— Въобще не се опитвам — безучастно подхвърли той.
Зоя го погледна, но той продължаваше да съзерцава прозореца.
— Може би е много трудно да се свържете с нея? — най-после измисли какво да попита тя.
— За нерегистрираните е почти невъзможно — разсеяно обясни Олег. — Но работата е там, че няма смисъл.
— Нямате ли нейна снимка тук?
— Снимка ли? — удивено я погледна той. — На затворниците не е разрешено, късат ги.
— А самата тя как изглежда?
Олег се усмихна и отново примижа.
— Косите й стигаха до раменете, леко извити по краищата. В очите й, както във вашите, винаги имаше присмех, но изглеждаха малко тъжни. Нима човек може толкова точно да предчувства какво ще му поднесе съдбата?
— В лагера заедно ли бяхте?
— Не-е-е…
— Кога се разделихте?
— Пет минути преди да ме арестуват… Нали ви казах, беше през май. Дълго седяхме на пейката в градината. Към два часа през нощта се сбогувах с нея и излязох и на следващата улица — хоп! прибраха ме. Колата чакаше на ъгъла.
— А нея кога?
— На следващата нощ.
— И повече не се видяхте?
— Още веднъж. На очната ставка. Вече бях остриган. Очакваха, че ще започнем да даваме показания един срещу друг, но не го направихме.
Той въртеше в пръстите фаса, без да знае какво да прави с него.
— Оставете го ей там — Зоя показа чист блестящ пепелник на председателската маса.
На запад мъглата почти бе изчезнала и нежножълтото слънце искреше боязливо. Дори чертите на закоравялото лице на Олег се смекчиха.
— Но защо вие едва сега…? — съчувствено попита тя.
— Зоя! — започна твърдо Олег, но спря, за да помисли. — Вие въобще представяте ли си поне малко какво очаква в лагера момиче, ако е хубаво? Ако не я изнасилят криминалните още на път към лагера в някоя крайпътна дупка — впрочем те успяват да го направят дори и след това… Още първата вечер лагерните тунеядци, песовете от наряда и раздаващите дажбата правят така, че да я отведат в банята гола, като преди това мине покрай тях. И веднага определят на кого да се падне, а на следващата сутрин й предлагат да живее с еди си кой, за да има работа на добро място. Ако откаже, се постарават да й устроят такъв живот, че момичето само да допълзи до тях, за да моли. — Той затвори очи. — А моята позната остана жива и благополучно изтърпя целия отреден й срок. Не я обвинявам, защото разбирам. Но… това е всичко. А и тя разбира.
Замълчаха. Слънцето весело освети наоколо. Ясно се виждаха дърветата в болничната градина, а вътре, в стаята, лъчите отразиха синия цвят на покривката и златистите коси на Зоя заискряха.
— … Една от нашите състудентки се самоуби… Друга оцеля… Трима от моите приятели ги няма… За двама нищо не зная…
Той се облегна на ръката си, поклати се и издекламира:
Седеше забил поглед в пода. Косите му стърчаха на всички страни. За да им придаде някакъв вид, Олег би трябвало по два пъти на ден да ги мокри и приглажда.
Мълчеше, но всичко, което Зоя искаше да чуе, бе чула: бе прикован към мястото на заточение, но не за убийство; не бе женен, но не защото имаше пороци; след толкова години нежно говореше за бившата си годеница и изглежда бе способен да изпитва истински чувства.
Мълчеше и тя също. Хвърляше бегли погледи ту към ръкоделието си, ту към него. Не намираше нищо красиво в него, но нищо не я и дразнеше. С белега може да свикне. Както казваше баба й: „На теб ти е нужен не красив, а добър.“ Зоя ясно долавяше устойчивостта и силата в него, сила проверена, която досега не бе срещала в своите момчета.
Тя редеше бодовете и чувстваше неговия изпитателно изучаващ я поглед.
Погледна го изпод вежди.
Той започна да говори изразително, през цялото време привличайки я с поглед:
— Но ето, че ние си я споделихме! — шепнешком каза Зоя, усмихвайки му се с устните и очите си.
Тя не червеше устните си, но естественият им цвят бе между аления и оранжевия — цветът на светлия огън.
Нежното залязващо слънце облагородяваше нездравия тен на лицето на Олег. Ако някой го видеше в този миг, би му се сторило, че той няма да умре, а ще оздравее.
Олег тръсна глава като китарист, който след тъжната песен преминава към весела.
— Ех, Зойче! Направете ми празник! Омръзнаха ми тези бели халати. Покажете ми се не като медицинска сестра, а като красиво градско момиче! Нали в Уш Терек никога няма да видя такава…
— Но откъде да ви намеря красиво момиче? — опита се да хитрува Зоя.
— Трябва само да свалите за минутка халата си и да се разходите!
Той се изправи, за да й покаже къде да мине.
— Но аз съм на работа — възрази тя. — Нямам пра…
Дали защото бяха говорили дълго за мрачни неща, или причината се криеше във внезапно появилото се слънце, обагрило с весели лъчи кабинета, но Зоя почувства онзи прилив, който ни убеждава, че можем да прекрачим границата на забраненото и пак да се получи хубаво.
Тя захвърли ръкоделието, скочи от креслото като момиченце и започна да разкопчава халата леко наведена напред, сякаш се готвеше да тича, а не да ходи.
— Помогнете ми! — подаде му ръката си така, сякаш не бе нейна. Той издърпа ръкава й. — А сега другия! — С танцова стъпка се обърна с другото рамо към Олег, който издърпа и втория ръкав — халатът падна на коленете му, а Зоя тръгна като манекенка, леко полюшвайки се, размахала ръцете си в такт със стъпките.
Измина така няколко крачки, спря, обърна се и замря с леко разперени ръце.
Олег, прегърнал халата на Зоя, я гледаше с блеснали очи.
— Браво! — избоботи той. — Великолепно!
Имаше нещо тайнствено в осветената от слънчевите лъчи синя покривка — в тази неизчерпаема узбекска синева, която продължаваше у него вчерашната мелодия на опознаването и прозрението. В душата на Олег се завръщаха както безпътните, заплетени, невъзвишени желания, така и радостта, която събуждаха меките мебели и уютът на стаята след хилядите години неустроен, разкъсан и бездомен живот; а още и радостта да гледа Зоя — не просто да й се любува, а двойната радост, че го прави не безучастно, а почти докосвайки я. И това го усещаше той, който умираше преди половин месец!
Зоя победоносно стоеше с полуотворени огнени устни и с лукаво-важен вид, сякаш знаеше още някаква тайна; после се насочи към прозореца и когато стигна там, още веднъж се обърна към него.
Той не стана от креслото, а отдолу, вдигнал черната си глава, се стремеше с цялото си същество към
