Но Ефрем има по-силна воля? Че е разбрал нещо ново и би искал да живее другояче? Болестта не се вслушва в
Ето тази книга със сини корици, четвърта нощ нощуваща под дюшека му, напяваше за някакви си индуси, които вярват, че ние не умираме напълно, а душата ни се преселва в животни и други хора. Такъв проект сега се харесваше на Подуев — поне частица от себе си да спаси, да я изтръгне от ноктите на смъртта!
Единствено не вярваше в преселението на душата в някоя свинска зурла!
Болката минаваше от шията към главата му непрекъснато, а и периодично — веднъж на четири удара на пулса: Умря-Ефрем-Подуев-Точка! Умря-Ефрем-Подуев-Точка!
И така — безкрай. И самият той започна да си повтаря тези думи. И колкото повече ги повтаряше, толкова повече сякаш се отдалечаваше от Ефрем Подуев, обречения да умре. И привикваше към неговата смърт като към смъртта на съсед. И това, което размишляваше в него за смъртта на Ефрем Подуев, съседа, точно това като че ли не бе длъжно да умре.
А съседът Подуев? Той нямаше друг изход. Може би оставаше единствената му надежда — брезовата гъба? Но в писмото пише, че трябва да пие отвара от нея поне година без прекъсване. За тази цел е нужно да има два пуда28 изсушена гъба или четири — неизсушена. Това се четири пощенски пратки. А освен това бе необходимо гъбата да не бъде отдавна набрана. Така че не бива да бъда изпратена наведнъж, а по малко, веднъж месечно. Кой би се наел да събира гъби и да ги изпраща навреме? Откъде? От Русия?
Нужен бе свой човек, близък като роднина.
Безкрайно много хора бяха минали през живота на Ефрем, но към нито един от тях не се привърза.
Единствено първата му жена, Амина, би могла да събира и изпраща вълшебната гъба. Там, отвъд Урал, живееше от познатите му само тя и само към нея би могъл да се обърне с писмо, но вместо отговор щеше да напише само един ред: „Умри до някоя ограда, стар пес!“ И ще бъде с основание.
Защото така е прието. А според съдържанието на тази книга със сини корици — не! Според написаното в нея следва Амина да го съжали и дори да го обича, разбира се не като мъж, а като страдащ човек. И да изпраща пратки с гъбата.
Книгата въобще щеше да бъде много точна, ако всички веднага и едновременно започнеха да живеят по нейните закони…
За момент долови думите на геолога, който споделяше, че живее заради работата си. Тогава Ефрем почука отново с пръст върху книгата си.
После отново, не виждайки и не чувайки нищо, потъна в собствените си мисли. И пак усети болката в главата си.
Потъна пак в мислите си, съпроводени от еднообразната болка в главата.
Тази болка напомняше ехо от изстрели, появяващо се след определено време. Ако не бе тя, той с удоволствие би приел да не се движи, да не се лекува, да не яде, да не разговаря, да не слуша и да не вижда никого.
Просто да престане да съществува.
Но някой го дърпаше за крака и лакътя. Беше Ахмаджан. Оказа се, че момичето от хирургическото отдавна стои до леглото му и го вика за превръзката.
И се налагаше Ефрем да става за нещо, което смяташе за напълно излишно. Трябваше да подчини на волята си тежащото шест пуда тяло и да стане: да напрегне нозете, ръцете, раменете си и от покоя, в който бяха започнали да потъват костите му, да застави мускулите си да работят, за да може да се изправи и облече и да измине познатия път по коридорите и стълбището за напълно безполезното мъчение — да му свалят предишната превръзка и отново да омотаят болното място с десетки метри бинт.
Всичко това бе съпроводено с болка и някакъв еднообразен шум. Освен Евгения Устиновна присъстваха още двама хирурзи, които сами никога не бяха правили операции. Тя им обясняваше, показваше, говореше на Ефрем, но той не й отговаряше.
