Подготовката на тази церемония освен битовите трудности — да посрещнеш прилично в едно обикновено жилище шейсет души гости, и то все именити, или пък западни кореспонденти, беше сложна и непривична във всички отношения. Първо: да се определи списъкът на гостите — така че хем да не бъде поканен нито един съмнителен (от гледна точка на общественото му поведение), хем да не бъде пропуснат никой достоен (с оглед на художествената или научната му тежест) и същевременно гостите да са реални, дето няма да се уплашат, а ще дойдат. След това трябваше да крием поканите — до деня, когато Гиров обяви датата на церемонията, и след това гостите да бъдат обходени един по един или да им се изпратят поканите, съпроводени освен от официалните и от мотивировъчни писма, които да подтикнат човека да предпочете обществения акт пред неизбежния бъдещ тормоз от страна на началствата. Броят на съгласилите се писатели, режисьори и артисти ме смая: колко все пак още се бе запазило в хората мъничко безстрашие, желание да се изправят в цял ръст или срам вечно да са роби! А всички можеха да си имат най-сериозни неприятности, но правителството отърва и поканените, и себе си от излишни вълнения. Вярно, имаше и откази — характерни, причиняващи болка; от страна на хора със световни имена, които нямаше да си изпатят кой знае колко.
В подготовката на церемонията влизаше и изборът на неделен ден, та никой да не бъде спрян под предлог че нарушава трудовата дисциплина, и на дневен час — та Държавна сигурност, милицията и дружинниците да не могат в тъмното скришом да им препречат пътя: денем такива действия са достъпни за фотографиране. Трябваше да намерим и такива безстрашни хора, които, отваряйки входната врата, да я вардят от нахлуването на безчинстващи гебисти. Да се предвидят и намеси като прекъсване на електричеството, непрекъснат телефонен звън или камъни през прозорците — напоследък в ГБ бандитските методи стават все по-предпочитани.
Правителството ни отърва от всички тези грижи.
За майтап изпратих покана на министъра на културата Фурцева и на двама съветски кореспонденти — от вестниците, които досега не бяха ме атакували: „Сельская жизнь“ и „Труд“. Чух, че „Сельская жизнь“ наистина изпратила на несъстоялата се церемония единствения гост гебист да провери не са ли се събрали все пак някои. А „Труд“, органът на известния ортодокс Шелепин, побърза да коригира гнилия си неутрализъм и тъкмо през тия дни сколаса да се изкаже против мен.
Но това бяха някои от последните гърчове на загубената битка: обезумели, орезилили се с нобеловската церемония, властите прекратиха публичната хайка и за кой ли път поради злополучността на стеклите се срещу тях обстоятелства ме оставиха в родината и на свобода. (Скоро след това М. Розанова-Синявская казала на Аля, че един виден генерал от КГБ, с когото от време на време се срещала, се изказал за мен: „Ако не се махне доброволно, ще завърши живота си в Колима.“ Отдавна трябваше да очаквам това предупреждение от тях, учуди ме само пътят, който бяха избрали. Но ние с Аля изобщо не се колебаехме: оставаме!)
И така щеше да бъде изчерпана продължилата година и половина Нобелиана, ако не бе останало главното в нея — вече готовата лекция. За да влезе тя в нобеловския сборник, трябваше колкото може по- бързо да я изпратим в Швеция. С мъка, но можахме да го сторим (естествено, отново тайно, с голям риск). До началото на юни тя трябваше да бъде публикувана. Аз все още очаквах експлозия, през оставащото време заминах за Тамбовска област — да глътна и от нея, може би за последен път.
Но нито приз юни, нито през юли на това изнурително-горещо лято лекцията не се появи. Чак толкова незабележимо ли е преминала? Едва през август разбрах, че през лятото излизали в отпуск много от индустриалните предприятия, включително и печатарите. Годишникът излезе от печат чак в края на август.
Пресата беше много шумна, повече от една седмица. Но ме сполетяха две изненади, показващи непълнотата на предвижданията ми: лекцията не предизвика нито трепване у нашите, нито — каквото и да било обществено реагиране, осъзнаване на Запад.
Уж доста много бях казал, дори всичко най-важно бях казал — и излезе, че са го преглътнали. А лекцията беше, макар и прозрачна, но все пак — в общи изрази, без нито едно собствено име. И там, и тук предпочетоха да не я разберат.
