ход: нито едно издателство не се размърда, не ми отговори. (А може би са разочаровани, че пиша за 1914- а, сякаш избягвам окончателната разправа с мен.) Впрочем те бяха си набавили ръкописа другояче и го бяха дали във ФРГ на Ланген-Мюлер да подготви пиратско издание още преди да излезе оригиналът в Париж. Откъде ли са взели текста? Не бях го давал на самиздат. Мисля си — в жилището, където коректорките сверявали преписите на глас, — записали са го на магнетофон. Навсякъде се подслушваше. Или пък може би изтичането е станало при някой от моите „първочитатели“ (през зимата на 1970-71-ва трийсетина души го четоха: поради новата за мен материя — исторически роман — бях ги помолил да попълнят нещо като авторска анкета, да ми помогнат да се ориентирам). А не е съвсем изключено, че са преснимали екземпляра, който от февруари до май беше у Твардовски и е даван за прочит на неколцина читатели, които не са ми известни.
А Твардовски! — толкова очакваше тази книга за своето списание навремето. Сега му се искаше поне преди смъртта си да я прочете.
През февруари 71-ва, точно една година след разгромяването на „Новый мир“, го изписаха от кремълската болница, осакатен от неправилното лекуване, с лъчева болест. И ние с Ростропович отидохме да го видим.
Очаквахме да го заварим на легло, а той — стараейки се заради нас? — седеше на кресло, по болнично виолетово-зелено раирано халатче и по болнични долни гащи, завит освен това с одеяло. Наведох се да го целуна, но той много държеше непременно да стане, повдигаха го от двете страни дъщеря му и зет му, дясната му половина бездействаше и много подута беше дясната му китка.
— О-ста-ря-ва-ме — с мъка, но разбираемо изрече той. Непълната по движението на устните усмивка изразяваше съжаление, дори съкрушение.
Поради краткостта на фразата (а тя се оказа, кажи-речи, най-дългата и най-съдържателната по време на целия разговор!…), поради недостига на тон и мимика не разбрах: за своето остаряване ли се извиняваше? или беше смаян от моето?
Пак го отпуснаха и ние седнахме отсреща му. Все в същия паметен хол, на два метра от камината, и дори на същото място, където за пръв път, в живи движения и думи, той ме смая със склонността си към самиздат и към Би Би Си. Сега, с лице към заемащия цялата стена прозорец, той седеше почти без движение, почти без говор и сините му очи, още напълно осмислени, но вече и разконцентрирани, сякаш губещи фокусиращата централност, — изразяваха я разбиране, я негови пропуски, но през цялото време живееха по-пълно от говора му.
Бързо стана ясно, че свързани фрази той вече изобщо не изговаря. Напрегнато започва, ей сега ще каже нещо — не, от устата му излизат междуметия и служебни думи — без главните съдържателни:
— Ами какво… тъкмо… онова де… същото…?
Но с действащата си лява ръка пушеше, пушеше непоправимо.
Съпругата на А. Т. донесе 5-ия, последен том от събраните му съчинения. Казах, че помня: онзи том, който се бавеше поради упорството на А. Т. да не отстъпи абзаците за мен. (Но не попитах как е сега, сигурно са отстъпени, сигурно са отстъпени.) А. Т. кима, разбира ме, потвърждава. След това извадих подвързания в два тома машинописен „Август“ и, неволно забавяйки темпото на говора си, опростявайки думите, показвах и обяснявах на Трифонич като на малко момченце, че това е част от едно голямо цяло и каква е, защо е приложена тази карта. Кимаше ми със същото внимание, интерес, дори с по-голям, но отчасти и разсредоточен. Изговори:
— Колко…?
