писъмце, в синьо пликче, в огнеупорната касичка. Нима са се осмелили, хем непосредствено преди своя XXIV конгрес (дано не дочакат своя XXV-и!), или не разбират какъв скандал ще стане?
Трима са, от капитан и нагоре. Постепенно се изяснява, че главен е цивилният, някой си Аносов — началник на паспортния отдел на Московска област, голяма клечка, умен, с чувство за хумор, и сред тях все пак има хора, срещат се. Аз в моето щастливо състояние също толкова лесно, свободно се влях в разговора — победоносно-небрежно, в най-добрата си форма, както навремето с митничарите.
На мен да ида за писъмцето до моята пристройка ми трябват три минути, ей сега ще ви го дам или ще го прочета прав, с което може би и вас ще ви накарам да се надигнете от креслата. Не. Не, днес още не ме изселват: не пишат първия протокол, а чак по втория ще ме изправят пред съд. Само ме притискат до няколко дена да се погрижа за адресната си регистрация или да си ходя. В Рязан. В капана.
Естествено. Всеки съветски човек без защита отгоре какво може да направи в това положение? Да се подчини кротко. Изход няма. Но, слава Богу, вече съм изскочил от вашите редици и съм изправил гръб.
Най-напред, с голяма загриженост за личните им съдби:
— Другари, ако обичате, напишете протокол, но внимавайте! Много ви моля — не допускайте лична грешка, която може да ви изяде главата. Моля ви, проверете на най-високо равнище наистина ли там са решили, че трябва да бъда изселен. Защото после вината ще бъде стоварена върху ви.
Тъпият майор: — Ако действам според закона и в моя район, няма нужда да питам никого.
— Ах, другарю майор, много отскоро служите!… Ами че вие ще се окажете своеволник. Моят случай е много деликатен.
Областният началник: — Ама аз изобщо не прилагам насилие.
— Оставаше да приложите насилие! Но дори и при най-нежно отношение към мен може да стане голям скандал.
Казвам го толкова уверено, сякаш ако поискам, ей сега ще се обадя от съседната стая на Брежнев. Аносов, явно опитен царедворец, схваща: трябва да се внимава, минирано е, моята самоувереност се дължи на нещо. Подвива си опашката.
Но каква ми е ползата да спечеля няколко дена? На мен трябва да предам по тях нагоре колко сериозно е това, доколко съм готов. Вилата на Ростропович за мен е последното прибежище за живот и работа. Изхвърлят ли ме оттук — няма да се оправя с грамадата „Р-17“. Не, нека знаят, че това няма да мине тихо.
И в новия обрат на разговора, свил страховити арестантски очи, заявявам метално:
— Със собствените си крака да тръгна за Рязан? Нито пеша, нито с влак! На съдебно решение? — няма да се подчиня! Само окован с вериги!
Ей така ми е по-лесно, съвсем лесно. В локва няма да ме удавите, докарайте море! Усещам се млад, силен.
Тръгват си учтиви, смутени. Не са очаквали.
— Ще стане грандиозен скандал! — поощрително ги напътствам аз.
Защото следващия път, когато напишат протокола, ще се направя на съветска буболечка, ще проверя в протоколи всяка запетайка, ще им поискам втори екземпляр за мен, а когато дойде ред да го подпиша — ще извадя моето писмо, ще го подпиша и ще го разменя срещу техния протокол:
„На милицията, която ме насилва да се преместя от краймосковската къща на Мстислав Ростропович — в Рязан, където е моята «милиционерска» регистрация, —
ОТГОВОРЪТ МИ Е
Крепостното право в нашата страна е премахнато през 1861 г. Казват, че октомврийската революция била помела последните му остатъци. Следователно аз, гражданин на тази страна, не съм крепостен, не съм роб и…“
С тях всеки път трябва да правиш така: да повдигаш тона с една октава. Да обобщаваш, докато ти стигат думите. Да браниш не само себе си, не един тесен участък, а да взривяваш цялата им система!
И толкоз — не му ли беше дошло времето?! Докога?
