гарантираме“ — така да ме стреснат, че за да се спася от тези „гангстери“, да забягна в чужбина.
След второто такова писмо и аз на свой ред приложих нова хватка: откровено „вътрешно“ писмо до ГБ, безлично предупреждение [26]. Писмото било получено, дойде обратно известие: експедитор на КГБ еди-кой си (четливо). Три седмици умуваха. После по телефона ми се обади пак полковник Берьозин, който през 1971-ва ме потърси също по телефона от името на Андропов. И сега пак старата грамофонна плоча: „Молбата ви (??) е препратена в милицията.“ Такова писмо — и да го препратят?… Блъскаха ме, намекваха ми, както и в анонимните писма: търсете закрила от милицията. (А след това самите те, под формата на охрана, ще ми се качат на главата.) За повече от месец подхвърлените писма секнаха. В края на юли обаче дойде трето: „А бе, куче, защо не дойде? Сега сам си си виновен. Ще те оправим.“ Нищо не искаха, само ме плашеха: разкарвай се, гад!
Тежко беше това лято за нас. Много загуби. Занемарени, дори погубени бяха много начинания. Двете си дечица и жена си в тежка бременност оставях за много седмици в беззащитната вила във Фирсановка, където не можех да работя заради ниските самолети, и заминавах да пиша в Рождество. Фалшиви ли са бандитите или истински, дали само ще имитират нападение, или ще го осъществят, — двамата с жена ми бяхме готови за всички видове изпитания, бяхме се примирили с това.
Да отстъпим пред насилието заради децата? Тогава в какво упрекваме Запада? Ръката ми вече сама започна да пише, да реди думите:
„Ще отговоря на онези, които заплашват мен и децата ми днес или ще се заловят да ни заплашват занапред. Много пъти съм казвал, че съм готов да умра. Това не е риторична формула. Наистина съм готов да умра всеки ден и всеки час — и единствено поради това е възможна дейността ми от много години насам. И съпругата ми се омъжи за мен със същото съзнание и същата готовност: да умре всеки миг, без да отстъпи. След като призовавам света да се противопостави на насилието, пет пари нямаше да струвам, ако отстъпех пред страха, че ще убият някого от нас. Няма да се поддадем на ничия заплаха — дали от страна на тоталитарното правителство, дали от страна на левите банди. Под знамената и на едните, и на другите вече са погубени толкова хиляди дечица в нашата родина — и оставени без родители, и изпратени във вледенената тайга на каруци с «разкулачените» семейства, и в Украйна от комсомолската «гладна блокада», когато обреченото семейство не било допускано дори до кладенеца в собствения му двор. Всички тези измрели деца не ви ли стигат, още недостатъчно ли е украсено с тях марксисткото знаме? — и нашите деца ли се напъвате да прибавите там? Всички условия, които ни поставят каквито и да било насилници по света, ще изпълним тъкмо наопаки.“
Само още един натиск от страна на „гангстерите“ да беше последвал, щях да го довърша и да го публикувам. Но те повече не се проявиха.
Ако се озърна, кажи-речи, през целия ми живот, от арестуването насам, все така ми се е случвало: тъкмо през тази седмица, през този месец, през този сезон или тази година по някакви причини е неудобно или опасно, или нямам време да пиша — и би трябвало да отложа. Но аз пишех, докато зидах стени, в многолюдни бараки, без молив, когато ме прехвърляха от лагер в лагер, докато умирах от рак, в дървената къщурка по време на заточението ми, след две училищни смени, пишех, без да знам прекъсване заради опасност, пречки или почивка, — и единствено затуй на 55 години ми остава неизпълнена само 20-годишна работа, другото — сколасах.
Знам, че притежавам голяма инерционност: когато навляза дълбоко в работата си, трудно може да ме развълнува или разконцентрира която и да било сензация. Но и в най-дълбокото течение на работата ми не съм съвсем защитен от съвременността: тя всекидневно нахълтва чрез радиото (западното, разбира се, но оттам се схваща и нашата обстановка), а и от някои други смътни повеи, които човек не може да изтълкува, да определи, ама ги усеща. Тези струйки облъхват душата, преплитат се с работата, без да й пречат (за нея те не са странични, както са странични битовите пречки околовръст), създават атмосфера на живот — спокоен или тревожен, или триумфален. А понякога тези повеи започват да се наслагват до дебелината на някакво решение или хрумва не (понякога ти е ясно защо, понякога — не): дошло е времо да се действа!
Не мога да обясня това причинно, тук не винаги можеш да различиш желанието от предчувствието, но такова усещане ми се е появявало доста пъти — и все правилно.