Нобелианата приключи, а експлозията, а главната битка все се отлагаше ли отлагаше.
НАСРЕЩНИЯТ БОЙ
Насрещен бой в тактиката се нарича такъв вид бой — за разлика от настъпателния и отбранителния, — когато и двете страни си насрочват настъпление или се намират в поход, без да знаят замислите на противника, — и се сблъскват внезапно. Този вид незапланиран бой се смята за най-сложен: той изисква от военачалниците максимална бързина, находчивост, решителност и наличие на резерви.
Тъкмо такъв бой протече на съветската обществена арена в края на август — началото на септември — до такава степен непредвиден, че нито противниците знаехме нещо един за друг, нито от нашата страна на „колоната“ (Сахаров и аз) знаехме нещо за собствените си движения и планове.
Макар проследените в предишната глава 1971 и 1972 година да не бяха кой знае колко спокойни за мен, не мога да кажа, че бяха и чак дотам разтърсващи, а май бях и посвикнал. През цялото време имах усещането, че съм се скрил, че съм се спотаил, че изчаквам, че печеля време за „Р-17“, а съвременността сякаш преставам да различавам на рязък фокус. И всеки път когато отказвах намеса, дори не можех на никого, а особено на дейците на „демократичното движение“ (много чевръсти в разпространяването на сведения) да обясня защо именно мълча, защо така се дърпам, макар че уж „няма да си изпатя“, ако се намеся. Освен туй при тоя задрямал фатум и самото ми живеене у Ростропович в блажени условия, каквито не бях имал никога през живота си (тишина, извънградски въздух и градски комфорт), също размагнитваше волята ми. Щом не изгърмях с писмото си до министъра на ГБ, не изгърмях с писмото си до патриарха, не изгърмях и с нобеловската лекция, остава ми да кротувам и да си пиша. Още повече че толкова труден се оказа Вторият възел, а и преходът към Третия не обещаваше облекчение. И онази развръзка, която неизбежно винаги бе висяла над мен, аз все я отлагах. И дори когато в края на 1972-ра окончателно насрочих появяването на „Архипелага“ за май 1975-а, това ми се струваше жертва, доброволно ускоряване на събитията.
Живеенето ми у Ростропович малко по малко се топеше. След като се запозна с мен случайно и почти веднага ми предложи подслон с широкодушен порив, без още да има никакъв опит да си представи какъв тъп и дълъг натиск ще се стовари върху му, дори след като обнародва отворено писмо след Нобеловата ми награда и още близо година се отбранява изобретателно от многобройните държавни спънки, Ростропович взе да се изморява и да изнемогва от продължителната безнадеждна обсада, от загубата на любимото му диригентство в Болшой театър, от забраната на най-добрите му московски концерти, от секването на неговите привични пътувания до чужбина, в които преди това му минаваше половината живот. Възникваше въпросът: правилно ли е един художник да линее, за да даде възможност на друг да вирее? (Уви, отмъстителната власт и след като напуснах неговата вила не му прости четиризимното гостоприемство, което той ми оказа.)
Битът ми се подронваше и откъм полицейска страна, вече не само Министерството на културата жадуваше да изтрие очите. А и на всички големци бях като трън в очите, защото живеех в тяхната охранявана, сладка привилегирована спецзона „Барвиха“. А според съветските закони изселването ми оттам не създаваше никакви затруднения: когато става дума за такава специална правителствена зона, достатъчни са 24 часа. Но комбинацията от двете имена — моето и на Ростропович, ги възпираше. А опити бяха правени. Навести ме един капитан от милицията още преди Нобеловата награда, казах му: „На гости съм.“ Той ме остави на мира.
През март 1971 година някак ми се случи „лавинен ден“ — рядък през годината късметлийски ден, когато мислите те връхлитат неудържимо и по различни теми, и в непоръчани насоки, разкъсват те, носят те, само сколасвай да ги записваш, макар и неизцяло, на каквато и да е чернова, после ще ги разработиш, сега ги хващай. В щастливо състояние покарах ски и през това време си дописвах в бележничето, прибрах се — вика ме бабичката Н. М. Аничкова на горния етаж на голямата вила:
— А. И., елате, дойде милиция да ви изселва!
Откога очаквах това, дори бях престанал да го чакам, макар че за такъв случай си имах приготвено
