Трифонич за мое учудване се оказа значително по-добре. Седеше в същия хол, на същото кресло, пак обърнат с лице към пътечката, по която идваха от света и си отиваха в света, а той самият не можеше да се дотътри до вратничката. Но свободни бяха левият му крак и лявата му ръка (която непрекъснато вземаше и палеше цигари), по-свободна — мимиката на лицето, почти предишната, и, най-важното, говорът му беше по-свободен, така че той можа осмислено да ми каже за книгата (прочел я е! разбрал я е!): „Великолепно“ — и добави още нещо с движение на главата, с мучене.
В хола беше включено весело привечерно осветление, чуруликаха птички откъм двора, Трифонич беше значително по-близо до предишния си вид, разбираше всичко, което му разказвахме, и човек можеше да си въобрази, че той оздравява… Но с лявата си ръка не пишеше и свързани фрази вече не изговаряше.
Уви, и този последен път трябваше да премълчавам някои неща пред него, както често пъти преди това, и не можех да му разкрия, че след две седмици книгата ще излезе в Париж…
Още по-малко можех да му разкрия, не можех да кажа пред неговите близки с какво още съм бил много зает през тази пролет (в паузите между Възлите, в паузите в главната ми работа винаги изригват проекти, вече с мнозина бях обсъждал самиздатското „списание за литература и обществени потребности“ — с открити имена на авторите; вече и в редакционния портфейл имаше това-онова).
През тази пролет на 71-ва ми се случи само едно събитие: излизането на „Август“ открито от мое име. (При това предполагах да публикувам писмото си до Суслов, обяснявайки, че на тях им беше предложено и че те бяха отхвърлили всички мирни пътища. Но после размислих: само по себе си излизането на книгата е по-силно от всякакво писмо, ако ме нападнат — ще го публикувам.)
Не се канеха веднага да нападнат „Август“, сложно се подготвяха. Междувременно, както става при затишие във военните действия, се извършваше непрекъсната подземна, тунелна, минна война. Тя беше запълнена с труд, грижи, висши вълнения — ще мине ли или не? провал или успех? — а отвън изобщо не се виждаше, отвън — бездействие, дрямка, крайградска самота. Ние подготвяхме фотокопия на липсващите на Запад мои книги, имаше още доста празноти; използвайки канал, за който ще разкажа някой ден (Пето допълнение), — двамата с Аля благополучно изпратихме всичко на Запад, създадохме недосегаем за врага сейф. Това беше огромна победа, определяща всичко, което ще се случи по-късно. (Наложи се да дублираме „Архипелага“, да го изпратим повторно. Тази рискована Петдесетнишка пратка после се стопи в човешкото несъвършенство, престанах да съм неин пълен господар и ми се наложи да снабдя адвоката си с независим екземпляр. (За това също някой ден.) Едва от този момент — от юни 1971 година, действително бях готов и за битки, и за гибел.
Не, дори още не оттогава, по-късно. Основното ми завещание (невъзможно за предявяване в съветска нотариална кантора) бе изпратено на адвоката Хееб през 1971-ва, но — незаверено. Чак през февруари 1972-ра пристигналият в Москва Хайнрих Бьол скрепи с несъмнения си подпис всеки лист и чак след като изпратих на Запад това завещание, можех да съм спокоен, че е гарантирана и бъдещата съдба на книгите ми, и посмъртната ми воля.
Завещанието започваше с програма за отделно публикуване:
„…Настоящото завещание влиза в сила в един от трите случая:
— или в случай на явна моя смърт;
— или на мое безследно (до две седмици) изчезване от погледа на руската общественост;
— или на хвърлянето ми в затвор, психиатрична болница, лагер или интерниране в СССР.
Във всеки от тези случаи адвокатът ми г-н Хееб публикува завещанието ми и чрез това публикуване то влиза в сила. Никакво в този случай мое писмено или устно възражение от затвор или друго състояние на лишаване от свобода не отменя, не променя във въпросното завещание нито една точка, нито една дума. Някои скрити подробности и личните имена на спомоществователите и разпоредниците се огласяват от моя адвокат едва след дългоочаквания ден, когато в родината ми настъпят елементарни политически свободи, а гореспоменатите лица няма да бъдат заплашени от разгласата и се открие ненаказуема легална възможност да бъде изпълнено това завещание…“
И по-нататък — разпределението на Фонда за обществено използване (посочвах не цифри, а целите, в които бих искал да участвам, надявайки се, че те ще привлекат и други желаещи да помогнат и по такъв начин — ще бъдат събрани недостигащите суми). Такава публикация сама по себе си представляваше силен самостоятелен удар.
