забранено! Възможно е да се стигне до нещастни последствия. Дайте ми флакона!
— Не — твърдо отказа той.
— Казвам ви да го дадете! — толкова се разсърди, че веждите й се съединиха, и протегна решително ръка.
Флаконът потъна в огромните отрудени ръце на Костоглотов.
Той се усмихна.
— По този начин нищо няма да излезе.
Вера Корнилиевна омекна.
— В края на краищата мога да го взема, когато излезете на разходка.
— Добре, че ме предупредихте. Сега така ще го скрия, че…
— Пак ли на връвчица отвън на прозореца? Какво ми остава, освен да отида и да доложа на началството?
— Не вярвам. Вие самата днес осъдихте доносите!
— Но вие не ми оставяте друг изход!
— И тогава ви остава само да донесете? Не е достойно. Може би се страхувате, че съдържанието ще изпие другарят Русанов? Няма да допусна. Ще го опаковам и скрия надеждно. Но след като си отида оттук, нали отново ще започна да се лекувам с корена! А вие не вярвате ли в него?
— Абсолютно не вярвам! Това е суеверие и игра със смъртта. Вярвам единствено в научните средства, изпитани в практиката. Така са ме учили. И така мислят всички онколози. Дайте ми флакона!
Опита да разтвори палеца му, а той гледаше сърдитите й очи с цвят на кафе и не само че не искаше да упорства или да спори с нея, но с удоволствие би й дал и флакона, и цялото шкафче, но не можеше да отстъпи от принципите си.
— Е-ех, светата наука! — въздъхна той. — Ако всичко бе толкова безусловно, нямаше да бъде опровергавано от само себе си след всеки десет години. А в какво трябва да вярвам аз? В инжекциите ви? Защо ми определихте нови инжекции? И какво съдържание имат?
— Те са много необходими! Много важни за живота ви! Трябва живота ви да спасим! — Тя изрече думите особено настойчиво и очите й говореха, че напълно вярва в тях. — Не мислете, че сте оздравели!
— По-точно? В какво се състои действието им?
— За какво ви е да знаете? Те могат да ви излекуват. Не дават възможност да се появят метастази. Достатъчно ви е да знаете само това… Добре, дайте ми флакона, а аз ви давам честната си дума, че ще ви го върна, преди да заминете!
Гледаха се един друг.
Той изглеждаше доста комично в женския халат, препасан с войнишкия колан, върху чиято катарама имаше петолъчка.
Но колко настоятелна бе! Не му беше жал да предаде флакона; вкъщи имаше предостатъчно от този аконитин. Друго го мъчеше: бе такава мила жена, с толкова хубави очи и светнало лице, с която му бе безкрайно приятно да разговаря, а никога нямаше да бъде възможно да я целуне! И когато се върне в затънтения си край, ще му бъде трудно дори да повярва, че е седял до нея и че тя е искала на всяка цена да спаси неговия, на Костоглотов, живот!
Но тъкмо да го спаси не можеше.
— Страх ме е да го дам и на вас — реши да се пошегува. — Ще го изпие някой в дома ви и…
(Кой? Кой ще го изпие в дома й? Живееше сама, но бе неуместно да му го каже сега.)
Той се разсмя. Стана му жал, че толкова малко може да направи за нея.
— Добре. Отивам в двора и ще го излея.
И все пак напразно червеше устните си!
— Не-е-е, вече не ви вярвам. Сега съм длъжна да присъствам, за да се убедя.
— Имам идея! Защо да го изливам? По-добре ще го дам на добър човек, който вие все едно няма да успеете да спасите. А ако изведнъж на него му помогне?
— На кого?
Костоглотов кимна с глава към леглото на Вадим Зацирко и още по-тихо продължи:
— Нали страда от меланобластома?
— Сега вече окончателно се убедих, че трябва да се излее. Вие непременно ще отровите някого! Как ви дава сърце да дадете тази отрова на тежко болен? А ако се отрови? Няма ли да ви измъчва съвестта?
Избягваше да произнася името му; за целия разговор не се бе обърнала към него нито веднъж по име.
— Такъв няма да се отрови. Той е издръжливо момче!
— Не бива въобще да ви слушам, но просто днес съм в добро настроение. Да вървим.
Те тръгнаха между леглата, после се спуснаха по стълбището.
— Няма ли да ви бъде студено?
— Не, отдолу съм облякла вълнена блузка.
Защо му каза? Сега му се искаше да види каква е на цвят тази блузка. Но и това никога няма да види.
Излязоха навън. Денят бе ясен, съвсем пролетен. Пристигналият днес никога не би повярвал, че е едва седми февруари. Бе слънчево. Високите тополи и ниските храсти на жив плет бяха все още без листа, но и сняг почти нямаше. Между дърветата миналогодишната сиво-кафява трева бе полегнала. Асфалтовите алеи, плочите и камъните бяха още влажни. В малкия парк бе оживено. Срещаха се лекари, сестри, санитарки, работници от кухнята, амбулаторно болни и роднини на клиничните; някои дори бяха седнали на пейките. Прозорците на две-три от отделенията бяха отворени.
Пред самия вход също бе неудобно да излеят отровната течност.
— Да отидем ей там! — посочи той мястото между раковото отделение и отделението за уши, нос и гърло. Обикновено Костоглотов се разхождаше там.
Тръгнаха един до друг по покритата с каменни плочи пътека. Лекарската шапчица на Хангард, съшита по модел на пилотките, стигаше до рамото му.
Той се наведе. Вера Корнилиевна вървеше много сериозна, сякаш й предстоеше важна работа. Стана му смешно.
— Кажете, как ви наричаха в училище? — изведнъж попита Костоглотов.
Тя бързо и бегло го погледна.
— Какво значение има?
— Разбира се, никакво, просто ми е интересно да зная.
Хангард измина няколко крачки мълчаливо, почуквайки с токчетата си по каменните плочи. Той обърна внимание на тънките й крака на газела още тогава, когато лежеше на пода и тя бе се приближила до него.
— Вега — каза тя.
(Не бе напълно искрена: така в училище я наричаше само един човек. Онзи, умният редови войник, който не се върна от фронта. Без да знае защо, тя изведнъж го довери и на друг.)
— Вега ли? В чест на звездата? Но тя е ослепително бяла.
Спряха.
— А аз не съм ослепително бяла — кимна тя. — Името идва от първите срички — ВЕра ХАнгард33. Това е всичко.
За първи път не тя, а той се смути.
— Исках да кажа… — опита се да се оправдае Костоглотов.
— Разбрах. Изливайте! — заповяда тя.
Не се усмихваше.
Костоглотов разклати набитата здраво тапа, внимателно я изтегли, след това се наведе (изглеждаше много смешен в халата-пола, покрила част от ботушите му) и изрови малкото паве, останало от предишната настилка.
— Гледайте! Да не кажете после, че съм го излял в джоба си! — обяви той, клекнал до нейните крака.
