същото.
Последната седмица, последните нощи преди настъплението бяха съвсем безсънни. Непрестанно ръмжеха самолетите над самите покриви на Фирсановка, както се завръщат черните щурмоваци, след като си хвърлят бомбите. Опасявахме се, че на вилното ни място сме казали гласно някоя непредпазлива фраза и пръснатите микрофони са я доловили, и врагът вече може да се досети, че подготвям нещо си. А целият успех зависи от внезапността: преди започването на атака трябва да си особено безгрижен, одряман, нито излишно разтакаване, нито излишни гости и срещи, и разговорите, сигурно подслушвани, трябва да са мудни, безгрижни.
Тревожеше ме именно: ами ако не успея да изпълня целия замисъл?! Усещането ми е, сякаш съм тръгнал да пълня някакъв вече определен, очакващ ме в природата обем, нещо като приготвен за мен калъп, който току-що съм зърнал, и аз като вещество разтопена течност трябва да сколасам, непоносимо ще ми е, ако не сколасам да го запълня догоре, без шупли, без кухини — преди да се втвърдя и изстина.
Колко пъти става все така: преди поредната крачка, пробив, атака, каскада — целият се съсредоточаваш само върху това, само върху тези малки последни срокове, а останалият живот и времето след тези срокове ти изхвърчат от главата, престават да съществуват, само и само да устоиш на тоя срок, да го прескочиш, а оттам нататък!…
Първият набелязан удар беше писмото до министъра на вътрешните работи — да ги ударя за крепостното право [27]. (Не се изсилвам, наистина си е такова: крепостно. Само че като противопоставих правото на милиони да бъдат свободни в собствената си страна — на правото на стотици хиляди да емигрират, шокирах „обществото“.) Това е промененият онзи мой син плик, писмото, което толкова дълго втасваше. А на Запад все едно изтърваха най-важното — крепостното право, а го разгласиха само като „молба за адресна регистрация“.
Датирах писмото с 21 август (петата годишнина от окупирането на Чехословакия), но поради сериозността на текста забавих изпращането му до 23-ти, за да нанеса безпрепятствено втория удар — да дам интервю. Интервюто е лоша форма за един писател, загубваш перото си, градежа на фразите, езика, влизаш в ръцете на кореспонденти, незапознати с онова, което те вълнува. Преди година и половина направиха на нищо интервюто ми, но пак се видях принуден да избера тази неизгодна форма поради необходимостта да се защитавам по сума дребни поводи. (И него пак ще го направят на нищо в „Монд“, непочтено, а пълния текст дори ще го скрият във френското МВнР (май за да не си развалят отношенията със СССР?), и ще ми се наложи с многомесечно закъснение да отпечатвам пълния текст в руско емигрантско списание, за да възстановя обема и смисъла му.) Но в това интервю можах да стъпя на твърда земя — първо на коляно, после и на двата си крака — и от унижената отбрана да премина към лудешко нападение [28].
Веднага след интервюто излязох в слънчевия ден на улица „Горки“ (толкова обезобразена, че чак не ти се иска да я наречеш „Тверская“) и закрачих към пощата да пусна препоръчаното писмо до министъра, като си повтарях мислено: „Я да видим колко тежим!“ Двата удара заедно май тежаха доста.
На всичко отгоре малко преди това бях научил от радиото, че независимо от мен (отдалеч това се възприемаше като съгласувано действие и властите бяха сигурни, че е хитро съгласувано) същия ден, 21 август (първото съвпадение), е тръгнала в настъпление другата колона: Сахаров дал пресконференция по международните въпроси, която по откровеността и активността си беше зашеметяваща: „СССР е голям концентрационен лагер, заграден с бодлив тел.“ (Браво на него! Изрече нашата концлагеристка мисъл преди мен! Закъсня „Архипелагът“. „С какво лекомислие Западът се отказа да излъчва телевизионни предавания, насочени към територията на Съветския съюз“, „Москва прибягва към пряко мошеничество.“
Само не знаех, че през същите тия часове на 23 август в тъмното „достоевско“ и на всичко отгоре наблъскано със съквартиранти жилище на улица „Роменская“ в Ленинград се е самоубивала или са я убивали клетата Елизавета Денисовна Воронянская, която разказа на ГБ къде е заровен „Архипелагът“. Противникът настъпваше според своя план.
