Бе обърнал внимание на краката й като на газела още първия път, още първия път…
И в малката дупка в тъмната земя той изля тази течност, която на някого би донесла оздравяване, а на друг — смърт.
— Може ли да върна камъка на мястото му? — попита той.
Тя го гледаше отгоре и се усмихваше.
Имаше нещо детско в жестовете и думите му; детско, но и приличащо на заклинание, на тайна.
— Няма ли да ме похвалите? — изправи се Костоглотов.
— Браво — усмихна се тъжно Хангард. — Можете да продължите разходката си.
Обърна си и тръгна.
А той гледаше белия й гръб, и двата триъгълника на фигурата й.
До какво степен бе започнало да го вълнува всяко женско внимание към него! Във всяка дума долавяше много повече, отколкото се криеше в нея; след всяка постъпка чакаше следващата.
Вега. Вера. Нещо не пасваше, но сега не можеше да разбере какво точно. Гледаше гърба й.
— Ве-га! Вега! — прошепна той, стараейки се отдалеч да й внуши желанието си. — Чуваш ли, върни се! Върни се! Поне се обърни!
Но нищо не се получи с внушението: тя не се обърна.
Глава 18
„И пусть у гробового входа…“
Както велосипедът или каквото и да било колело, веднъж отърколило се, е устойчиво само по време на движението, така и играта между жената и мъжа, веднъж започнала, може да съществува единствено в по-нататъшното си развитие; ако днес нищо не се е променило в сравнение с предишния ден, играта вече не съществува.
Олег едва дочака да дойде вторник вечерта, когато Зоя трябваше да има нощно дежурство. Веселото колело на тяхната игра непременно трябваше да се отърколи по-нататък от първата вечер и неделния ден. Той чувстваше всички тласъци в себе си, долавяше ги и в нея, и затова развълнуван очакваше нетърпеливо появата й.
Отначало излезе да я посрещне на двора, защото знаеше по коя пряка пътечка ще се появи. Изпуши две собственоръчно свити цигари, но после помисли, че в женския халат ще изглежда глупаво, не така, както искаше да й се представи, а тъй като се и здрачаваше, се върна в отделението, свали халата, изу ботушите и останал само по пижама — не по-малко смешен от преди, зачака на долния етаж пред стълбището. Днес дори се бе постарал да приглади колкото е възможно повече щръкналите си коси.
Тя се появи от стаичката, където се преобличаха лекарите, и бързаше, защото закъсняваше. Повдигна вежди, когато го видя; не бе израз на изненада, а сякаш за да отбележи, че така и трябва да бъде — че именно тук, пред стълбището, тя очакваше да го види.
Не се спря и за да не изостане, той тръгна редом с нея, прекрачвайки по няколко стъпала наведнъж. Това не му бе трудно сега.
— Какво ново? — попита тя, без да спира, сякаш се обръщаше към адютанта си.
Ново ли? Новото бе смяната на целия състав на Върховния съд! Но за да разбере това, на нея й бяха необходими години, за да се подготви да приеме и асимилира същността на такава новина.
— Ново е името ви. Накрая разбрах как се обръщат към вас.
— Така ли? И как? — но не преставаше да бърза.
— Прекалено важно е, за да го обсъждаме в движение.
Тя вече стъпи на втория етаж, а той изостана при последните стъпала. Гледайки в я в гръб, установи, че краката й са малко пълни. Но като се имаше предвид набитата й фигура, този факт не дразнеше; дори в тях се криеше някакво очарование, макар че щеше да бъде по-добре, ако бяха изящно стройни, каквито бяха краката на Вера.
Учудваше се на мислите си. Никога не бе разсъждавал така; не бе обръщал внимание; дори приемаше такива погледи като пошъл вкус. Никога не се нахвърляше от една жена към друга. Неговият дядо би нарекъл такъв мъж разгонил се женкар. Но е казано: яж, докато си гладен, люби, докато си млад. А Олег бе пропуснал да следва този съвет в младостта си. А сега, както есенното цвете бърза да изсмуче от земята последните сокове, за да не съжалява за пропуснатото лято, така и Олег, върнал се за кратко в живота, намиращ се на крачка пред смъртта, бързаше да общува с жените, но по такъв начин, че не би могъл да им го каже гласно. Той по-остро от останалите мъже усещаше какво търси у жената, защото много години въобще не бе виждал жена и не бе чувал женски гласове; бе забравил дори как звучат.
