Раково отделение

— Аз вече ви разказах. Веселите неща са малко. Водопровод няма. Ютиите са с дървени въглища. Лампите са газени. Когато вали, е кално, а когато не вали — прашно. Никога не можеш да облечеш хубава дреха.

Той се стараеше да не пропусне нищо от лошите неща, сякаш искаше да не й позволи да даде положителен отговор. Наистина, ако една млада жена не може никога да се облече хубаво, що за живот е това? Но Зоя знаеше, че колкото и удобно да бе да се живее в град, това не означаваше, че може да живее само с града. Искаше й се първо да разбере не какво представлява селището, а човекът.

— Не мога да разбера какво ви задържа там?

Олег се разсмя.

— Какво ли? Министерството на вътрешните работи!

Той не промени позата си, сякаш продължаваше да се наслаждава на удобното кресло.

Зоя наостри уши.

— Аз… така и подозирах. Но, позволете, вие… руснак ли сте?

— Стопроцентов! Но това не ми пречи да имам черни коси, нали?

Прокара ръка по тях с намерение да оправи несъществуващата си прическа.

Зоя повдигна рамене.

— Но тогава защо ви…?

Олег въздъхна.

— Ех, каква незнаеща младеж расте! Ние растяхме, без да имаме понятие за наказателния кодекс, без да знаем какво се крие зад всичките тези членове и алинеи и по какъв начин биха могли да се тълкуват разширено. А вие живеете тук, в центъра на този край, но въобще не знаете каква е елементарната разлика между заточен със заселване в съответната зона и административно заточен.

— А каква е?

— Аз съм административно заточен. Аз не съм заточен по национален признак, а лично като Олег Филимонович Костоглотов, разбирате ли? — Той се разсмя. — Като „личен почетен гражданин“, за който няма място сред честните граждани.

Погледна я с тъмните си очи, но Зоя не се уплаши. Тоест уплаши се, но този страх бе някак си поправим.

— И за колко време сте… заточен? — тихо попита тя.

— Завинаги! — изгърмя буреносно гласът му.

Зоя усети, че дори ушите й заглъхнаха.

— Пожизнено? — попита шепнешком тя.

— Не, именно завинаги! — настоятелно повтори Костоглотов. — В документите е записано „завинаги“. Ако е пожизнено, тогава поне ковчегът може да се пренесе от там, а завинаги значи, че не може. Дори слънцето да угасне — не може, вечността е дълга…

Сега вече действително сърцето й се сви. Всичко беше много сложно — и този белег, и лицето му, което понякога изглеждаше безкрайно жестоко. Може би той е убиец, страшен човек, може направо тук да я удуши…

Но Зоя не отмести креслото, за да й бъде по-лесно да избяга; само остави бродерията си (въобще не бе почвала да шие). И гледайки смело Костоглотов в очите, който не бе променил позата си и изглеждаше все така спокоен след казаното, тя попита развълнувано:

— Ако ви е тежко да си спомняте, не ми казвайте нищо, а ако можете, искам да чуя защо сте получили тази страшна присъда?

— Но Костоглотов не само че не бе угнетен от съзнанието за извършеното престъпление, а с напълно безгрижна усмивка отговори:

— Нямаше никаква присъда, Зойче. Вечно заточение получих по наряд.

— Как?!

— Да, така се казва. Нещо като фактура. Както изписват от някой склад: толкова чувала, толкова бурета… Използвана тара…

Зоя се хвана за главата.

— Почакайте… Нищо не разбирам. Това възможно ли е? Вас така ли…? Всички ли така?

— Не, не може да се каже за всички. Ако е само по десетия член, не заточават, а ако към него е прибавен и единадесети — заточават.

— А що за член е този единадесети? Нещо много се разприказвах. Вие с тези членове по-нататък бъдете изключително внимателна, защото също може да си докарате нещо. Моята основна присъда бе по десети член — седем години. А на когото даваха по-малко от осем, повярвайте ми, това бе за нищо — просто делото бе съшито с бели конци, но единадесети член вече означаваше съвсем друго — организация! Сам по себе си единадесети член сякаш не увеличаваше на пръв поглед срока, но след като ние бяхме група, ни разпратиха по местата за вечно заточение. За да не се съберем повече никога на старото място. Сега разбрахте ли?

Не, на нея нищо не й бе станало по-ясно.

— Значи това е била… — опита се да си обясни тя. — Как се казва, шайка?

И изведнъж Костоглотов високо се разсмя. После внезапно млъкна и се намръщи.

— Да, получи се чудесно! Както и моя следовател, така и вас не ви удовлетвори думата „група“. Той също обичаше да ни нарича шайка. Да, ние бяхме шайка, която се състоеше от студенти и студентки първокурсници. — Той я погледна свирепо. — Разбирам, че тук не се пуши, но все пак ще запаля, става ли? Ние се събирахме, ухажвахме момичетата, танцувахме, а младежите говореха за политика. И за… Самия… Не ни устройваха някои неща, разбирате ли? Така да се каже, не бяхме във възторг. Двама от нас бяха се върнали от фронта и все очакваха, че след войната нещо трябва да се промени. През май, в навечерието на сесията, ни прибраха заедно с момичетата.

Зоя усещаше смут в душата си. Отново взе ръкоделието. От една страна той говореше опасни неща, които не само че не трябваше да се повтарят, но дори и слушат — нужно бе веднага да се запушват ушите, но от друга — изпитваше огромно облекчение, че те никого не бяха примамвали в тъмните улички и не бяха убивали.

Тя си пое въздух.

— Пак нищо не разбирам… Вие все пак сте правили нещо?

— Как нещо? — Той дръпна силно и издуха облак от тютюнев дим (колко голям изглеждаше Костоглотов, а колко малка папиросата!) — Вече ви казах, че учехме. Пиехме вино, ако позволяваха средствата от стипендията. Ходехме на забави. И момичетата си изпатиха заедно с нас и им дадоха по пет години… — той я погледна изпитателно. — Можете да си представите. Прибират ви преди сесията на втория семестър и ви пъхат в „чувала“.

Зоя отново остави ръкоделието.

Страшното, което очакваше да чуе от него, се оказа някаква детска история.

— Но на вас, момчетата, защо ви бе нужно всичко това?

— Кое?

— Ами… да недоволствате… Нещо да очаквате…

— Наистина! Да, наистина! — примирено се усмихна Олег. — Това не ми бе минавало през главата… Отново мислите като моя следовател, Зойче. И той говореше същото. Но креслото е чудесно! На болничното легло не можеш да поседиш така удобно.

Олег отново почти се излегна и пушейки, се загледа примижал в голямото стъкло на прозореца.

Макар вече да се свечеряваше, мрачният ден ставаше по-светъл. Все повече се разкъсваше облачният слой на запад, към който бе обърната и тази ъглова стая.

Едва сега Зоя се зае сериозно с бродерията и с явно удоволствие следеше движението на иглата. Замълчаха. Олег не я похвали за шиенето както миналия път.

— А вашето момиче? Също ли беше там? — попита Зоя, без да вдига глава от работата си.

— Д-да… — отговори Олег, трудно преодолял това „д“, сякаш мислеше за нещо друго.

— А тя къде е сега?

— Сега ли? На Енисей.

— Нима не можете да се свържете с нея?