пориви, той все повече се проявяваше не като изпълнител на почетна длъжност, а като сърдечен, решителен и смел човек (и в Швеция пред доста хора трябвало да демонстрира смелостта си). Взехме да уточняваме датата. Той не можеше да пристигне през февруари и март. Това отлагане беше добре дошло и за мен: представях си изнасянето на лекцията като експлозия, преди експлозията трябваше да си подредя работите (колкото и да ги подреждаш, все са объркани): поне някои глави от Втория възел да докарам до четивност; да разсортираам преди евентуалния разгром обилните материали, събрани за „Р-17“, да прескоча още веднъж до Питер и да огледам нужните места и пейзажи, до които може би никога вече няма да ме допуснат. (Отделна новела е как проникнах в Таврическия дворец — Пето допълнение.)
Доста сили ми отне непривичното писмо до патриарха, трябваше да се съветвам (с отец Глеб Якунин) и да не допусна разгласяването му. Ненадейно „Литературка“ цапардоса родословието ми и мен и колкото и да не ми се щеше, трябваше да се отбранявам. Понеже още не бях добре запознат с нравите на западните кореспонденти, дадох отговора си чрез кореспондента на хамбургския „Ди Велт“, а той го прехвърлил на трети човек, замазал го, отговорът не излезе както трябва, беше дребнаво-досадно. А да отвръщам (не само за това, много ми се беше насъбрало, изтърпяно мълком) ми се струваше необходимо. И се появи естествената мисъл: няколкото назряващи декларации да придърпам във времето, така че да излязат вкупом, като каскада, нека си изпатя за всичките наведнъж, а не поотделно. Такива сгъстявания на събитията се раждат от само себе си в кризисни моменти, както стана през април 1968-а при излизането на „Раковата“, но освен това човек може да ги сгъстява и по собствен план, използвайки неповторимата особеност на съветските големци: тъпоумието, мудното мислене, неспособността да държат в главата си две грижи едновременно. Датата на нобеловската церемония — 9 април, за първия ден на православния Великден, Гиров съобщил, когато подавал молба за виза, като че ли на 24 март. На 17 март изпратих писмото си до патриарха, разчитайки, че то ще се публикува чак в края на март. Няколко дена след него ще дам интервю, първото от 9 години насам — форма, която властите не очакват от мен, хем голямо. И преди те да сколасат да го преглътнат, ще проведа нобеловската церемония, която очаквах да е най-опасната. След което ще мога да си седя кротко и да чакам какви ли не наказания.
А събитията се развиха така: писмото до патриарха, пуснато само в тесноцърковния самиздат с намерението то да стигне само до онези, които действително засяга, изскочи в западния печат мигновено. Както разбрах по-късно, то предизвикало в Държавна сигурност дива ярост — по-голяма, отколкото много мои предишни и следващи стъпки. (В това няма нищо чудно: атеизмът е сърцето на цялата комунистическа система. Но, парадоксално: и сред интелигенцията тази стъпка предизвика осъждане и дори отвращение: колко съм тесногръд, сляп и ограничен, щом се занимавам с такъв проблем като църковния; или с друга мотивировка: защо се заяжда с духовенството? То е безсилно — тоест както и интелигенцията, самооправданието е по аналогия — нека пише до властите. Не бързайте, ще им дойде ред и на властите. Колкото и много да ме осъждаха, нито веднъж не съм съжалил за тази стъпка: ако духовните отци първи не ни покажат пример за духовно освобождение от лъжата — можем ли да се сърдим на другите? Уви, нашата църковна йерархия си ни остави да се самоосвобождаваме.) И (по-късна реконструкция) някъде след 20 март било прието отдавна отлаганото от правителството решение: да ме оплюят публично и да ме изгонят от страната. За целта се разшири и засили вестникарската кампания срещу мен. Поради обичайната си тъпотия избраха най-неизгодния за себе си терен: да клеветят „Август“ — след като не можаха да го засекат с пиратски препечатки, поне да го обявят за моята най-върла антипатриотична и дори антисъветска книга. За целта мобилизираха комунистическата западна преса (защото кой в СССР можеше да е чел „Август“?) и препечатваха оттам какви ли не жалки драсканици — предимно в „Литературка“, но след това и в други централни вестници, някои пък статии ме обвиняваха с преки формулировки от наказателния кодекс, а послушната съветска „общественост“ от писателите до стоманолеярите изпращаше гневни „отзвуци на отзивите“. Този път бе взето толкова твърдо решение, че се обмисляли и практическите действия за етапирането ми: чрез полицейско задържане, тоест временен арест (до нас достигна и този замисъл, сменил предишния план за автомобилна катастрофа, „варианта на Ив Фарж“); дотам твърдо, че Чаковски на „планьорка“ в редакцията си пред 30 души открито, многозначително заявил: „Ще го екстернираме!“ Изглежда, за средата на април е била набелязана операцията, дотогава вестникарската кампания трябваше да достигне максимума си.
