него бе по-изгодно да проведе срещата си във вестибюла, далеч от унилите, паднали духом хора. И омотал шията си с шала, Русанов слезе по стълбището.
Не към всеки, който след година ще отпразнува сребърната си сватба, жената продължава да бъде мила, както Капа бе към Павел Николаевич. За него действително през целия живот нямаше по-близък човек; с никого освен с Капа не му бе толкова добре, когато се радваше на успехите или обсъждаше неприятностите. Капа бе верен приятел, много енергична жена и доста умна („Тя мисли и работи за цял селсъвет!“ — обичаше да се хвали винаги пред приятелите си Павел Николаевич.) Никога не бе изпитвал необходимост да й измени, тя също не му изневеряваше. Не е истина, че изкачвайки стълбицата на общественото положение, мъжът започва да се срамува от приятелката си от младостта. Бяха се издигнали високо над нивото, при което се бяха оженили (тя работеше в същата макаронена фабрика, в един от цеховете на която и той самият някога бе работил, но още преди женитбата си бе успял да влезе във фабзавкома23, където отговаряше за техниката, а по комсомолска линия се занимаваше с укрепването на колектива на търговския отдел; после година бе директор, отговарящ за изпълнения на петилетния план), но за това време не бяха нарушили съпружеските си интереси и не се възгордяха. На празници, леко подпийнали, ако сътрапезниците бяха обикновени хора, Русанови обичаха да си спомнят своето фабрично минало; тогава охотно пееха „Волочаевски дни“ и „Ние сме червена кавалерия и за нас…“
Сега във вестибюла Капа с внушителната си фигура и дебелата шуба, с дамската си чанта, голяма колкото мъжките, и с торбата, пълна с продукти, заемаше място за трима на пейката, разположена в най- топлата част. Тя стана да целуне мъжа си с топлите си меки устни и го настани върху отметнатата върху пейката пола на шубата си, за да му бъде по-топло.
— Нося ти писмо — каза тя и ъгълчето на устните й трепна. По този неин познат му тик Павел Николаевич веднага заключи, че писмото е неприятно. Във всичко останало хладнокръвна и разсъдителна, единствено с този типично женски тик Капа никога не можеше да се раздели: с него задължително още на прага се издаваше каква — дали добра или лоша — вест носи.
— Е, добре — обиди се Павел Николаевич, — довършвай ме по-скоро, след като то е по-важно.
Но казала главното, което я тревожеше, Капа въздъхна и вече можеше да говори като човек.
— Нищо особено, дреболии! — разкая се тя. — А ти как си? За инжекцията зная. Звънях на старшата сестра и в петък, и вчера сутринта. Ако имаше някаква нередност, веднага щях да дотичам, но ми казаха, че всичко е нормално. Така е, нали?
— Инжекцията мина добре — доволен от държането си потвърди Павел Николаевич. — Но обстановчицата е, Капчице… — и веднага всичко обидно и горчиво, като се започне от Ефрем и Хищника, мина пред очите му; без да може да се спре конкретно за дадена обида, той каза с болка в гласа: — Поне тоалетната да беше като на хората! А тя каква е? Няма отделни кабини! Всичко се вижда!
(По нужда Русанов ходеше на другия етаж, но в лекарската тоалетна.)
Разбирайки, че му е тежко и иска да изплаче болките си, Капа не прекъсваше жалбите му, а го подтикваше към откровеност и така постепенно той сподели всичките си несгоди до най-безизходното:
„И за какво плащат на лекарите?“ Тя подробно го разпита и самочувствието му по време на инжекцията и след това, после махнала шала разгледа подутината и дори каза, че по нейно мнение не е толкова голяма, колкото преди да постъпи в клиниката.
Но тя си бе същата. Павел Николаевич бе убеден в това, но все пак му бе приятно да чуе, че е станала по-малка.
— Във всеки случай не е по-голяма, нали?
— Разбира се! — увери го Капа.
— Поне да престане да расте! — не се разбра дали пита, хленчи или прави заклинание Павел Николаевич. — А ако продължи да расте още седмица, тогава какво? И…
Не, не можеше да изрече тази дума, да погледне в черната пропаст. Но колко нещастен бе и колко опасно бе всичко това!
— Следващата инжекция е утре, а след това в сряда. А ако не помогнат? Какво ще правим?