Много, много време отнема това: да подготвиш корпусите за бой, да ги снабдиш до последния патрон и да ги изведеш на изходните позиции.
По време на този дългогодишен изнурителен двубой пропусках и голям брой важни неща. Дълго боледува Александър Яшин и настойчиво ме викаше при себе си в болницата, беше усетил, че съм му нужен, преди да умре, макар че, кажи-речи, не се познавахме. А аз сума време се каних: ту душата ми е заета, ту пък, за да мога да замина, трябва да опразвам скривалищата. Най-сетне се запътихме към болницата пак с Борис Можаев, — спряха ни пред вратата на стаята: почакайте. Май може и да не ни пуснат? Седях и му пишех на коляно писмо. След половин час ни пуснаха — тъкмо през тоя половин час той умрял. Лежеше с още живо лице, вдовицата плачеше.
А разговора с Фьодор Абрамов, още в „Новый мир“ навремето, отклоних, защото за него бяха ми казвали, и не един човек, че е бивш следовател от КГБ. А май че не излезе вярно. Така съм го засегнал за едното нищо.
Тъкмо с тях двамата имаше за какво да си поговорим.
А враговете — копаеха своите тунели, за които ние, естествено, не знаехме. В Западна Германия и в Англия през 1971-ва се появиха пиратски издания на „Август“ с цел да накърнят правата на моя адвокат и откъм тази страна да разрушат евентуалното ми печатане на Запад. В СССР по текста на „Август“ се започна издирване на моя социален произход. Почти всичките ми роднини вече бяха в земята, но изнамерили лелка ми — и при нея отишла компания от трима души от ГБ да изпомпа „разобличителни“ данни за мен.
(С излизането на „Август“ на Запад имаше и комични случки. Появи се статията на проф. Н. Улянов, емигрант, в „Новое Русское Слово“ — „Загадката на Солженицин“: той открил, че никакъв „Солженицин“ не съществува, че това е дело на колектив от КГБ, не може един човек в такива подробности да познава и описва и затворническите процедури, и видовете онкологично лечение, и историческите военни събития, а на всичко отгоре всяка книга да е написана на свой нов език! А преводачът на „Август“ на английски М. Глени, оправдавайки своя претупан и пагубен превод, давал интервюта, че „Август“ е толкова зле написан на руски, че на него, на Глени, му се налагало да променя цели фрази.)
А аз през онова лято бях лишен от моето Рождество, за пръв път от много години писането не ми вървеше, нервничех — и насред лято, което ми е противопоказано, реших да замина на юг, по местата на моето детство, да събирам материали и да започна тъкмо от същата тази леля, у която не бях ходил вече близо осем години.
В пълно съответствие със ситуациите на минната война понякога тунелите се срещат челно. Ако бях стигнал до леля си, компанията от ГБ щеше да дойде при мен. Но из пътя изгорях от слънцето (както си мислех тогава, вж. [46]) и с опърлено лице се върнах от Тихорецкая, до която, кажи-речи, бях стигнал. „Поклонниците“ от ГБ успешно навестили леля ми, от нея получили (за „Щерн“) бележките й, устните й разкази и направо ликували! През 20-те — 30-те обвиненията щяха да са убийствени, всичко това двамата с майка ми бяхме го крили цял живот, треперейки и снишавайки се в приклекнали коптори. Но се провали другият им подкоп: Благодарение на внезапното си завръщане (пак са в сила правилата на минната война) помолих един приятел (Горлов) да прескочи до Рождество и да ми донесе някаква автомобилна част. Той би могъл да иде там всеки друг ден, но така станало, че тръгнал веднага, щом аз се завърнах от юг — на 11 август, и на минутата сгащил деветима от ГБ, които се разпореждали във виличката ми! Ако не бях се върнал от юг, операцията им щеше да мине гладко — кой повече спечели, кой загуби от моето завръщане? В Рождество това лято живееше бившата ми жена, тя се намираше под надзора на своя приятел техен човек) и тоя ден на хората от ГБ им било гарантирано, че тя е в Москва и няма да се върне. А аз съм на юг. Те дотам се били разгащили, че дори не сложили човек на пост и Горлов ги заварил в разгара на работата, а може би — едва в началото й: дали са монтирали някаква сложна апаратура? Но подробен обиск още не били сколасали да извършат или изобщо не са се научили как се прави? Съдя по това, че след една година, когато пак си живеех кротко през лятото в Рождество, открих неунищожен от мен поради недоглеждане отдавна докаран за изгаряне пълен комплект (до предишната глава) на третия екземпляр от същото това „Теле“, което сега чете читателят, и пак такъв комплект от сценария „Знаят истината танковете“! Всеки лист