Втората дума не му дойде наум, но много ясен е редакторският въпрос: колко авторски коли? (В колко книжки на „Новый мир“ би се побрало това?…)
Прочетох му бавно и писмото си до Суслов, обяснявах му моите ходове и спънките в „Нобелианата“, и с Яринг, и с парите от наградата, — той поемаше всичко това с голямо внимание и съчувствие и с движенията на главата си и със спънатата си мимика проявяваше далеч не спънатото си отношение. Усилено и иронично кимаше как ме е запознал със Суслов. Май че на няколко пъти и се разсмя, дори се превиваше от смях — но само с очи и с кимане, не с уста, не с пълнозвучен смях. Когато видя картата към „Август“, изумено замуча като глухоням, също и по повод на тайното ми изключване от Литфонда, извършено междувременно. Уж всичко разбираше — и изведнъж започваше да ми се струва: не, не всичко, на пресекулки, само когато се съсредоточаваше.
Случвало ми се е да разговарям с хора, изпитващи частична парализа на говора, — тези мъчения се предават и на събеседника, ти самият започваш да заекваш. При А. Т. не беше така. След като се убедеше в невъзможността да се изрази и не чуе правилна подсказваща дума, той не се ядосваше, но с общия топъл приемащ израз на очите си показваше своята покорност пред висшата стихия, която и всички ние, събеседниците му, приемахме като върховна, но която ни най-малко не ни пречеше да се разбираме и да сме на едно мнение. Активната сила на отвръщането в А. Т. беше скована, но тия топли потоци от очите му не бяха увредени и измъченото му от болестта лице запазваше първоначалния си детски израз.
Когато на Трифонич много му се искаше да се изкаже, а не можеше, аз помагащо го хващах за китката на лявата ръка — топла, свободна, жива, и той в отговор я стискаше — в това се изразяваше разбирателството ни.
…Че всичко помежду ни е простено. Че нищо лошо сякаш изобщо не е имало — нито обида, нито суета…
Предложих на близките му: защо да не пише с лявата си ръка? Всеки човек може, дори без да се е учил, аз през ученическите си години охотно пишех, когато дясната ме болеше. Намериха картон, прикрепиха хартията, за да не се смъква. Аз написах едро: „Александър Трифонович.“ И му предложих: „А вие добавете — Твардовски.“ Сложиха картона на коленете му, той взе химикалката, държеше я уж както трябва, но драскащо-слабите линии едва-едва оформяха букви. И макар че имаше много простор на листа — те се възкачиха върху написаното от мен, насложиха се върху него. А най-важното — цялостна дума нямаше, смисловата връзка се разпадаше:
Т р с и…
Какъв отзив за романа си мога да очаквам от него? Каква ще му е ползата от това четене? Предложих му два цвята хартиени лентички — да отбелязва „хубавите и лошите“ места.
И още колко неща нямаше да види, нямаше да научи! — най-интересното в Русия през XX век. Предчувствал е:
А за болестта си нищо не знаеше. Болките в гърдите, кашлицата — мисли си: от пушенето е. Главата? — „болестта ми е като Лениновата“ — казвал на близките си.
После решиха да ни гощават с чай, обуваха на А. Т. панталон, водиха го до масата. Особено по килима бездействащият му крак все не искаше да се мести, тътреше се, придружителите го придърпваха с ръце; след като настаниха баща си на стола, целия стол заедно с него, а беше едър човек, поместиха към масата.
По време на чая Ростропович с мярка весело, уместно, много разказваше. А. Т. слушаше все по- разсеяно, вече изобщо не реагираше. Беше — в себе си. Или вече там с единия си крак.
А после пак го заведохме до креслото му край прозореца — така че да вижда двора, където преди три години, докато чистел снега, съчинявал писмото си до Федин; и разчистената не от него пътечка до вратничката, по която ние с Ростропович сега ще си отидем.
Ах, Александър Трифонович! Помните ли как обсъждахме „Къщата на Матрьона“? — ако не беше се случила октомврийската революция, страх ме е да се замисля какъв ли щяхте да станете…
Ами щяхте да станете: народен поет, по-значителен от Колцов и Никитин. Щяхте да пишете свободно, както дишате, нямаше да киснете на четиристотин съвещания, не би ви се налагало да се спасявате с водката, нямаше да се разболеете от рак вследствие на неправедното гонение.
А когато след три месеца, в края на май, двамата с Борис Можаев още веднъж пристигнахме при него —
