целия град и — в комендатурата. Работен ден за целия Съветски съюз, а комендантът излязъл, на него му е все едно. Може да дойде, а може и не. Веднага съобразих: ако му дам удостоверението, няма да ми дадат обратно валенките от гарата. Значи отново трябва да сменя два трамвая и да отида там. Всяко пътуване — по час и половина.
— Не си спомням да съм виждала валенките ви. Наистина ли имахте?
— Не помните, защото там, на гарата, веднага ги продадох на някакъв дядка. Направих си сметка, че тази зима ще изкарам в клиниката, а до следващата няма да доживея. После отново в комендатурата! Само за трамваите изхарчих десетачка. После още километър през калта, а аз едва мъкна нозете си. И навсякъде влача раницата си. Слава Богу, комендантът се появи. Показвам му разрешението на моята областна комендатура и удостоверението за постъпване на лечение във вашата клиника, а той — може да се лекувате. После отново пътувам… но все още не към вас, а към центъра. По афишите разбирам, че се играе „Спящата красавица“.
— Така ли?! Вие отгоре на това и на балет! Е, ако знаех, нямаше да ви приема! Н-е-е!
— Вера Корнилиевна, та това е чудо! За последен път преди смъртта си да погледаш балет! Дори и да не опънех петалата, никога нямаше да видя подобно нещо на мястото на вечното си заточение. Но не! По дяволите! Бяха сменили спектакъла! Вместо „Спящата красавица“ щеше да бъде „Агу Бали“.
Смеейки се беззвучно, Хангард поклати глава. Цялата тази история на умиращия с балета, разбира се, й хареса.
— Какво да правя? В консерваторията имаше концерт на аспирантка по фортепиано. Но беше далеч от гарата и дори ъгълче на пейка нямаше да намеря свободно. А дъждът вали ли вали! Имах само един изход: да се предам в ръцете ви. Пристигам — „Места няма, ще се наложи да почакате няколко дни“. А болните говорят, че и по цялата седмица може да чакаш. Къде? Какво ми оставаше? Без лагерна закалка ще пропаднеш. А на всичко отгоре вие отнасяте спасителната ми бележка… Как трябваше при това положение да разговарям с вас?
И на двамата им бе смешно, но сега бе лесно да си спомнят.
Той й разказваше всичко това, но мислеше за съвсем друго: ако е завършила мединститута през 46-а, сега е не по-възрастна от тридесет и една, значи почти негова връстничка. Защо тогава Вера Корнилиевна му изглежда по-млада от двадесет и три годишната Зоя? Не толкова физически, колкото по маниерите си — по кротостта и срамежливостта. В такива случаи човек може да предположи, че тя… Внимателният поглед успява да различи такива жени и по съвсем незначителните начини на поведение. Но Хангард е омъжена. Тогава защо?
А тя го гледаше и се учудваше защо в началото той й се стори толкова недоброжелателен и груб. Наистина тъмните му очи плашат, а и чертите на лицето му са остри, но той умее да гледа и говори приятелски и весело както сега. Вярно, всеки момент може да се появи и другият му маниер на държане и човек не знае какъв точно ще изглежда.
— За балерините и валенките всичко разбрах — усмихна се отново тя, — но за ботушите? Знаете, че вашите ботуши са в пълен разрез с правилата на режима.
Вера Корнилиевна се намръщи.
— Отново вездесъщият режим! — Белегът на Костоглотов почервеня. — Но разходка се полага дори в затворите. Аз не мога без нея, без тази разходка няма да оздравея. Нали не искате да ме лишите от чист въздух?
Да, Хангард бе видяла как дълго се разхожда по страничните, безлюдни алеи на медицинското градче: бе измолил от завеждащата склада женски халат, който не се полагаше на мъжете, защото бяха малко; Стягаше халата с войнишкия си колан, но полите му въпреки това се развяваха. С ботуши, без шапка, със стърчащи на всички страни кичури непокорна коса той се разхождаше с големи твърди крачки, забил поглед в камъчетата, а стигайки до набелязаната граница, се обръщаше. Ръцете му винаги бяха отзад на гърба. И винаги бе сам.
