беше писан през две индига, но доста неща лесно се четяха — и гебистите отдавна щяха да разполагат с почти пълни текстове, само че се изложиха! После се научих: на другата заран, в 4 часа, в мъглата, разлайвайки кучетата, пак идвали десетина души от тях да си довършат работата или да заличат следите. Наплашените съседи надничали иззад перденцата, никой не излязъл. Заради Горлов им се наложило да зарежат всичко и да побягнат — Горлов помъкнали със себе ги като пленник, проснали го на земята по очи и несъмнено щели да го убият, но той успял да изобрети в най-разгорещените минути да се представи за чужд поданик, а такъв не може да се убива без указание на началствата, след това се насъбрали съседите, после обикновен разпит в милицията — и така той оцелял. А можеше да си затрае, както искали от кого, и аз нищичко да не науча. Но честността му и повеите на новото време не му позволили да скрие това от мен. Вярно, моята крачка [19] той не очаквал, чак му секнал дъхът, а това беше спасение за него, за да не го притискат скришом. Аз лежах бинтован, безпомощен, но се разярих, както трима здрави не могат да се разярят, и пак ми кипна келят — в писмото си до Косигин [20] първо настоявах за оставката на Андропов, едвам ме разкандърдисаха Ростропович и Витневская, взеха ме на подбив.
Така гръмна навън първият подкоп — и май хубавичко изтрещя, опърли лицето на самия Андропов. Обадиха се но телефона (!) на един нищожен концлагерист, предадоха му лично от министъра (!): не били от ГБ, не, от милицията били… (Човек трябва да знае нашите порядки, за да разбере колко нелепо е това.) Нещо като извинение…
Другите подкопи гръмнаха през есента: двете пиратски издания на „Август“, после статията в „Щерн“. Смятам, чо експлозиите бяха много по-слаби: благодарение на мъдростта преди всичко на английския съдия, който създаде юридически прецедент относно правото на самиздат, те загубиха едногодишни съдебни процеси и правата на моя адвокат станаха още по-непоклатими. А статията на „Щерн“, препечатана от „Литературка“, предизвика в СССР не потискащата атмосфера на хайка, както би станало през славните младо-съветски години, а избухване на весел смях по повод на трудолюбивото добро семейство. (И сами си разтуриха „ционистката“ трактовка на моята дейност.)
(За благополучния завършек на тази история „Щерн“ няма никаква вина. „Щерн“ отново направи всичко възможно, за да сложи главата ми на дръвника: позволи си смелостта (и художествената безвкусица) да твърди, че действието на „Август“ само условно е пренесено в предреволюционното време, а в действителност се разглеждат съвременни проблеми. Списание „Щерн“ подсказваше на съда, че фразата на един от героите за „глупаците, управляващи Русия“ трябва да се схваща като изливане на омразата на Солженицин към съвременните управници на СССР.)
Какви времена настанаха! Ние сме шепа хора, а те разполагат с най-голямата тайна полиция в световната история, какъв опит, колко измекяри, каква механизация за пробиване на тунели, колко динамит, а не могат да спечелят минната война.
От своя страна ние чак попрекалявахме с шегобийството. Например през декември 1971-ва, когато изпращах по пощата писмо за Швейцария до моя адвокат (тези писма понякога се получаваха, понякога не), сложих в плика —
Разполагате с фактическата власт да четете, анализирате, фотографирате, изучавате чрез мирисане, гледане срещу светлина, нагряване, с помощта на пикня и други химикали всяко писмо. Но сте длъжни да го доставяте на получателя в срокове, правдоподобни при днешните транспортни скорости, — поне за да прикриете дейността си и да създадете илюзията, че пощенската връзка един вид съществува. Ако още веднъж някое писмо до мен или от мен се изгуби или се забави дълго (бързо писмо — 35 дена!), ще бъда принуден да ви напиша отворено писмо на тази тема. То няма да ви увенчае със слава.
(И най-смешното е, че тази вложка стигнала непокътната до Хееб! — цензурата предпочела да се престори, че не съществува! Много се смяхме с Аля, когато разбрахме това!)
А през март 1972-ра веднъж мои доброжелатели в едно учреждение, където изпратен по работа гебист си оставил чантата и отишъл в друга стая, с безразсъдна смелост надникнали в чантата, успели да ксерографират и ми дадоха:
„До I отдел на 5-о управл. на КГБ към МС на СССР —
за Широнин
До Ленинград. УКГБ — за Носирев
На 6 март с вечерния влак от Москва за Ленинград, съпровождана от «НН», заминава съпругата на «Паяка» — Наталия Алексеевна Решетовская. Молим ви да дадете указание за продължаване на мероприятието на «НН» спрямо Решетовская, да се констатират посещаваните адреси. В Ленинград Решетовская ще остане ориентировъчно до 19 март.
Аз не се стреснах. Не знаех, че у Самутин, при когото Н. А. вероятно ще отиде, все още, въпреки настояването ми да го изгори, се пази „Архипелагът“.
Още много случки ставаха. Ако разказвам подробно и си спомням всичко, ще излезе, че през всичките тия години по-голямата част от нашите грижи и тревоги са отивали не за големи действия, даващи плодоносни резултати, а за вълнения, щурания, търсения, предотвратявания и изпреварвания, и то след като се знае, че те разполагат с агенти, с връзка, телефонна и пощенска, а ние не бива нито да телефонираме, нито да пишем, понякога и да се срещаме, но трябва все някак да спасяваме положението. Такива остри опасности имаше двайсетина, не преувеличавам — някой ден ще разкажа за тях по- подробно.
Тук ще си спомня две-три случки. Едната — в Свердловск (чак не ми се ще да изписвам това мръсно наименование), където бях изпратил за съхраняване „Първия кръг“, 96 — главня. Не по агентурни данни, не по подозрение, а по обстоятелство, което е невъзможно да се предвиди, в стаята, където се пази „96“-и, идват гебисти. Ясно е, че ще правят обиск и спасение няма. Но те не извършват обиск, само искат признание, че човекът разполага с „Иван Денисович“. Той си признава, дава им го. Но не унищожава „96“- и — нали му е заръчано да го пази. И се започна една дълга кореспонденция по хора — ние знаем за посещението на ГБ, възможно е повторно, и ще заловят „96“-и, по-скоро го изгаряйте! Дълго не получаваме отговор! Докато най-сетне се изгаря.
Друг път като гръм от ясно небе: „Телето“, пак същото това, което държите в ръцете си, „Телето“ се разхожда из Москва! Зашеметяващо! Ами че тук всичко е разголено, всичко е назовано открито, по-опасно от това — няма накъде! Вардихме го, крихме го — как се е изплъзнало? къде? чрез кого? защо? Започваме следствие, проверяваме нашите екземпляри, ще се наложи някой (А. А. Угримов, Пето допълнение) да замине за околностите на града и физически да провери, че е на мястото си, че не е пипано, че не са могли да го преснимат. Подозрение, недоверие, всичко е в суматоха и паника.
И — издирване откъм другия край: кой е чул, че са го чели? на кого са разказали, че някой го е чел? и кой го е чел лично? как е изглеждал екземплярът? в чие жилище са го чели? адресът им; телефонът им? (Няма как да не си казваме по телефона имената с развълнувани гласове, на Лубянка сигурно вече са
