „Август“ нямаше почти нищо, което разумно би пречило на нашите вождове да го отпечатат в родината. Но прекалено омразен, опасен и подозрителен (с основание) бях, че да се решат да ме утвърждават тук чрез отпечатване. Разбирах това и не си дадох труда да изпратя ръкописа на „Август“ на съветско издателство (а това щеше да е и отстъпка в сравнение със „сусловското“ писмо: нека първо отпечатат „Раковата“). „Новый мир“? Вече го нямаше и аз бях свободен от лични ангажименти. През март вече изпратих ръкописа в Париж, Никита Струве ми обеща да го набере за три месеца. Не щеш ли, Ростропович, в духа на блестящите си шахматни ходове, предложи все пак да го изпратя и на съветско издателство — да разоблича нежеланието им. „Няма да им дам дори да пипат с мръсните си ръце екземпляра. Отделил съм един за самиздат!“ — „Че ти не им го давай. Изпрати им писъмце: извести ги, че си завършил роман, нека те ти го поискат!“ Това ми хареса. Не едно, а седем писъмца натраках на пишеща машина, до седем издателства, в различни варианти: уведомявам ви, че съм завършил роман на такава и такава тема, с еди-какъв си обем. Разпратих ги. Все пак беше рисковано: ами ако вземат, че ми го поискат? Ще трябва да им дам ръкописа и тогава да спра набирането в Париж? Все едно няма да го отпечатат, но с една година като нищо могат да ме забавят. Толкова тъпо обаче беше заяло у нас, че не използваха и този
