— Пепел ви на езика… Очевидно ще бъда още две седмици. Получава се така, че аз дадох на Людмила Афанасиевна разрешение всичко да изтърпи…
Зоя вече бе напълнила спринцовката с някаква тъмна течност и отново изчезна.
Предстоеше й и друга задача днес и тя не знаеше как да постъпи. Трябваше да направи от предписаните нови инжекции и на Олег на онова място от тялото, което понасяше най-търпеливо инжекциите, но по установените вече между двамата взаимоотношения й бе невъзможно да направи инжекцията: щеше да се развали цялата игра, а и Зоя, както и Олег, не искаше да я прекъсва. И още много напред трябваше да отърколят колелото, за да стане възможна подобна инжекция — вече като между близки хора.
Като се върна отново и приготви същата инжекция за Ахмаджан, Зоя попита:
— А вие редовно ли позволявате да ви бият инжекции? Не ритате ли?
Така да попита и то кого — Костоглотов! Той само това и чакаше, за да се обясни.
— Вие знаете моите убеждения, Зойче. Винаги, когато е възможно, предпочитам да ги избегна. Но зависи кого имам насреща си. С Тургун се получава чудесно: той винаги търси с кого да поиграе шах. Условихме се: ако аз спечеля партията — няма инжекция, ако той — моля, заповядайте. Но там е работа, че с него мога да играя и без топ. А с Мария е невъзможна каквато и да било игра: приближава се със спринцовката с каменно лице; правя опит да се пошегувам, а тя: „Пациент Костоглотов, оголете мястото за инжекция!“ Никога няма да каже една топла човешка дума.
— Ненавижда ви!
— Мен?!
— Въобще всички мъже.
— Може би има за какво. С новата сестра също не мога да се разбера. А върне ли се, Олимпиада пък съвсем няма да отстъпи.
— Така ще се държа и аз! — каза Зоя, като приготви поредната спринцовка, но думите й не прозвучаха убедително.
Отиде да прави инжекция на Ахмаджан, а Олег отново остана да я чака до масата за дежурните.
Имаше и още една, много по-важна от първата причина, заради която Зоя не искаше да се бият тези инжекции на Олег. От неделя мислеше дали да му разкрие смисъла им.
Защото се страхуваше да не намеси между тях, вече напълно сериозно, онова, за което се шегуваха досега, а бе напълно възможно. Ако този път всичко не свърши само с разхвърляните по пода дрехи, а връзката укрепне, Зоя наистина може да реши да бъде за него като пчеличка и да склони да замине на мястото на заточението му (в края на краищата той е прав — човек наистина не знае, че и в най- затънтеното място може да го чака щастието!); при това положение предназначените за него инжекции засягаха до известна степен и нея.
И тя също бе против.
— Е, накрая, събрахте ли цялата си смелост? — каза весело тя, след като се върна с празната спринцовка. — Вървете и оголете мястото за инжекцията, пациент Костоглотов! Сега ще дойда!
Но той не се помръдна. Гледаше я не с очите на болен, а за инжекциите се бяха разбрали да не говорят.
Гледаше леко изпъкналите й очи.
— Да отидем някъде, Зойче — не изговори, а по-скоро изсъска тихо той.
Колкото по-нисък ставаше гласът му, толкова по-висок бе нейният.
— Къде? — учуди се тя и се засмя. — В града ли?
— В лекарската стая.
Тя попи в себе си неговия неотстъпващ поглед и сериозно каза:
— Не може, Олег! Имам много работа.
Той сякаш не можеше да разбере.
— Да вървим!
— Да — спомни си тя, — трябва да напълня кислородната възглавница за… — Тя кимна към стълбището. Може би назова и фамилията на болния, но той не чу. — Кранчето на кислородния балон трудно се отвърта. Ще ми помогнете. Да вървим.
Тя тръгна, Костоглотов я последва и двамата се насочиха към стълбищната площадка.
Прежълтелият, с изострен нос нещастник, с рак на белите дробове, изглеждащ сега още по-дребен и толкова зле, че по време на визитациите въобще не разговаряха с него, нито пък го питаха, седеше върху леглото и често вдишваше от кислородната възглавница със свистящо гърло. Той и преди това изглеждаше доста зле, но днес бе особено ужасно, което се долавяше и с неопитно око. Едната възглавница вече бе полупразна, а другата до него — съвсем.
Бе до такава степен зле, че въобще не забелязваше кой идва и кой си отива.
Взеха от него празната възглавница и заслизаха по стълбището.
— Как го лекувате?
— Никак. Случаят е иноперабилен. И рентгенът е безсилен.
— Гръдния кош съвсем ли не го отварят?
— В нашия град все още не.
— Значи ще умре?
Тя кимна.
И макар да носеха възглавницата, която бе единственото средство, за да не се задуши нещастникът, съвсем бяха забравили за нея, защото нещо много по-интересно трябваше да се случи всеки момент.
Високият кислороден балон се намираше в отделен, заключен коридор именно на него, близо до рентгеновите кабинети, доктор Хангард някога бе положила умиращия, мокър Костоглотов. (От това „някога“ не бяха минали още три седмици…)
Ако не запалеха втора лампа в коридора (а те запалиха само първата), то ъгълът зад издадена стена, където се намираше балонът, оставаше в сянка.
Зоя бе по-ниска от балона, а Олег — по-висок.
Тя се зае със съединяването на вентила на възглавницата с вентила на балона. Той стоеше зад нея и вдишваше аромата на показалите си извън шапчицата коси.
— Ето този кран се отвърта много трудно — оплака се Зоя.
Костоглотов протегна ръка си и веднага го отвъртя. Кислородът заизпълва с тих съсък възглавницата.
И тогава, без никакъв предлог, с ръката, с която бе отвъртял кранчето, Олег хвана китката на свободната ръка на Зоя.
Тя не трепна, нито се изненада, а продължаваше да следи как се надува кислородната възглавница.
Тогава той плъзна ръката си нагоре, докато стигна до рамото й.
Това приличаше на обикновено разузнаване, но необходимо и за нея, и за него; бе проверка на думите, т.е. да се разбере дали другият правилно ги е разбрал.
Да, всичко бе наред.
Докосна дори кичура, паднал над челото й; тя не се възмути и не се отдръпна; продължаваше да гледа възглавницата.
Едва когато обхвана здраво раменете й и леко извърна главата й, успя да се добере до устните й, толкова бъбриви и усмихнати.
Устните на Зоя посрещнаха неговите напрегнати, податливи и приготвени предварително за атаката.
Всичко това се изясни за миг, защото само минута преди това той бе забравил, че има различни устни, различни целувки и нито една не прилича на другите.
Започнали боязливо, сега бяха едно цяло, едно дълго сливане, което им бе трудно да прекъснат, а и за какво? Можеха да останат така завинаги.
Но след време, след две столетия, все пак устните им се разделиха и Олег за първи път видя Зоя толкова близо до себе си и веднага чу думите й:
— А защо затваряш очите си, когато се целуваш?