Зоя прие дежурството и веднага се разбърза около масата си. Запрелиства списъка с определените процедури, отвори и провери съдържанието на медикаментите в шкафа, а след това бързо се понесе по коридорите и стаите.
Олег дебнеше и когато видя, че тя има свободен от работа промеждутък от време, веднага се оказа на нужното място.
— И друго нищо ново в цялата клиника? — попита Зоя, след като извари инжекциите върху електрическия котлон и започна да отваря ампулите.
— О, днес в клиниката имаше изключително събитие. Мина на проверка Низамутдин Бахрамович.
— Така ли! Колко хубаво, че ме нямаше!… И какво? Взе ли ботушите ви?
— Ботушите не, но имаше малко стълкновение.
— Какво?
— Въобще се получи величествена история. Наведнъж в стаята влязоха петнадесет халата — и завеждащи отделения, и старши лекари, и съвсем млади, и такива, които за първи път виждах, а главният се хвърли като тигър към шкафчетата. Но ние разполагахме с агентурни сведения и бяхме направили известна подготовка, така че той не можа да открие плячката. Намръщи се, бе много недоволен. Точно тогава Людмила Афанасиевна започна да докладва за моя милост — четеше моето дело…
— Какво дело?
— Историята на болестта. Посочи къде е установена първата диагноза и случайно се изясни, че аз съм от Казахстан. „Как? — удиви се Низамутдин. — От друга република?! Леглата не стигат, а ние сме длъжни да лекуваме и чужди? Веднага да се изпише!“
— И? — настръхна Зоя.
— И тук Людмила Афанасиевна — не очаквах от нея такова поведение — изведнъж скочи като квачка, която защитава пиленцето си: „Това е важен научен случай! Той ни е необходим за принципни изводи…“ А аз изпаднах в идиотско положение — преди това бях спорил с нея именно на тази тема и исках да ме изпише, тя ме направи на нищо, а изведнъж се застъпва за мен. Достатъчно бе да кажа „ъхъ, ъхъ“ на Низамутдин и до обяд вече нямаше да бъда тук! И нямаше да ви видя повече…
— Излиза, че заради мен не сте казали „ъхъ, ъхъ“?
— А вие как мислите? — тихо попита Костоглотов. — Адреса си не ми оставихте. Как бих могъл да ви намеря?
Но тя продължи да върши работата си и не се разбра дали му е повярвала.
— Защо да подвеждам Людмила Афанасиевна? — отново високо заговори той. — Стоя като пън и мълча. А Низамутдин: „Сега ще отида в амбулаторията и поне пет такива болни ще ви доведа. Да се изпише! И нашите — също!“ И тук навярно направих глупост, като не се обадих — пропуснах такъв шанс да си отида! Но ми бе жал за Людмила Афанасиевна — замига като бита и замълча. Аз изправих снага, прочистих гърлото си и спокойно попитах: „Как може просто тека да ме изпишете, след като дойдох чак от целинните земи?“ „А-а-а, целинник! — изплаши се Низамутдин (та нали щеше да допусне политическа грешка!). — За целината нашата страна няма да пожали нищо.“ И отминаха нататък.
— Много сте ловък — поклати глава Зоя.
— В лагера станах такъв, Зойче! Бях съвсем друг човек преди.
Въобще повечето от чертите на характера ми не са мои, а оформени в лагера.
— Но веселостта ви не е оттам?
— Защо мислите така? Весел съм, защото свикнах със загубите. Не мога да гледам спокойно как тук по време на свижданията плачат. Защо? Никой не ги интернира, не конфискува имуществото им…
— И така — оставате при нас още месец?
