колетите, изпращаха ги от друг град или просто не се занимаваха с никакви колети, в анкетата внушително се изправяше назъбената непристъпна ограда на въпросите и бе невъзможно да се прибегне до лъжи; единственият процеп, през който можеше да се мине, бе окончателният развод, още повече че процедурата бе доста облекчена: съдът не се обръщаше към лагерниците за съгласието им и дори не си правеше труда да ги извести за развода. За Русанов по-важното бе, че разводът се е състоял и че мръсните лапи на престъпника повече не стягат още незагубената за обществения живот жена. А тези анкети не отиваха никъде. И Сергей Сергеич ги виждаше само като анекдоти.
Особеното, загадъчно, неземно положение на Русанов в общия ритъм на производството го удовлетворяваше с дълбокото познаване на истинските жизнени процеси. Животът, който бе видим за всички — производството, съвещанията, многотиражката, обявите на местния комитет пред портиерната, столовата, клуба, — не бе истински, а само изглеждаше такъв за непросветените. Истинският ход на живота се решаваше без викове, спокойно, в атмосферата на тихите кабинети в разговор между двама-трима разбиращи се помежду си хора или чрез ласкавото телефонно позвъняване; истинският живот туптеше още по страниците на тайните книжа и документи, намиращи се в дълбините на чантите на Русанов и неговите сътрудници; този живот можеше дълго да преследва човека и само веднъж, за миг, да се разголи, да разтвори челюстта си и да избълва върху него изпепеляващия си пламък, а после отново, неизвестно къде, да се скрие и притаи. И на повърхността оставаше отново познатото: клуб, столова, многотиражка, съобщения и производство. И единствено от редиците на минаващите покрай портиерната отсъстваше уволненият, отчисленият, арестуваният.
В съответствие със спецификата на работата бе оборудван и кабинетът на Русанов. Това по правило бе усамотена стая, тапицирана с кожа и нашарена с блестящите главички на гвоздеи, образуващи симетрични фигури, а след това в унисон със забогатяващото общество оградена с приличащо на огромен сандък тъмно преддверие; то изглеждаше като просто изобретение — не по-голямо от квадратен метър, което забавя посетителя само за секунда-две — докато затвори първата врата и посегне към дръжката на втората. Но за този миг пред решителния разговор бедният посетител сякаш попада в кладенец: няма светлина, въздухът не достига и той чувства цялото си нищожество пред този, при когото влиза; и ако все още е успял да съхрани дотук известна дързост и своенравие, в преддверието той се разделя окончателно с тях.
Естествено, че при Павел Николаевич не можеше да се влиза на групи, а само поединично — само онзи, който е извикан или е получил по телефона разрешение да влезе.
Оборудването на работното място и редът за прием много способстваше за разумното и редовно изпълнение на задълженията в отдела на Русанов, който направо би страдал, ако го нямаше предпазното преддверие.
Разбира се, заради диалектическата взаимозависимост на всички явления от действителността начинът на поведение на Павел Николаевич не можеше да не се отрази на работата и на живота въобще. Постепенно с годините за него и за Капитолина Матвеевна стана непоносимо да пътуват по влаковете не само в общите, но и във вагоните със запазени места, където се настаняваха и с мръсни дрехи, и с кофи, и с чували; Русанови започнаха да пътуват само в отделни купета с меки, големи като фотьойли канапета. От само себе си се разбираше, че за Русанов в хотелите винаги предварително се запазваха отделни стаи, за да не се озове в неприятна компания. Санаториумите също не бяха обикновени, а такива, където знаят що за хора идват, уважават ги и им създават всички условия за почивка; където и плажът, и алеите за разходка са отделени от общата публика. И когато предписаха на Капитолина Матвеевна да се разхожда повече сред природата, тя нямаше къде да отиде освен в такъв санаториум, в който живееха хора с нейното обществено положение.
Русанови обичаха народа — своя велик народ, и му служеха, готови да отдадат живота си в негово име.
Но с годините те все повече започнаха да ненавиждат населението, вечно опърничаво, вечно отклоняващо се от правия път, вечно упорстващо и изискващо.
