забелязали, подире ни ей сега ще хукне тяхна потеря!) Към това жилище! Честно си признайте, по-добре пред мен, отколкото да чакате, докато довтаса ГБ. Признават си, казват от кого са го получили. И — слагат машинописния отпечатък пред мен. Екземплярът не е наш! (нашите честно се оказаха по местата си). Щом не е наш — значи нов препис! Още четири-пет такива ли има? Не е наш и не е фотокопие от наш. Но е преписан на машина наистина от нашия, дори ръкописно са добавени последните ми поправки. Значи — крали са го подир мен, преписвали са го скришом, някой най-близък, таен, кой ли ще е той? Да се обадим на човека, който го е донесъл. Не си е вкъщи. Седим и чакаме, поне не търчим. След няколко часа — идва тоя човек и смутено посочва източника. От най-доверените! Дадохме й го само за прочит. Тя тайно го преписала на машина (за историята ли, за да го опази ли? или просто маниакално?). И го дала за прочит — само на него (той й е близък). А той го занесъл — на тия, да им се отблагодари за някаква услуга. А тия се побъркали от радост и повикали най-добрата си приятелка. А тя еуфорично споделила по телефона с една своя приятелка (А. С. Берзер). И на тази четвърта чупка го засичаме ние: Берзер ни съобщи! Голяма е Москва, но пътищата по нея са къси. Обаждам се и на виновничката. Срещам се и с нея. Признания, ридания. Занапред й се отнема доверието. Конфискувам плячката. През тия часове има признаци: гебистите са се развълнували, засновали са гебистките леки коли с по четирима юнаци в тъмното купе. Ще имате да вземате, другарчета! Закъсняхте с половин час! (Те изобщо не знаят: защо е станала суматохата? какво сме търсили? Какво са изтървали?)
А през декември 1969-а много подобна случка с „Пруските нощи“. Пак се пуска слух по Москва: разхождат се! Невъзможно е, но се разхождат! Пак се втурнахме по жилища, по дири, пак хванахме преписа: пак не е наш! Но — точно според нашия! Откраднато е! от близък! От кого? Намират се и дирите: Льова Копелев го държал няколко дена, дал го за прочит на една роднина, тя — по-нататък, а те го пренатра-кали. И го пазили в тайна 4 години! Но след като ме изгонили от Съюза на писателите — защо пък сега да не го пусна в самиздат? Остана ли нещо опасно за автора?
Криво-ляво го угасих в Москва и в Уфа, където също беше се прехвърлило. Движението на ръкописа секна.
Ей от такива спокойни седмици се състоят спокойните ни години, мирни, без особени събития, когато главните сили са неподвижни и „нищо не се случва“.
Още колко години ще издържа така? До днес стават 27 години, от първите ми стихотворения в пандиза, от първите криеници и изгаряници.
А над тази скрита мъничка война като висок облачен слой плава историята, плават видими за всички събития и на свой ред ме приканват към действие, изтръгват отзвук. Що нещо премълчах, що нещо не можах да сдържа.
През декември 1971-ва погребахме Трифонич.
Околните улици бяха преградени отдалеч, не пестяха милиционерите, а край Новодевическите гробища — и войници (погребение на поет!) отвратително командваха по мегафон на колите и автобусите кой да мине. Кордон имаше и във вестибюла на ЦДЛ, но мен все пак не посмяха да ме спрат (после са съжалявали). От неуместната алена коприна, върху която лежеше главата на покойния (още през първите часове след смъртта беше се върнало при него детски добродушното примирено изражение, най-доброто, което притежаваше) и с която беше драпиран целият ковчег, от злобните и механични физиономии на литературния секретариат, от фалшивите речи — всичко, с което можех да го защитя, бяха две прекръствания — след двата митинга: единият в ЦДЛ, другият — на гробищата. Но си мисля, че на нечистата сила и това й стига. Допуснат до ковчега единствено по настояване на вдовицата (а тя по този начин си навреди, защото знаеше, че изпълнява волята на покойния), аз, за да не създавам неприятности на семейството, не посмях още същата вечер да дам в самиздат напътствено слово — и го задържах до деветия ден, затуй всеки ден го четях, преговарях го и се вживях в това прощално настроение, когато събитията от живота се измерват със съвсем други отсечки и височини, а не с всекидневните [21].
Изказах си го. Толкова естествено е сега да млъкна, самото ми гърло не говори. Но само след седмица, на Бъдни вечер през нощта, слушам по западно радио коледната служба, посланието на патриарх Пимен и пламвам: да му напиша писмо. Невъзможно е да не му напиша! И нови грижи, ново бреме, нова сгъстеност на работите.