Чувстваше, че повече няма за какво да си говорят.
Омотаха шията му по-стегнато от преди с белия обръч и в този вид той се върна в стаята си. Превръзката от бинтове сега бе по-голяма от главата му и само горната й част се показваше над обръча.
Тук срещна Костоглотов, който вървеше с кесия махорка в ръка.
— Е, какво решиха?
Ефрем си помисли: а какво наистина решиха? И макар в превързочната той сякаш за нищо да не мислеше, сега разбра и отговори ясно:
— С една дума — удави се, където искаш, само не в нашия двор…
Федерау със страх гледаше чудовищната шия; такава може би щеше да бъде след известно време и неговата. Със заекване попита:
— Изписват ли те?
Единствено този въпрос сякаш окончателно обясни на Ефрем, че повече не бива да се излежава, а трябва да се приготви за изписване.
Първо, макар да му бе почти невъзможно да се навежда, трябваше да се преоблече.
После да се тътри по улиците на града.
Бе му нетърпимо да си представи, че е длъжен да прави всичко това неизвестно защо и в името на някого си.
Костоглотов го гледаше не със съжаление, а по-скоро с войнишко съчувствие; накратко, този куршум порази теб, а следващият, може би ще бъде за мен. Той не познаваше предишния живот на Ефрем, не дружеше с него в стаята, но му харесваше, че е прям, а и съвсем не бе от най-лошите хора, които бе срещал в живота си Олег.
— Дръж се, Ефрем! — подаде му ръката си той.
Подуев я стисна и се озъби:
— Раждаш се — завърта се колелото, растеш — нервираш се, а умреш ли — пътят е един.
Олег се запъти да пуши, но в този момент влезе лаборантката, която носеше вестниците, и тъй като Костоглотов бе най-близо до нея, тя ги подаде на него. Той ги взе, но Русанов забеляза и обиден, високо рече на момичето, преди то да успее да се измъкне от стаята:
— Чуйте! Но нали аз ясно ви помолих да давате вестниците първо на мен!
В гласа му се долавяше истинска болка, но Костоглотов не го съжали, а само подхвърли:
— А защо първо на вас?
— Как защо? Как защо? — страдаше на глас Павел Николаевич убеден, че правото му е неоспоримо, но му бе невъзможно да го обясни с думи.
Той изпитваше нещо като ревност, когато някой друг, непросветен, преди него пипа с пръсти най-новия вестник. Никой друг от стаята не би могъл да разбере написаното така, както Павел Николаевич. Той приемаше вестника като открито разпространявана, но всъщност зашифрована инструкция, чийто смисъл не можеше да бъде обяснен направо, но за разбиращия човек не представляваше трудност по малките, непонятни за обикновеното око подробности като разположението на статиите и пропуснатото в текста да си състави вярна представа за най-новите насоки на живота. И именно затова Русанов бе длъжен да прочете вестника пръв.
Но да обясни на другите, това бе невъзможно! И Павел Николаевич само се оплака:
— Скоро ще ми бият инжекция. Искам да прегледам вестника преди нея.
— Инжекция ли? — меко се осведоми Хищника. — Се-га…
Той прегледа бегло и набързо страниците — материалите за сесията и останалите по-кратки съобщения и информации. Пък и бе се запътил да пуши. Вече започваше да сгъва вестника, за да го предаде, и тогава изведнъж забеляза нещо и веднага с предпазлив тон започна да изговаря една и съща дълга дума, сякаш я опитваше на вкус:
— Ин-те-рес-но… Ин-те-рес-но…
Познатите четири приглушени бетховенски удари на съдбата отново отекваха в мозъка му, но никой в стаята не ги чуваше и нямаше да ги чуе, а и какво друго би могъл да изрази гласно?
— Какво има? — окончателно се развълнува Русанов. — Дайте ми, моля ви, вестника!