Отвращаваха ги трамваят, тролейбусът, автобусът, в които винаги се блъскаха, особено по спирките, където се качваха строителни и други работници в мръсни комбинезони и можеха да се допрат до палтото ти и да го изцапат или с мазут, или с вар; но онова, което ги изваждаше от равновесие, бе противният навик на непознатите да те удрят по рамото, за да предадеш някому билет или ресто и това нямаше край. А да се ходи пеша из града бе невъзможно, защото разстоянията бяха големи, а и не съответстваше на заемания пост. Ако служебните коли бяха на ремонт или на път, Павел Николаевич с часове не можеше да се прибере за обяд, а седеше на работното си място и чакаше докато се появи някой от автомобилите. А и какво друго му оставаше? Сред пешеходците винаги го дебнеше неочаквана опасност; сред тях имаше дръзки, лошо облечени, а понякога и пийнали грубияни. Лошо облеченият човек винаги е опасен, защото той не чувства своята отговорност, а вероятно и няма какво да губи, иначе би се облякъл добре. Разбира се, милицията и законът защитаваха Русанов от лошо облечения човек, но тази защита често идва със закъснение и наказва негодяя едва след това.
Така, без да е изпитвал страх от каквото и да е в света, Русанов постепенно започна да усеща нормалната, оправдана боязън от разпуснатите полупияни хора, а по-точно — от удара на нечий юмрук в неговото лице.
Затова в началото толкова много го развълнува новината за завръщането на Родичев и не защото той и Гузун биха имали към него някакви претенции по закона; Павел Николаевич единствено се страхуваше, че те, ако са останали онези същите силни и здрави мъже, ще поискат да го набият.
Ако трезво се погледнеше на нещата обаче, неволната първоначална уплаха на Русанов бе напразна. Може би никакъв Родичев не е на свобода, и дай Боже, никога да не се върне оттам. Всички тези разговори за завръщането могат да се окажат легенда, защото по начина, по който течеше секретната му работа, Павел Николаевич не долавяше никакви признаци, които да предвещават промяна в досегашния живот.
А дори и Родичев действително да се е върнал, той се намира в К., а не тук. И сега не му е до това да търси Русанов, защото самият той трябва да се погрижи да не го изгонят отново от К.
Ако започне да го търси обаче, няма веднага да открие къде се намира. До тук само влакът пътува три денонощия и пресича осем области. Дори да пристигне, първо ще отиде в дома на Русанови, а не в болницата, в която Павел Николаевич се намира в пълна безопасност.
В безопасност ли?… Смешно!… С тази подутина!…
Но ако настъпи такова непредсказуемо време, по-добре да умре! По-добре, отколкото да се страхува след всяко завръщане на познат от там! Кому е нужно да ги връщат? Защо? Те вече са свикнали, примирили са се… Защо да ги пускат? За да объркват живота на честните хора?
Павел Николаевич изглежда бе омаломощен след тревожните мисли и бе готов да заспи; трябваше да се опита да заспи!
Но му се налагаше да отиде по нужда — най-неприятната процедура в клиниката.
Внимателно обръщайки се, защото буцата стягаше като с железен юмрук шията му, той слезе от скърцащото легло, облече пижамата, пъхна краката си в чехлите, сложи очилата си и тътрейки се, бавно се насочи към вратата.
До дежурната маса бодърстваше строгата черна Мария, която дочула шума, веднага се обърна.
Близо до стълбището имаше легло, върху което бе се разположил някакъв току-що пристигнал едър дългорък и дългоног грък, тихо стенещ. Той не лежеше, а седеше на одеялото, сякаш леглото бе късо за ръста му и с разсънен, изпълнен с ужас поглед проследи Павел Николаевич.
На междустълбищната площадка, полуседнал като на подиум, малък, причесан гладко, прежълтял мъж дишаше от кислородна възглавница. Върху шкафчето до него имаше портокали, бисквити, локум и бутилка кефир26, но всичко това не му правеше впечатление, защото безплатният чист въздух не влизаше в необходимото количество в дробовете му.
В коридора на долния етаж имаше още няколко легла с болни, някои от които бяха успели да заспят. Старица, вероятно от Изток, с разчорлени коси се въртеше от непоносима болка върху възглавницата си.
След това Русанов мина през малката, приличаща на килия стая, където на един и същи малък, мръсен диван седяха всички, на които правеха клизми.
Накрая, поел си дълбоко дъх и стараейки се да не диша, Павел Николаевич влезе в тоалетната, която бе без кабини и дори без порцеланова раковина. В нея се чувстваше особено уязвим и безпомощен като