(От това писмо, не, още от „Август“ започва процесът на разцепление на моите читатели, на загуба на привърженици и с мен остават по-малко, отколкото си отиват. На „ура“ ме приемаха, докато бях наглед само срещу сталинските злоупотпреби, тук и цялото общество беше с мен. В първите си книги се маскирах пред полицейската цензура, но същевременно и пред читателите. Със следващите стъпки ми е неизбежно да се разкривам: време е да говоря все по-точно и да навлизам все по надълбоко. И е неизбежно, че при това ще губя четящата публика, ще губя съвременниците си, разчитайки на потомците. Но ме боли, че се случва да губя дори сред близките си.)
Но защо разказвам всичко това тук? А къде е обещаната Нобелиана?
А Нобелианата си върви по реда. Пер Хеге много се ядоса на Яринг заради долната му роля в цялата нобеловска история и обеща непременно да го разобличи. Но Хеге го експулсираха от СССР, а аз забравих за заканата му. Той обаче я изпълни и уцели най-хубавото време: през септември, един месец преди присъждането на новите награди и в началото на онази сесия на ООН, където ще избират генерален секретар, за чийто пост Яринг жадува, публикува мемоарна книга — и в нея подробно как Яринг е подавал пасове на съветското правителство срещу мен. (Между другото, Хеге поместил там и непроверени слухове — например, че само Сахаров ме убедил да не отивам в Стокхолм; за това никога не сме отваряли дума със Сахаров.) И — вдигна в Швеция скандал, дори на министър-председателя Палме, лекокрилия и бързоумен социалист, също сърдечно разположен към страната на победилия пролетариат, му се наложи да се оправдава — и по шведската телевизия, и в писмо до „Ню Йорк таймс“. Първо, той, Палме не знаел какви са били нарежданията на Яринг. После и по-смело: а какво му оставало да направи? Посолството не е място за политическа демонстрация (колко е уверен предварително, че за чиста литература тук изобщо няма да се говори!). И пак разлюляха Шведската академия, нямат мира от мен, имало ли е някога друг такъв главоболен лауреат? Секретарят на академията Карл Гиров заявил: още в понеделник ще пиша на Солженицин не иска ли да получи Нобелевите отличия в посолството. Смехория: това го казал в събота и същия ден го предадоха по радиото. А аз тъкмо бях намерил човек, който щеше да замине в неделя на Запад, седя през нощта, пиша му писмо. Веднага му отговарям, изпратих го в неделя. А Гиров, както се оказа, не само в понеделник, а и три седмици не ми изпрати писмото. Но отговора ми получил… Моят отговор: нима Нобеловата награда е обирджийска плячка, че трябва да се предава на четири очи в заключена стая?… А междувременно ми изпратиха комюникето на академията (четирийсет легални писма — 3 седмици в едната посока), но аз и комюникето чух по радиото — и отговорих незабавно.
След продължителното си обгаряне тъкмо бях навлязъл в работата над „Октомври Шестнайсета“, оказа се — море, двоен възел, ако не и троен: поради това че бях „икономисал“, прескочил 1915 година, безспорно нужна, и поради това че в Първия възел бях отминал цялата политическа и духовна история на Русия от началото на века, — сега всичко се струпа, напъва, тежи ми. Петимен съм да работя, ама не, пак се обади Нобелианата, сякаш с медала и с дипломата в ръцете ще ми е по-лесно да устоявам срещу ГБ. Щом е тъй, ще трябва да зарежа „Възела“, пак да опреснявам и преправям лекцията, а като я напиша — да я изнеса. А там такива работи ще изприказвам — може и да се сринат паянтовото ми битие и тихият ми безценен подслон у Ростропович, ах, колко ми е жал да зарязвам Втория възел, толкова хубаво се бях наканил да се трудя кротко до 1975 година.
Човек предполага…
При новата редакция можах да освободя лекцията от прекалената публицистика и политика, да я стегна по-точно около изкуството и може би да се приближа до — още от никого неопределения и никому неясен — жанр на нобеловската лекция по литература. Междувременно водех кореспонденция със секретаря на Шведската академия Карл Рагнар Гиров [22]. Шведското МВнР пак отказа да предостави посолството за церемонията, аз предложих жилището на Аля, където аз самият още нямах право да живея [23]. Прецедент май нямаше, но Гиров се съгласи. През тия месеци много оцених тактичността му и дълбоките му душевни