След половин година пак дойдоха. Същият Аносов с някакъв цивилен, едноок. Явих се пред тях направо със синия плик. Сложих го, между тях и себе си. Но Аносов, същинско олицетворение на любезността, само ме подсеща: ама какво стана с вашата адресна регистрация?… неудобно е… вече две години (където два дена не бива, където московската адресна регистрация също не върши никаква работа!)… Е, щом тонът е такъв: само да си уредя семейните въпроси… — Ами уреждайте ги, уреждайте ги! — обнадеждава ме, подканва ме. — Ама на мен нали и след сключването на брака няма да ми дадат московско жителство? — Откъде накъде, откъде накъде, спород закона са длъжни да ви дадат адресна регистрация.
За всеки случай — и другия регистър: — Защото като нищо можем да предявим претенции и към Ростропович като към домопритежател. Може дори да му вземат вилата. — Внимавайте, казвам, тиганът и бездруго е нажежен, защо наливате още масло в него?…
А синият плик си трае между нас — безобиден, неразпечатан, нищо и никакъв. И аз: — Ако много ви притиснат — не си правете труда да идвате, дайте на районната милиция нареждане, те толкова искаха да съставят протокол. Вярно, аз ще му дам гласност…
Едноокият: — Какво значи „гласност“? Законът си е закон.
Аз (с метални нотки в гласа): — Гласност ли? Това значи: поради протокола никъде няма да ида, пред съд няма да се явя, а вие произнесете наказателна присъда за изселване.
— Ама как така! — уверяват ме те, — дотам няма да се стигне.
И не влезе в работа „Моят отговор“. Все така незаконно си живях у Ростропович още година и половина.
А когато разводът с първата ми жена се състоя и регистрацията с Аля, която живееше в Москва, също, — и законно подадох молба за московско жителство, баш тогава новият началник на паспортния отдел на град Москва (дошъл от областен) Аносов („според закона са длъжни да ви регистрират“), в кабинета си в министерството, със същата любезна усмивка ми заяви от името лично на министъра, че „милицията изобщо не решава“ въпросите на адресната регистрация, а с това се занимава към Моссъвета съветът на почетните пенсионери (сталинисти): разглежда политическия облик на кандидата, достоен ли е той да живее в Москва. И че към тях трябвало да адресирам молбата си.
Аз също с най-любезна усмивка го помолих да ми издаде отказ в писмен вид. Той — още по-любезно, като стар познат:
— Александър Исаич, абе на вас ли ви е нужна някаква си хартийка?
Очаквах, че ще хъкат-мъкат, но че направо ще ми откажат — все пак не очаквах. Нахалници. Откровено ме подбутваха: сам се махай от руската земя!
(А човек като нищо може да разбере и техния яд: не е ли повлиял на властите слухът, който ми беше толкова досаден, слух от самопровъзгласили се „близки приятели“, каквито се намираха доста, да обясняват живота и намеренията ми: „Ако има начин да се събере със семейството си, незабавно ще замине, нито минута няма да остане!“ Те ме разведоха и — „законно“ очакваха отпътуването ми, а аз защо се будалкам и не заминавам?)
Не исках да вгорчавам повече живота на Ростропович-Вишневская. И през май 1973-а ги напуснах, засега — наникъде, временно взехме под наем вила във Фирсановка, а от есента съм направо бездомен.
И от юни 1973-та приложиха нова изтласкваща хватка: анонимни писма от псевдогангстери със заплахи към моето семейство. По пощата, припряно-небрежно разобличавайки се и с лепенка върху пощенския щемпел за получаването (веднъж за стряскане бяха лепнали загадъчен къдрав косъм), и със светкавичното пощенско доставяне (докато останалата ми кореспонденция се спираше). С печатни разноцветни букви, а стилът — апашки, с много безвкусица. Отначало: не: сме гангстери, давате ни 100 хиляди долара, а срещу това „ние ви гарантираме спокойствието и неприкосновеността на Вашето семейство“, и за да потвърдя съгласието си, трябва да се появя на стъпалата на Централната поща. Следващия път — вече никакви искания, а откровено само заплахи: „Трето предупреждение няма да има, не сме китайци. (Алюзия с Китайското външно министерство, чиито «сериозни предупреждения» към САЩ навремето май надхвърлиха цифрата хиляда. — Бел. пр.) Ще се лишите от нашето доверие и оттук нататък нищо не можем да ви
