нея.
По някакви признаци — възприемаш ги, но не можеш да ги назовеш — Зоя в себе си чувстваше сила, но не онази, която е необходима, за да се премести например шкаф, а другата, търсеща да види срещу себе си подобна сила. И Олег се радваше, защото му се струваше, че той може да приеме предизвикателството и че е способен да му противопостави собствената си сила.
Да, всички страсти се връщаха във вече оздравяващото му тяло. Всички!
— З-о-я — протяжно произнесе Олег, — а вие как тълкувате смисъла на името си?
— Зоя — това означава живот! — отговори натъртено и бодро, сякаш декламираше лозунг тя.
Обичаше да обяснява. Стоеше с ръце на гърба си, опряла се на перваза, пренесла цялата тежест на тялото си върху единия си крак. Той се усмихваше щастливо и я поглъщаше с очи.
— А как се отнасяте към
Зоя също се разсмя.
— Между нас има доста сходни неща. Търсим храна, храним рожбите си. Нима това е лошо?
И тук навярно трябваше да спре! Но тя, възбудена от такова всепоглъщащо възхищение, което не бе срещала у младите градски кавалери, които всяка събота безпрепятствено прегръщаха момичетата дори по време на танците, започна да пляска с ръце и да поклаща бедра, както се полага при изпълнение на модната песничка от индийския филм.
— А-ба-ра-мо-о…
Но Олег изведнъж стана сериозен и помоли:
— Не трябва! Тази песен не трябва да я пееш, Зоя.
Тя мигновено млъкна и прие отново благопристойната си поза, сякаш въобще не бе пяла и танцувала.
— Тази песен е от „Бродяга“. Не сте ли го гледали?
— Гледал съм го.
— Великолепен филм! Два пъти го гледах! (Тя бе ходила четири пъти на кино заради него, но кой знае защо се стесняваше да си признае.) А на вас не ви ли харесва? Та нали вие имате същата съдба като тази на Бродягата.
— Нищо общо! — намръщи се Олег.
Слънцето вече бе се скрило и сега по цвета на лицето му не бе трудно да се разбере, че все пак е болен.
— Но той също се връща от затвора. И целият му живот е разрушен.
— Всичко това са фокуси. Той е типичен апаш.
Зоя протегна ръка към халата си.
Олег стана и й помогна да го облече.
— А вие не ги ли обичате? — Тя му благодари с кимане на глава и започна да се закопчава.
— Ненавиждам ги! — Олег гледаше край нея, стиснал зъби толкова силно, че мускулът на челюстта му потрепваше нервно. — Това си хищни твари, паразити, живеещи само за сметка на другите. Тридесет години ни продъниха ушите, че те се поддават на превъзпитание, че са ни „социално близки“, а техният принцип е: теб не те… следват ругателни думи, които доста красноречиво звучат, например: теб не те бият, стой тихо настрана, чакай си реда; събличат съседите, а не теб, затова мирувай, чакай си реда! Те с удоволствие тъпчат падналия и веднага след това намятат „романтичния плащ“, а ние им създаваме легенди и песните им звучат дори от киноекраните.
— Какви песни? — погледна го така, сякаш бе виновна за нещо Зоя.
— Това е дълъг разговор, сто години няма да ни стигнат. Ето една легенда… — Стояха един до друг. Олег без всякаква връзка с думите си я бе хванал за лактите и й говореше като на малко момиченце. — Представяйки себе си за благородни разбойници, апашите винаги се гордеят с това, че не пипат светия кокал на арестантите, тоест не им отнемат последната нищожна затворническа дажба. Но през четиридесет и седма в етапния красноярски пункт нашата килия бе бедна като манастирска мишка, тоест нямаше за грабене у никого нищо. Апашите бяха почти половината от килията. Бяха огладнели и започнаха да си присвояват всички дажби хляб. А съставът на килията бе доста оригинален: половината криминални, половината японци и двама руснаци, политически: аз и още един известен полярен летец, чието име продължава да носи остров в Ледовития океан, а самият той си бе жител на килиите. Криминалните три дни безмилостно прибираха дажбите на останалите, в това число и на нас. Но ето че японците, нали не можеш да ги разбереш що за хора са, се бяха договорили помежду си и през нощта безшумно станаха, откъртиха дъски от наровете и с вик „банзай“ се хвърлиха, за да дадат урок на насилниците. Какъв знаменит пердах им хвърлиха! Струваше си да се види!
— А вас?
— А нас за какво? Ние не им отнемахме хляба. В онази нощ бяхме неутрални, но стискаме палци за славата на японското оръжие. На следващата сутрин редът бе възстановен и започнахме да получаваме дажбата си непокътната. Но ето какво направи администрацията на затвора: премести половината японци в друга килия, а в нашата напъха други, не бити апаши, които заедно с битите превъзхождаха по численост японците, а и притежаваха ножове; нахвърлиха се отново върху японците. Биха ги жестоко, до смърт. Тогава ние с летеца не издържахме и взехме страната на азиатците.
— Против руснаците?
Олег пусна ръцете й и се изправи.
— За мен апашите не са руснаци!
Вдигна ръката си и опипа белега.
— Той ми е спомен от нож в онзи бой.
Глава 13
И сенките също
И в неделната утрин подутината на Павел Николаевич си остана същата. Разбра го, преди да стане от леглото. Бе го събудил старият узбек, който още в зори започна да кашля.
Мрачният ден, настъпващ с неизменната си тъга, не се различаваше от предишните. Чобанинът бе заел безсмислената си поза със скръстените нозе — изглеждаше като пън; можеше да остане неподвижен и до вечерта, тъй като днес никой не очакваше лекарите, никого нямаше да викат за рентген или превръзка. Зловещият Ефрем отново бе вперил поглед в заупокойния си Толстой; от време на време ставаше и започваше да тъпче по пътеката между леглата; но бе добре, че поне не досаждаше не само на Павел Николаевич, но и въобще на никого.
Хищника го нямаше цял ден в стаята. Геологът, приятен и възпитан млад човек, четеше книгата си и също мълчеше. Останалите бяха заети с мислите си.
Павел Николаевич очакваше жена си. Разбира се, че тя не би могла реално да му помогне, но той се радваше, че ще може да изплаче болката си пред нея: колко му е зле, как инжекцията не му е помогнала с нищо и какви противни хора са съседите му по стая; достатъчно щеше да му бъде съчувствието й. Искаше да я помоли да му донесе някаква книжка, бодра и на съвременна тема, а и писалка, за да не изпада повече в смешното положение, както вчера, да моли за молив, за да си запише рецептата; но преди всичко искаше да й поръча да намери онази гъба.
В края на краищата не всичко е загубено: ако не помогнат лекарствата, има и други средства. Най- главното е да бъде оптимист.
Павел Николаевич, макар и бавно, свикваше с новата обстановка. След закуската дочете вчерашния вестник с бюджетния доклад на Зверев. После донесоха днешния. Взе го Дьомка, но Павел Николаевич го помоли да му го отстъпи и веднага с удовлетворение прочете за падането на правителството на Мендес Франс (Не интригувай! Не налагай парижките съглашения!), обърна внимание и на голямата статия на Еренбург и се задълбочи в статията за решенията на януарския пленум за рязкото увеличаване на продукцията от животновъдството.
Така Павел Николаевич прекара времето си до мига, когато санитарката обяви, че е пристигнала на свиждане жената на Русанов. Обикновено позволяваха на пациентите на легло да приемат роднините и близките си в стаята, но Павел Николаевич нямаше сили да доказва сега, че и той е от тях, а и за самия