— Тогава — в Москва! — решително отговори Капа. — Да се разберем! Ако двете инжекции не помогнат, вземаме самолета за Москва! Ти нали в петък щеше да звъниш, а след това се отказа, но аз позвъних на Шендяпин и ходих при Алимов, който позвъни в Москва. Оказа се, че доскоро твоята болест са лекували само в Москва и всички са изпращали там, но после, заради ръста на местните кадри, са започнали да лекуват и в нашия град. С една дума, лекарите са отвратителна публика! Какво право имат да разсъждават за производствените постижения, когато в техни ръце се намират живи хора? Както искаш, но аз ненавиждам докторите!
— Да, да! — горещо се съгласи Павел Николаевич. — Аз вече им казах мнението си за тях!
— И учителите ненавиждам! Колко се измъчих с тях заради Майчето. И заради Лаврик!
Павел Николаевич избърса очилата си.
— По времето, когато бях директор, човек можеше да ги разбере. Тогава всички бяха настроени враждебно, защото не всички бяха наши и на дневен ред бе да ги обуздаем. Но сега ние можем да изискваме от тях, нали?
— Така е! Слушай, затова няма да бъде сложно да те изпратим в Москва, защото връзката още съществува, само трябва да намерим нужните основания. Още повече, че Алимов се е разбрал с хората и няма да бъде трудно да ти намерят добро място. А?… Да изчакаме третата инжекция?
След като съставиха подробен план за действие, на Павел Николаевич му олекна на сърцето. Само да се отърве веднъж от покорното очакване на гибелта в тази мухлясала дупка! Русанови през целия си живот бяха хора на действието и инициативата и само в техните води се чувстваха душевно уравновесени.
Днес нямаше за къде да бързат. Щастието на Павел Николаевич се състоеше в това да седи дълго с жена си тук, във вестибюла, а не в болничната стая. Леко трепереше, защото често отваряха входната врата и затова Капитолина Матвеевна свали шала си и го намота около шията му. Съседите по пейка също се оказаха културни и чисти хора, така че можеха да поседят още.
Русанови бавно и подробно обсъждаха разни житейски въпроси, прекъснати от болестта на Павел Николаевич; избягваха единствено главния въпрос, който висеше над главите им: евентуалното влошаване на състоянието на болния. В това отношение не биха могли да съставят какъвто и да било план за противодействие, защото не бяха подготвени за такова развитие на нещата. (Наистина понякога в съзнанието на жена му минаваха някакви мисли, свързани с имуществени и квартирни предположения в случай, че Павел Николаевич умре, но двамата дотолкова бяха възпитани в оптимистичен дух, че бе по- добре да оставят засега нещата такива, каквито са, отколкото предварително да се мъчат да си ги изяснят или пък да се занимават с някакво си там упадъчно завещание.)
Тя го уведоми за позвънявания по телефона по въпроси и по желание на сътрудниците от Промишленото управление, в което Павел Николаевич бе преминал от заводската специална част поминалата година. (Разбира се, не самият той разрешаваше въпросите, свързани с промишлеността, защото нямаше такава тясна специалност; първо ги съгласуваше с инженерите и икономистите, а сам осъществяваше специалния контрол.) Всички работници го обичаха и сега му бе приятно да чуе, че се безпокоят за него.
Говориха и за пенсията. Така се бе получило, че независимо от дългата работа на доста отговорни постове, той очевидно не можеше да осъществи мечтата си — да получи персонална пенсия; това се отнасяше и за ведомствената — доста прилична като сума, защото през 1939 година не се реши да облече чекистка униформа. Жалко, но като се има предвид несигурната обстановка през последните две години, може би не биваше да съжалява; може би най-главното бе да бъде спокоен.
Обсъдиха и общото желание на хората да живеят по-добре, което се долавяше особено осезаемо сега — и в облеклото, и в обстановката, и в ремонта на квартирите. После Капитолина Матвеевна изказа мнение, че ако лечението на мъжа й бъде успешно, но продължи дълго, както ги бяха предупредили, още месец и половина — два, не би било зле и в тяхната квартира да ремонтират някои неща. Една от водопроводните тръби в банята се налагаше да бъде преместена, мивката да отиде в кухнята, а тоалетната да се облицова с плочки; в столовата и кабинета на Павел Николаевич бе необходимо да се подменят тапетите, непременно да се смени тоналността и да се сложи нов, яркожълт паркет, който е много модерен. Павел Ноколаевич не възразяваше, но веднага пред него изникна досадният въпрос за това, че макар