Така стана и това лято. Независимо от несполуките и заплахите, които бяха ни наобиколили, взех да си мисля как да разтърся Запада, задето собствените си работи не са способни да вършат: около по-слабите бушуват непримиримо, а на каменните тирани непрекъснато пускат аванта, непрекъснато вдигат бялото знаме пред тях („Мирът и насилието“). И кой знае защо се появи импулсивното, никога дотогава незамисляно „Писмо до вождовете“. И това писмо толкова ненадейно ме повлече, мислите и изразите така се посипаха — като лавина, — че за два дена в началото на август трябваше да прекратя основната си работа и да позволя на тоя поток да се излее, да го запиша, да го групирам по раздели.
Всички тези статии се пишеха бързо и лесно, защото беше нещо като жетва — използване на натрупани и бегли ескизи, естествено изправяне.
Сред тези повеи понякога се срещат и реални събития, ние не винаги съумяваме да ги изтълкуваме. Долавях душен продънващ се надир (Точка на небесната сфера, долу, под краката на наблюдателя, противоположна на зенита (астр.).) в обществения живот: нови арести, спрямо други — заплахи и тутакси — паническо побягване към чужбина. Идва Синявски да се сбогуваме (същевременно и да се запознаем) и ми дожаля, че все по-малко стават хората, готови да поемат нашия руски жребий, накъдето и да кривне той. Сметката на властите да „изпуснат парата“ посредством третата вълна на емиграцията излезе съвсем точна (на какво щях да заприличам аз, ако се окажех в нея, па макар и с нобеловските знаци в ръце…): в страната оставаха все по-малко гласове, способни да протестират. В началото на лятото изключиха от Съюза на писателите Максимов, през юли той ми изпрати справедливо-горчиво писмо: къде остана „световната писателска солидарност“, която толкова прехвалих в нобеловската си лекция, защо не защитавам него, Максимов?…
Не го защитавах, както и останалите, по една и съща причина: тъй като си бях разрешил да се занимавам с историята на революцията, сам си опростих всички останали дългове. И до ден днешен: не ме е срам от такива периоди на млъкване: художникът няма друг изход, ако не иска да изкипи в протичащото и изчезващо днес.
Но настъпват дни и започваш да чувстваш тяхното надирно продънване, когато всичките ти забравени дългове те заграждат като стените на ждрело. За Втория възел не ми достигна съвсем малко — към четири месеца, до края на 1973-та. Но — никой не ми ги даваше. (Само спешно да дублирам на филм направеното, та да не загине при катастрофа.) Още повече помръкваше Третият възел, който толкова ме примамваше към себе си, към революционния пламтеж. Прекършваха се всичките ми изкуствени срокове, нищо не оставаше ясно освен: трябва да се изкажа!
И очевидно с усвоената хватка на каскадата: да нанеса пет-шест удара подред. Да започна с отбрана, със самозащита от моето потънало положение, да се постарая да застана на твърда земя — и да настъпвам.
Когато пишеш с извърната към миналото глава, не ти е ясно: от какво чак толкова си се опасявал? не е ли преувеличено? И колко пъти така, защо е тая паника?! — и всеки път ми се е разминавало.
Винаги ми се разминаваше — и винаги можеше да не ми се размине (и някой ден няма да ми се размине). А размахът на удара ми всеки път се увеличава, разтърсването на обстановката нараства и опасността става по-голяма, и пред нея с основание се готвиш за прекратяване на твоето, макар и сиромашко, но горе-долу уредено битие.
Освен ръкописите каква друга веществена скъпоценност притежавам? — декар и нещо е моето „именийце“ Рождество, където през половината от това — последното, както си мислех — лято направо се впивах в работата си. Само през половината, защото сега го делях във времето с бившата си жена. Тя настояваше да ми го вземе изцяло и очевидно преди очакваните удари разумно беше да й припиша парцела. В средата на август, докато се стягах за бой, обикалях всички места наоколо и всяка педя от парцела, сбогувах се с Рождество завинаги. Не искам да крия: плачех. Ей това късче земя на завоя на Истия и познатата ми гора, и дългата поляна наблизо са за мен най-реалното овеществяване на Русия. Никъде другаде толкова не ми е вървяло писането и може би вече няма да ми върви. Колкото и измъчен, съсипан, завеян да пристигах тук, нещо се влива от тревата, от водата, от брезите, от върбите, от дъбовата пейка, от масата над самата рекичка и след два часа вече можех да пиша. Това беше чудо — никъде не ставаше