Но моят график беше по-стремглав. Американските кореспонденти дойдоха при мен без телефонно обаждане (разбрахме се чрез Ж. Медведев). Вестниците им бяха двата най-силни в Щатите, това стана месец и половина преди пристигането на американския президент в СССР. Интервюто нямаше обществено значение, аз не говорех нито за политзатворниците, нито за залелите страната несправедливости — кажи- речи, от две години мълчех за това, жертвайки всичко заради „Р-17“, затова и сега внимавах да не прекрача неизбежното ниво на сблъсъка и да не омаловажа лекцията. Интервюто [24] представляваше предимно разклонена лична защита, старателна метла за боклуците, които няколко години подред бяха изсипвали върху главата ми, но самият вид на тези боклуци през ореола на „прогресивния строй“ направи достатъчно впечатление на Запад.
(Един от тези кореспонденти, Хедрик Смит, после многократно се оплакваше публично, че съм ги бил посрещнал с готово интервю — с въпроси, подготвени пак от мен, че съм бил проявил такова пълно неразбиране на законите на западната преса. Наистина, в моята опасна за живота борба с държавата аз се нуждаех само от рязък защитен ход, дори (това щеше да е още по-добре) от публична декларация, а не от някакво интервю. А Смит ми предлагаше „най-актуални“ въпроси: какво е станало с творческата енергия на Евтушенко и Вознесенски, загубила ли е публиката интерес към тях, намират ли се неприятностите им на правата линия от преследването на Пушкин (западняците непременно искат да изградят традицията царска Русия — комунистическият СССР, иначе няма да има дълбокомисленост), — или ме поставяше в опасно положение с въпроса си каня ли се след „Август“ да обясня и болшевишката революция.
А на мен, напротив, поради липсата на навик ми се стори непоносима рехавата несвързана форма, в която тези кореспонденти раздрусаха мислите ми, пошлостта на тяхното печатно изложение и безотговорността на формулировките. И още тогава написах откровено лично писмо до Хедрик Смит. Отдалечавайки се от този момент, все повече разбирам, че той е трябвало и е имал правото да се засегне. Но след по-малко от три години — през есента на 1974 г., Х. Смит ни посети в Цюрих и започна да ме моли: не може ли да използва в „Ню Йорк таймс“ целия материал на литературното ми интервю, дадено на Нилс Удгорд за „Афтенпостен“ (28 август 1974). Ами препечатайте го. Не, настоява Смит, тогава няма да представлява нещо ново, нека се престорим, че сега сте дали същото интервю на мен! Пак се съгласих: все пак той познаваше законите на западната преса (какво е това? как изглежда?), а аз не ги познавах. Той точно така го отпечата: като свой реален разговор с мен… (Бел. от 1978 г.))
Поради внезапността на появяването си и разкрилите се мерзости интервюто зашемети моите противници, както бях разчитал. То се появи на 4 април — и за по-малко от денонощие, въпреки обичайната си мудност, властите, без да са обмислили както трябва, се защитиха с рефлекторен отскок, с най- елементарно действие: ставайки за присмех, отказаха на секретаря на Шведската академия да пристигне и да ми връчи Нобеловите отличия. Че ще се изнася нобеловска лекция не бе писано в писмата, не бе говорено под таван, властите можеха само смътно да се досещат, публично ставаше дума само за това, че в частно московско жилище ще бъдат връчени Нобеловите отличия в присъствието на приятели на автора — писатели и дейци на изкуството. И това уплашило световно-могъщото правителство!… Ако левичарският Запад не беше толкова оправдателен към нас, само това самозашлевяне за дълго време щеше да разобличи цялата съветска игра на културно сближаване. Но по закона за лявото извръщане на главите — на червените всичко им се прощава, всички дивотии на червените бързо се забравят. Както пише Оруел: същите западни дейци, които негодували от единични екзекуции където и да е по Земята, ръкопляскали, когато Сталин разстрелвал стотици хиляди; притеснявал ги гладът в Индия, а взелия милиони жертви глад в Украйна не забелязали.
Вярно на традиционното ни ловко умение да се изплъзваме като мокро сапунче, съветското посолство в Стокхолм допълнило впрочем, че „то не изключва, че виза на Гиров ще бъде дадена в друго, по-удобно време“ — за да смекчи раздразнението, да създаде илюзия и плавен преход към нулата. Шведското МВнР направи гъзоблизаческа декларация. Само че ние тук твърде добре разбираме подобна интрига и аз устремно я разсякох със специална декларация [25]. Забраната за идването на Гиров разтуряше, обезсмисляше цялата церемония. А и улесняваше както организаторите, така и далите съгласието си да дойдат.
