Костоглотов не си направи труда да посочи онова, което бе задържало вниманието му. Не отговори нищо и на Русанов. Сгъна вестника на четири, както го бе получил от лаборантката, направи крачка към Русанов (а той към него) и го подаде. И веднага, още неизлязъл, разтвори кесията с махорка и започна да си свива цигара с разтреперани пръсти.
С разтреперани ръце и Русанов запрелиства вестника. Това „интересно“ на Костоглотов бе за него като удар с нож в ребрата. Какво би могло да бъде за Хищника „интересно“?
Бързо и делово Павел Николаевич се запозна със заглавията и материалите на сесията и изведнъж… Как?…
Набран със съвсем ситни букви, незначителни за онзи, който нямаше понятие, от страниците крещеше непознат досега! невъзможен! указ! — за пълна смяна на Върховния съд! Върховният съд на Съюза!
Нима е възможно! Матулевич, заместникът на Улрих? Детистов? Павленко? Клопов? И Клопов бяха сменили!… Кой сега ще пази кадрите?… Заменени със съвсем неизвестни имена… С един удар премахваха всички, които в продължение на четвърт век бяха изковали правосъдието!?
Това не може да бъде случайно!
Това бе крачка на историята…
Студена пот обля Павел Николаевич. Тази сутрин той се успокояваше, че всичките му страхове са напразни, и ето…
— Пригответе се за инжекцията.
— Какво? — трепна обезумелият Русанов.
Доктор Хангард стоеше до леглото му със спринцовка в ръка.
— Намотайте ръкава си, Русанов. Вашата инжекция.
Глава 16
Безсмислици
Той пълзеше. Пълзеше в някаква бетонна тръба, но по-скоро това бе някакъв тунел, от чиито стени стърчеше арматура, и той понякога се закачаше в нея и острото бетонно желязо опираше точно в дясната, болната страна на шията му. Пълзеше и повече от всичко усещаше тежестта на тялото си, притискащо го към земята. Тази тежест бе значително по-голяма от действителното тегло на тялото му. Не бе привикнал към нея и тя просто го смазваше. Отначало си помисли, че бетонът го притиска отгоре, но после се убеди, че тялото му е толкова тежко. Усещаше го така и го мъкнеше като огромен чувал с железни отпадъци. Скоро разбра, че заради тази тежест не би могъл никога да се изправи на краката си, но главната му цел бе да прекоси този тъмен проход, за да си поеме дъх и да погледне светлината. Но тунелът нямаше край, нямаше край, нямаше край.
Тогава някакъв глас, но това се оказа не глас, а някаква предадена му по неведом път мисъл, му заповяда да пълзи наляво. Но къде ще пълзя, след като там е стената? — помисли си той. Командата обаче бе ясна: трябваше да пълзи наляво, независимо от тежестта на тялото си. Запъшка и продължи да пълзи; и наистина пълзеше, но както преди — направо. И отново не се виждаха нито светлина, нито краят на тунела. Едва изминал метър, и онзи глас отново му заповяда — този път да пълзи надясно и колкото се може по- бързо. Заработи с лактите и стъпалата си и макар надясно да имаше непроницаема стена, сякаш напредваше успешно. През цялото време закачаше болната си шия в острите краища на бетонното желязо и болката непрекъснато отекваше в главата му. Никога досега не му е било толкова тежко и най-обидно щеше да му бъде, ако умре, преди да се измъкне от тунела.
Изведнъж почувства как олекват нозете му, сякаш ги бяха надули с въздух, но с гърдите и главата си продължаваше както преди да бъде притиснат към земята. Ослуша се, но нова заповед не последва. И тогава си помисли, че може и да се измъкне, стига нозете му да се повдигнат и да запълзи обратно. И действително, повдигайки се на ръцете — откъде ли се взе тази неочаквана сила? — започна да пълзи назад. Дупката бе тясна, но главното бе, че кръвта сякаш цялата изпълни главата му и той си помисли, че ще се пръсне и ще умре. Но след като още малко се отблъсна от стената, излезе.
