излишни продукти, а ако може и нищо друго освен болничния хляб и захарта. Следеше за чистотата на такива места, че дори и жените не биха се досетили за тях.
Изкачила се на втория етаж, Вера Корнилиевна оглеждаше стените и тавана. В ъгъла, над Сибгатов, й се стори, че вижда паяжина (бе станало по-светло — навън грееше слънце). Хангард извика санитарката — бе Елизавета Анатолиевна, — кой знае защо именно по време на нейната смяна се случваха всички аврали32 — и й обясни къде и как трябва да измие и най-внимателно да провери дали има паяжини, за да бъде всичко както трябва за следващия ден.
Елизавета Анатолиевна извади от джоба на халата си очила, сложи ги и каза:
— Вие сте съвършено права. Какъв ужас! — Свали очилата си и тръгна да търси стълба и четка. Чистеше винаги без очила.
После Хангард влезе в мъжката стая. Русанов бе в същото положение — продължаваше да се поти, но пулсът му бе почти нормален, а Костоглотов тъкмо бе облякъл халата и обул ботушите си с намерение да се разходи. Вера Корнилиевна обяви пред всички за утрешното важно посещение и помоли болните сами да прегледат шкафчетата, преди тя да ги провери.
— А ние ще започнем от отговорника — кимна тя.
Проверката можеше и да не почне от него, но Вера Корнилиевна сама не знаеше защо отново отиде в онзи ъгъл.
Фигурата на Хангард представляваше два триъгълника един над друг, с върха нагоре: кръстът й бе до такава степен тънък, че просто човек машинално протягаше ръцете си, за да се убеди, че показалецът и палецът на едната ще докоснат тези на другата. Но Костоглотов не направи нищо подобно, а веднага разтвори пред нея вратичката на шкафчето.
— Моля.
— Може ли да мина? — Той се отдръпна, а тя седна на леглото му до самото шкафче и се наведе, за да огледа. Вера Корнилиевна седеше, а Костоглотов стоеше зад нея и виждаше добре шията й — беззащитните, нежни линии — и косите — не много тъмни, сплетени отзад, без никакви претенции за мода.
Не, трябва по някакъв начин да се освободи от този чувствен плен. Невъзможно е всяка жена да предизвиква у него пълно замайване. Ето — бе поседяла с него, побъбрила, отишла си, а той през цялото време на отсъствието й бе мислил за нея. А тя какво? Ще се прибере вечерта вкъщи, мъжът й ще я прегърне…
Трябваше да се освободи! Но това можеше да стане единствено с помощта на същата жена.
Той стоеше и продължаваше да гледа тила й. Яката на халата се бе дръпнала назад и ясно се виждаше част от гърба й.
— Шкафчето, разбира се, е от най-безобразните в клиниката — коментираше през това време видяното Хангард. — Трохи, омазнена хартия, махорка, книги, ръкавици… Как не ви е срам? Всичко това веднага трябва да го махнете и да подредите.
А той продължаваше да я гледа в тила и мълчеше.
Тя дръпна горното чекмедже и веднага забеляза между другите неща неголемия флакон с гъста сиво- кафява течност; флаконът, пълен до половината, бе запушен, а до него имаше пластмасова чашка и капкомер.
— А това какво е? Лекарство?
Костоглотов, подсвирквайки, отговори:
— Нищо особено.
— Какво е? Такова не сме ви давали.
— Не мога ли да имам и свое собствено?
— Докато сте в нашата клиника и нямате съгласието ни, разбира се, че не!
— Как да ви обясня… неудобно ми е да ви кажа… То е за мазолите.
Тя въртеше в ръцете си ненадписания флакон, опитвайки се да го отвори, за да го помирише, и Костоглотов се намеси. Сложи огромните си длани върху ръцете й, после леко ги отстрани и сам се зае с тапата.
Вечното докосване на ръцете, неизбежното продължение на започнат разговор…
— Внимателно — много тихо я предупреди той. — Трябва внимателно да се отвори, защото не бива да се разлее по пръстите, а и не е желателно да се помирисва.
В края на краищата това вече минаваше границата на всякакви шеги!
— Какво е това? — намръщи се Хангард. — Силен разтвор?
Костоглотов седна до нея и делово, съвсем тихо каза:
— Много. Това е исъккулски корен. Не бива да се мирише нито като отвара, нито изсушен. Затова е така здраво запушен. Ако пипаш с ръце корена, а след това не се измиеш, може и да умреш.
Вера Корнилиевна изглеждаше уплашена.
— А за какво ви е?
— Ето ти беда — изръмжа Костоглотов. — Трябваше да го — скрия… Нужен ми е, за да се лекувам.
— Само за това? — погледна го изпитателно тя. Вече се чувстваше отново лекар.
Гледаше го като лекар, но очите й продължаваха да имат цвета на кафе.
— Само — честно си призна той.
— Или ви е нужно като… последен изход? — все още не му вярваше.
— Ако искате да знаете, когато идвах да постъпя в клиниката ви, имах подобна мисъл. За да не се мъча напразно… Но болките изчезнаха и се отказах. Но продължих да се лекувам с него.
— Тайно, когато не ви вижда никой?
— А какво да прави човек, когато не му позволяват да живее както си иска? Или навсякъде присъства вездесъщият режим?
— По колко капки пиете?
— По стъпаловидна схема. Започвам от една капка, за да стигна до десет дневно, после по обратния път отново до една, после десет дни почивка. Точно сега не ги вземам. Честно казано не съм уверен, че болките ми изчезнаха след рентгена. Може би това се дължеше на корена.
И двамата говореха шепнешком.
— А настойката каква е?
— Водка.
— Сам ли приготвихте лекарството?
— Аха.
— А концентрацията?
— Дявол я знае… Дадоха ми една шепа и казаха: това е за три половинки. И аз ги разделих.
— А колко тежеше?
— Не бе измерено. Така, на око…
— На око? Такава отрова? Това е аконитин! Помислете си само!
А какво да мисля? — започна да се сърди Костоглотов. — Поставете се на мое място: след като сте сама в цялата вселена, комендатурата за нищо на света не иска да ви разреши да напуснете областта, ще питате ли: ама това аконитин ли е, а колко тежи? Знаете ли каква стойност има за мен тази шепа от скъпоценния корен? Двадесет години каторжен труд! За самоволна отлъчка от мястото на заточение. А аз тръгнах. Изминах сто и петдесет километра! За да стигна там, в планината, където живее старецът Кременцов с брада като тази на академик Павлов, човек от заселилите се там в началото на века. Честен знахар! Сам събира корените, сам определя дозите. В неговото село му се смеят, с една дума никой не е пророк в собственото си отечество. А идват при него чак от Москва и Ленинград, дори и кореспондент на „Правда“ го бе посетил; казва, че и той се съгласил със знахаря. А сега плъзнаха слухове, че арестували стареца. Защото някакви глупаци разредили половин литър и го сложили на масата в кухнята. Поканили гости за ноемврийските празници. На им стигнала водката и те в отсъствието на стопанина изпили онова шише. И трима опънали петалата. В друг дом пък децата се отровили. А старецът каква вина има? Предупреждавал ги, ама…
Забелязал, че думите му се отнасят и за него Костоглотов млъкна.
Хангард се развълнува.
— Точно това имах предвид! В стаята е забранено да се държат силно действащи вещества! Абсолютно
