растяха…) Операцията с превземането на стаята вече бе съгласувана, дойдоха да изселят Катя, но тогава тя им скрои номер — заяви, че е бременна. Поискаха да проверят и тя действително донесе съответния документ. А по закон не можеха да изхвърлят на улицата бременна жена. Едва преди следващата зима успяха да я изселят, след като се наложи да я търпят дълги месеци и да живеят с нея в съседство — докато бе бременна, докато роди и докато изтече отпускът й по майчинство. Наистина Капа през това време не й даваше да припари до кухнята. А Авиета караше петата си година и много смешно я дразнеше.
Сега, обърнал се по гръб, в изпълнената от хърканията на съседите му тъмнина (през остъклената част на вратата се промъкваше съвсем слаб отблясък от настолната лампа, намираща се върху масата на дежурната сестра във вестибюла), Русанов се опитваше да си обясни защо толкова много го безпокояха сенките на Родичев и Гузун и би ли се изплашил, ако се върнеше някой и от останалите, чиято вина той също бе успял да установи: например онзи същият Едуард Христофорович, инженер с буржоазно възпитание, нарекъл веднаж пред работниците Павел Николаевич глупак (а самият после си призна, че е мечтал да реставрира капитализма); или онази стенографка, която се оказа виновна за изопачената реч на важния началник, покровител на Павел Николаевич; или „неподкупният“ счетоводител) при това се оказа, че е син на свещеник и веднага го разкриха); или семейство Елчански… И още колко!…
Но Павел Николаевич не се страхуваше от никой от тях. Все по-смело и открито помагаше да се установи вината им, дори два пъти ходи на очна ставка и на срещите бе повишавал глас и разобличавал. Тогава и през ум не му минаваше, че човек може да се срамува заради идейната си непримиримост! В онова прекрасно честно време — в тридесет и седма — тридесет и осма — толкова забележимо се очисти обществената атмосфера, че започна най-накрая да се диша леко! Всички измамници, клеветници, прекалено смелите любители на критиката и умните интелигенти изчезнаха, млъкнаха, притаиха се по дупките си, а принципните, непоколебими и предани приятели на Русанов ходеха по улиците с достойно вдигнати глави.
А ето сега бе настъпило някакво ново, толкова мътно, нездраво време, че трябваше да се срамува от предишните си, най-добрите си граждански постъпки. И дори да се страхува за самия себе си.
Каква глупост! Правейки равносметка на живота си, Русанов не можеше да се упрекне в страхливост. Не му се бе налагало да се страхува! Може би не бе кой знае какъв храбър човек, но и не можеше да си спомни такъв случай, когато да е бил боязлив. Нямаше основание да се предполага, че би се изплашил и на фронта; просто не го взеха, защото бе нужен като ценен и опитен работник в тила; не можеше да се твърди, че би загубил самообладание по време на бомбардировки или пожар, макар да бяха заминали от К., преди да им се бе удало да бъдат свидетели на ужасния грохот на бомбите; също така той никога не бе се страхувал от правосъдието, защото не бе нарушавал законите и правосъдието винаги го бе защитавало и поддържало. Не го притесняваха и разобличенията от страна на обществеността, защото винаги е била на негова страна. Не бе възможно да се появи и неприятна за Русанов бележка в областния вестник, защото Александър Михалич или Нил Прокофич веднага биха я спрели; а централен вестник не би се занимавал с неговата особа; така че и от пресата не се страхуваше.
Дори прекосявайки Черно море, ни най-малко не се боеше от морската глъбина. А дали се страхуваше от високото, не би могло да се каже, защото не бе поклонник на пълзенето по върхове и скали, а и неговата специалност не бе свързана с построяването на мостове.
Работата, с която в течение на много години — почти двадесет — се занимаваше Русанов, бе свързана с анкетната статистика. Тази длъжност се наричаше по различен начин в отделните учреждения, но същността бе винаги една и съща. Единствено неуките и неинформираните странични хора нямат представа колко тънка и изискваща пълна всеотдайност е тази работа. На определени етапи от жизнения си път всеки човек попълва доста анкети, във всяка една от които има определено число въпроси. Отговорът на един човек на един въпрос на една анкета — това е вече нишка, завинаги опъната от човека в местния център на анкетно-статистическото бюро. По този начин от всеки човек са опънати стотици нишки, които, взети заедно с тези на останалите; са милиони; ако тези нишки биха могли да станат видими, цялото небе би се оказало като в мрежа на паяк, а ако бяха от много здрава материя, и автобусите, и трамваите, и самите хора биха загубили възможността си да се движат, и вятърът не би могъл да издуха по улицата дори и есенните листа; но те са невидими и нематериални, въпреки това човек ги чувства непрекъснато. Работата се състои в това, че така наречените кристални анкети са като абсолютната истина, почти недостижими като идеал. За всеки човек винаги може да се напише нещо отрицателно или подозрително, всеки човек винаги е виновен в нещо или крие някакъв свой порок, ако поведението му се изследва внимателно.