И озова се сред основите на някакъв строителен обект, само че безлюден. Очевидно работният ден бе свършил. Наоколо цялата мръсна земя бе изпотъпкана. Седна на тръбата да си отдъхне и видя, че до него седи девойка, облечена в изцапани дрехи, без шапка; сламените й коси бяха разпуснати — в тях нямаше нито една фиба. Девойката не го поглеждаше, а просто седеше, но той бе убеден, че очаква от него някакъв въпрос. Първо се изплаши, а после разбра, че тя се страхува още повече. Съвсем не му бе до разговори, но тя излъчваше такова очакване, че той я попита:
— Момиче, къде е майка ти?
— Не знам — отговори непознатата, без да вдига поглед, и продължи да гризе ноктите на ръцете си.
— Как така не знаеш? — Той започваше да се сърди. — Длъжна си да знаеш! И откровено ми кажи. И напиши всичко както е… Защо мълчиш? Още веднъж те питам — къде е майка ти?
— Аз исках да ви попитам за същото — погледна го бегло девойката.
Очите й бяха с воднист цвят. Него веднага го обзе страх и той се досети, че тя е дъщерята на работещата на пресата Груша, прибрана за брътвежи по адрес на Вожда на народите; дъщерята бе скрила този факт. Той я бе извикал и я бе заплашил със съд заради анкетата и тогава тя се отрови. Да, бе се отровила, но сега, по вида на косите и очите й той разбра, че всъщност се е удавила. И още усети, че тя е разбрала кой е той; и още, че след като седи до нея, той също се е удавил. Отново го обля студена пот. Изтри челото си и й каза:
— Страшна жега! Ти не знаеш ли къде човек може да пие вода?
— Там — кимна девойката.
Посочи му някакво корито, голямо колкото сандък, което бе напълнено със застояла дъждовна вода, примесена с късчета зелена глина. И още веднъж се досети, че именно от тази вода се е нагълтала, а сега иска и той да се удави в нея. Но след като има такова желание, това означава, че той все още е жив.
— Виж какво — опита с е да хитрува, за да се отърве от нея, — отиди да извикаш прораба29. И нека ми донесе ботуши, защото иначе как ще вървя…
Девойката кимна, скочи от тръбата и зацапа през локвите. Бе облечена в работен комбинезон и обута в ботуши, както ходят девойките, работещи по строежите.
Толкова му се пиеше, че той реши да опита водата от това корито. Ако пийне малко, няма да му се случи нищо. Също слезе от тръбата и удивен забеляза, че не се хлъзга по калта. Земята под нозете му бе някак си неопределена. И всичко около него бе неопределено, а и нищо не се виждаше. Би могъл да върви и без ботуши, но изведнъж се уплаши, че е загубил някакъв важен документ. Започна да рови по джобовете, но още преди да свърши проверката, разбра, че наистина го е загубил.
Внезапно се уплаши безкрайно, защото в днешно време хората не бива да четат такива документи. Можеше да си докара големи неприятности. И също така изведнъж разбра къде го е загубил — станало бе тогава, когато излизаше от тръбата. Бързо се върна. Но не можа да намери това място; тръбата я нямаше. За сметка на това навред бродеха работници. Най-ужасното бе, че те биха могли да го намерят!
Работниците бяха млади и непознати. Някакъв младеж, облечен в брезентовата куртка на заварчик с дебели подплънки на раменете, които приличаха на крила, се спря и се вгледа в него. Защо го гледаше? Може би е намерил листа?
— Младеж, имаш ли кибрит? — попита Русанов.
— Ти не пушиш — отговори заварчикът.
(Всичко знаят! Откъде?)
— На мен за друго ми трябва кибритът.
— И за какво? — подозрително го изгледа онзи.
Действително бе отговорил толкова глупаво! Това е типичен отговор на диверсант. Могат да го задържат, а през това време да намерят документа. А кибритът му трябваше, за да изгори ужасния компрометиращ го документ.
Младежът се приближаваше към него все повече и повече. Русанов се уплаши, предчувствайки най- лошото. Младежът го погледна в очите и ясно каза:
— Съдейки по това, че Елчанска почти ми остави дъщеря си, стигам до извода, че тя се чувства виновна и очаква арестуването си.