(Не подозирах за това и бях настроен веселяшки. През тия месеци не преставахме и да правим зевзеклъци. Ту, за да озадачим КГБ, сами си изпращахме по градската поща писъмце (и, естествено, не ни го връчиха): „Драги А. И.! Най-сетне можах да изпълня молбата Ви. Извинявайте, че Ви пиша без Ваше разрешение, но нашият познат сега е в отпуск, а времето си върви. Трябва спешно да се видим, иначе всичко отива на кино, а втори път надали ще ни се уреди играта. След 2 юли ще е късно. Чакам да ми се обадите. Искрено Ваш К. Б-ч.“ — Ту на 31 август изпратих шеговито-злобно писъмце до КГБ на адреса на експедиторката, която толкова четливо се бе разписала на съобщението [29]. Този път съобщението не се върна: генерал Абрамов не беше оценил възможностите за такова откровено заяждане. (А може вече да е прелиствал „Архипелага“, изровен от земята на 30 август край Луга?)
Сподирян от започналото дюдюкане на нашата преса, САхаров, без изобщо да очаква никакво положително продължение, замина на почивка в Армения и част от събитията възприемал там, защото не можел да се качи на влак (предсептемврийските навалици).
А властите още по-малко знаеха плановете ни. Техният план беше: до есента окончателно да разгромят опозицията. За целта (поради тъпащината им) трябваше да проведат показателния процес срещу Якир- Красин, които да се разкаят, че цялото „демократично движение“ е съчинено със западни диверсионни пари, и тогава съветската интелигенция и западната общественост окончателно ще обърнат гръб на тая мерзост и последните дисиденти ще заглъхнат. Естествено, поражението им се криеше още в самия идиотски замисъл: да приложат през 70-те години банална хватка от 30-те. И все пак потискането на общественото настроение в Съюза, още по-голямото му понижаване щяха да бъдат постигнати, ако те не бяха се оплескали с тоя съдебен процес — и веднага да се втурнат в насрещен бой: 14 месеца все отлагаха, отлагаха този свой бездарен процес, надявайки се, че така по-страховито ще го подготвят, повече ще стреснат хората, и го започнаха на 27 август!
Тази дата, естествено, никой от нас не я знаеше. Но аз, предвиждайки, че те все някога ще се наканят, реших предварително да ги парирам, да ги нападна още преди започването, и казах в интервюто, че процесът ще е унило (на Запад го превели „прискърбно“, смисълът е съвсем друг) повторение на бездарните фарсове на Сталин-Вишински дори ако бъдат допуснати западни кореспонденти. Публикуването на интервюто насрочих за 28 август, за Успение Богородично.
На 27-и те започнаха процеса, който беше още по-долнокачествен — без допускане на чуждестранни кореспонденти и без да могат да се насладят на петдневната скукотевина, тъй като още на другия ден Асошиейтед прес разнесе по цял свят презрителната ми оценка. (Съвпадение второ. Вярно, заради това на бърза ръка втъкнаха и мен в процеса: изкараха, че съм бил главният вдъхновител и че съм определял насоките на „Хроника“! „Литгазета“ излая: „Солженицин загуби в лицето на Якир съмишленик“, тутакси и аз на свой ред ги излаях с едно писмо [30]).
Насрещен бой! — веднъж ние ги вкараме в капана, веднъж — те нас. На 29-и, 30-и и 31-ви слушах по всички радиостанции как върви интервюто ми, ликувах и дописвах — бях набрал инерция — „Писмото до вождовете“. А междувременно бил изровен „Архипелагът“ и — лошите новини бързо се разнасят — на 1 септември дойдоха да ми кажат за това, още не съвсем точно. На 3-ти — вече категорично.
Как именно и какво е станало в Ленинград — тогава не научихме, не го знаем точно и до днес: всички засегнати от тази история се следяха от КГБ и откритото ми отиване там веднага след случката би могло само да навреди. Воронянская вече беше прехвърлила 60-те, разстроено здраве, болен крак — ленинградската Голяма къща я налегнала с цялата си мощ, започнало се с подробен обиск, после 5 денонощия разпити, после дни на непрекъснато следене. През цялото това време никой не можа да ни изпрати никакво съобщение. Какво именно е ставало с Воронянская — всички последни сведения са от една нейна съквартирантка, която на свой ред не поражда доверие, нарочно настанена в жилището прокурорска племенничка. Във вариантите на нейния разказ има кървави петна или дори рани от мушкане с нож по обесения труп, което противоречи на версията за самоубийство чрез обесване. Има големи основания да се подозира и убийство, ако са се страхували, че Е. Д. ще ми съобщи, ако е правила такива опити. Но медицинската констатация е записана — „самообесване“, а трупът не бил показан на втората й братовчедка. От края на разпитите се били минали две седмици, през това време в клетата жена надделели други чувства, различни от страха, който тя винаги изпитваше от косматите роднини, чиито нокти и зъби особено остро измежду всички ни предусещаше, — макар уж на шега. Тя се щурала из стаичката си, очевидно е търсела изход — как да ни съобщи за опасността. Откъде и как са сполетели Воронянская подозрението и