От това непрекъснато и постоянно усещане на невидимите нишки у хората естествено се ражда уважение към лицата, които опъват нишките и водят това безкрайно сложно анкетно дело. Тези лица са самият авторитет.
Използвайки още едно сравнение, този път от областта на музиката, Русанов благодарение на особеното си положение сякаш притежаваше особен комплект от дъсчици на ксенофон и можеше по избор, по желание или по необходими съображения да удря която и да е от тях. Макар всички да бяха направени от еднакъв материал, всяка от тях имаше различен тон.
Имаше дъсчици, тоест методи, за най-нежно и внимателно действие. Например, желаейки да покаже на някакъв другар, че е недоволен от него или просто иска да го предупреди, Русанов умееше да поздравява хората по няколко начина. Когато същият другар го поздравяваше (естествено пръв!), Павел Николаевич можеше да отговори делово, но без да се усмихва; а можеше и вдигнал вежди (това го бе тренирал пред огледалото в работния си кабинет), малко да забави отговора, за да изглежда така, сякаш се съмнява дали наистина си струва да поздрави този човек, дали е достоен или не, а едва след това да отговори на поздрава (или с пълно навеждане на главата си, или с леко, или с почти недоловимо). Такова малко задържане на отговора обаче има значителен ефект. В съзнанието на работника, поздравен по такъв хладен начин, се настанява тревогата — той започва да рови в паметта си, за да намери онези грехове, заради които би могъл да бъде виновен. Събудил съмнението, този закъснял поздрав не му позволява да излезе от мислите на работника, предпазвайки го от прибързана постъпка, на границата на която нещастникът почти е бил, но Павел Николаевич едва със закъснение би получил сведения за това.
По-силно въздействие оказваше, когато срещнал дадения човек (или позвънил му по телефона, или дори специално извикал го), кажеше: „Елате, моля, при мен в десет часа сутринта.“ „А сега не може ли?“ — задължително ще попита човекът, защото му се иска час по-скоро да си изясни защо го викат и да приключи разговора. „Не, сега не може“ — тихо, но строго ще каже Русанов; няма да обяснява, че е зает с друга работа или отива на съвещание — не, той за нищо на света няма да посочи ясно причината, за да не успокои извикания /в това се и състоеше цялата хватка!); Русанов така ще изрече: „Не, сега не може“, че тази фраза да има няколко подтекста, повечето от които неблагоприятни. „А по какъв въпрос?“ — може да се осмели често пъти заради своята неопитност да попита работникът. „Утре ще узнаете“ — ловко ще се измъкне от отговора на нетактичния въпрос Павел Николаевич. До десет часа на утрешния ден има толкова време, толкова събития ще се случат! Работникът трябва да изчака да свърши работният ден, да си отиде вкъщи, да говори със семейството си, да посети кино или родителска среща, а след това да спи (някой успява, друг не), на сутринта машинално да закуси — и през цялото време да не може да се отърве от мъчителния въпрос: „А защо ме викат?“; работникът ще се разкае за много неща, ще се опасява и ще си обещае в бъдеще да не се заяжда с началството по събранията. А когато се яви в уречения час, може да се окаже, че няма нищо сериозно, а просто са го извикали да уточнят рождената му дата или номера на дипломата му.
Така, подобно на дървените блокчета на ксилофона, начините на въздействие повишават своя отзвук — най-високият тон бе скрит във фразата: „Сергей Сергеич (директорът на цялото предприятие, местният Стопанин) ви помоли до еди си кой час да попълните ето тази анкета.“ Подават на работника анкетата, но не просто анкета, а онази, най-пълната и неприятна от всички, пазещи се в шкафа на Русанов — анкетата, която се засекретява. Работникът може и съвсем да не подлежи на засекретяване и самият Сергей Сергеич да не знае, но кой ще се осмели да провери, след като се страхуват като от огън от Сергей Сергеич? Работникът взема анкетата и при това с бодър вид, но всъщност онова (няма значение, че е съвсем безобидно), което е успял да скрие от анкетния център, започва да го измъчва, защото от тази анкета е невъзможно да се отърве току-така: това е отлична анкета; това е най-добрата от всички анкети.
Именно с помощта на такава анкета на Русанов се удаде да разведе няколко съпруги, мъжете на които се намираха в лагера по 58-и член. Колкото и тези жени да заличаваха следите — не слагаха адреса си на