— Скоро се очаква Низамутдин Бахрамович да направи проверка. Знаете ли какво ще стане, ако види вашите ботуши? За мен ще последва предупреждение.
Тя отново не изискваше, а молеше, дори сякаш му се оплакваше. Самата Вера Корнилиевна се учудваше на тона си, който дори не бе знак за равенство, а по-скоро за подчинение; но това бе установено от само себе си в отношенията им, макар никога дотогава да не бе съществувало подобно нещо между нея и останалите болни.
Костоглотов докосна ръката й, сякаш имаше намерение да я убеди окончателно.
— Вера Корнилиевна, давам ви стопроцентова гаранция, че той никога няма да ги види! Дори във вестибюла няма да ме види обут в ботуши.
— А по алеите?
— Там пък няма да разбере, че съм от неговото отделение! Дори ако искате, можем — ей така на шега — да му изпратим донос срещу мен за това, че ходя с ботуши, и съм сигурен, дори с две санитарки да дойде да търси, че никога няма да ги намери.
— Нима е хубаво човек да пише доноси? — Тя отново примижа.
И още нещо: за какъв дявол червеше устните си? Това нарушаваше нейната изящност. Костоглотов въздъхна:
— Но пишат, Вера Корнилиевна, как пишат! И всичко е тип-топ! Римляните казвали: testis unus — testis nulus, което ще рече — един свидетел не е свидетел. А в двадесети век се оказа, че и един не е нужен.
Тя отмести погледа си. За това наистина бе трудно да се говори.
— И тогава къде ще скриете ботушите си?
— Съществуват хиляди начини, стига човек да има време. Може би ще ги скрия в печката, а може би ще ги вържа на връзчица, която ще закача отвън на прозореца. Не се безпокойте!
Вера Корнилиевна не може да не се засмее и да не му повярва, че той действително ще се измъкне от това положение.
— Но как успяхте да не ги предадете при постъпването си тук?
— Е, това бе съвсем просто. В онази килия, в която се преобличах, закачих ботушите си на крилото на вратата. Всичко останало санитарката напъха в някакъв вързоп и го отнесе в централния склад. А аз, когато излязох от банята, ги загънах във вестник и така…
Разговорът се бе завъртял около безсмислена тема. Бе работно време, а тя кой знае защо продължаваше да седи тук. Русанов, изпотен, спеше неспокойно, но все пак спеше. Хангард опипа пулса му и тъкмо се канеше да тръгна, когато досетила се за нещо, отново се обърна към Костоглотов.
— Още ли не получавате допълнително?
— Съвсем не — настръхна Костоглотов.
— И така, от утре ще получавате дневно по две яйца, две чаши мляко и петдесет грама масло.
— Какво-о-о?! Да вярвам ли на ушите си? Мен никога досега не са ме хранили така!… Но, впрочем, знаете ли, това е справедливо. Нали на мен по болничния лист нищо не ми се полага…
— Как така?
— Много просто. Оказва се, че след като шест месеца съм бил отчислен от профсъюза, нищо не ми се полага.
— И как стана така?
— Просто бях отвикнал от обикновения живот. Пристигнах на мястото на заточението, но кой да се сети, че трябва час по-скоро да встъпя в профсъюза?
От една страна изглеждаше доста оправен, но от друга бе човек, който трудно се приспособява. За допълнителните продукти именно Хангард настояваше много упорито, защото никак не бе лесно… Но трябва да върви, защото, както бяха започнали, разговорът нямаше да има край.
Вече бе се приближила до вратата, когато той иронично подхвърли:
— Момент, вие нали не ме подкупвате като отговорник? Сега ще се измъчвам, че още в първия ден съм се корумпирал!
Вера Корнилиевна излезе, без да отговори.
Но след обяда на болните отново й се налагаше да навести Русанов. Тогава разбра, че очакваната проверка на главния лекар ще бъде на следващия ден. Отвори й се и друга работа — трябваше да обиколи стаите да провери шкафчетата, защото Низамутдин Бахрамович най-ревниво следеше в тях да няма трохи,
