обречен. Санитарките почистваха тоалетната многократно всеки ден, но не смогваха да я поддържат чиста както трябва; винаги личаха следи от повръщане, кръв и храчки. Да, тази тоалетна я ползваха диваци, несвикнали с удобства, и безнадеждно болни пациенти. Трябваше да отиде при главния лекар и да си изпроси позволение да ходи в лекарската тоалетна.
Но тази делова мисъл мина този път през съзнанието на Павел Николаевич някак вяло.
После отново мина покрай кабината за клизми, покрай старицата, вероятно казачка, и спящите в коридора.
После и покрай обречения с кислородната възглавница.
А на горния етаж гъркът се обърна към него със страшен шепот:
— Слушай, братче, а тук всички ли успяват да излекуват? Или някои умират?
Русанов се обърна бавно към него с див поглед и при това движение почувства, че вече не може да върти главата си и че е принуден като Ефрем да се обръща с цялото си тяло.
Той побърза да се прибере в стаята си.
За какво още си мислеше? От кого още се страхуваше? На кого се надяваше?…
Неговата съдба се решаваше между челюстта и ключицата му…
Неговата съдба или правосъдието?
Пред това правосъдие не важаха нито познанствата, нито заслугите, защото въобще отсъстваше каквато и да било защита.
Глава 15
Всекиму — заслуженото
— А на колко години си?
— На двадесет и шест.
— Доста!
— А ти?
— На шестнадесет… Помисли си само! Как на шестнадесет години да се лиша от крака си?!
— А докъде искат да го отрежат?
— До коляното… По-нагоре не режат, убедих се… Но винаги малко по-високо… Така… Чуканът ще се люлее…
— Ще си направиш протеза. И въобще с какво мислиш да се занимаваш занапред?
— Мечтая да вляза в университета.
— В кой факултет?
— Или филологическия, или историческия.
— Мислиш ли, че ще издържиш приемния изпит?
— Мисля, че да. Аз никога не се вълнувам. Много съм спокоен.
— Това е добре. А защо мислиш, че протезата ще ти пречи? Ще учиш, ще работиш… Дори с повече желание. В науката още повече ще успееш.
— А животът?
— Науката е всичко.
— А…
— Как ще бъде с женитбата ли?
— Да…
— Ще си намериш! На всяко дърво кацат птички… А алтернативата каква е?
— Какво?
— Кракът или животът?
— Каквото сабя покаже… А може би всичко ще ми се размине?
— Не, Дьома, наслуки мост не строят. От „наслуки“ е станало само „може би“27. Не може да се разчита само на късмета. Твоята подутина как се нарича?
— Неща като „Еса“.
— „S“? Тогава трябва да те оперират.
— Сигурен ли си?
— Да. Ако сега на мен ми кажеха, че трябва да ми ампутират крака, веднага щях да се съглася. Макар целият смисъл на живота ми да е в движението — пеша или на кон, защото там няма автомобили.
— Нима вече не ти предлагат?
— Не.
— Срокът ли си изпуснал?
— Как да ти кажа… Не става дума за срока, макар в общи линии да съм го изпуснал. Работата ме подведе. Трябваше да дойда преди три месеца, а не исках да изоставя работата си. А от ходенето и язденето още повече се разрани. Раната бе непрекъснато мокра… Когато потичаше гной, ми олекваше и отново се появяваше желание за работа. Мислех си, че още може да почака… И сега толкова ме сърби от допира на панталона, че ми се иска да отрежа крачола или да ходя гол…
— Не я привързват?
— Не.
— Мога ли да я видя?
— Виж…
……………
— О, каква е… А и толкова тъмна…
— Тук по рождение имах голяма бенка… Ето че се изроди…
— А това от какво е?…
— Тези три фистули останаха от трите пукнатини на цирея… Въобще моята подутина, Дьомка, е съвсем различна от твоята. Казва се меланобластома. При нея няма милост, има едно правило — след осем месеца те изнасят с копитата напред.
— Откъде знаеш?
— Изчетох тук една книжка. Тогава разбрах. Но работата е там, че дори и да бях дошъл по-рано, нямаше да се наемат да ме оперират. Меланобластомата е такава госпожичка, че щом я докоснеш с ножа, веднага ражда метастази… Тя също иска да живее, разбираш ли? Това, което пропуснах през тези месеци, се отрази на слабото ми място.
— А Людмила Афанасиевна какво казва?
— Каза, че трябва да опитат да намерят някакво си колоидно злато, необходимо за лекуването, а крака да облъчат и по такъв начин да отложат…
— Да те излекуват?
— Не, Дьомка, вече е невъзможно да ме излекуват. От меланобластома още никого не са излекували. За мен да ми отрежат крака е малко, а по-нагоре е невъзможно… Главният въпрос сега е как да отложат… Колко ще спечеля — месеци или година, не знам…
— Тоест… Ти значи…
— Да, аз вече приех това положение, Дьомка. Но не живее по-дълго онзи, който живее повече. Сега пред мен стои следния въпрос — какво ще успея да направя за това време. Трябва да се направи нещо, докато човек е на земята! Нужни са ми само три години, не повече! Но през това време трябва да бъда не в клиниката, а на полето.
Двамата тихо разговаряха на леглото на Вадим Зацирко до прозореца. Целият разговор можеше да чуе само Ефрем, чието легло се намираше в съседство, но той от сутринта лежеше безчувствен като пън, без да отмества погледа си, забит в една точка на тавана. Сигурно думите им достигаха и до Русанов, защото той няколко пъти погледна съчувствено към Зацирко.
— А какво можеш да направиш за това време? — намръщи се Дьомка.
— Опитай се да разбереш. В момента съм зает с една доста спорна идея. Големите учени от центъра почти не вярват в нея — не вярват, че залежите на полиметалните руди могат да се открият по радиоактивните води. Знаеш ли какво означават тези води? Съществуват хиляди аргументи за и против, но на лист хартия можеш каквото си искаш да отхвърлиш или да защитиш. А аз чувствам, именно чувствам, че мога да докажа това на практика. Но за тази цел трябва да бъда непрекъснато сред природата и конкретно
