Нима имаше очи? Той не знаеше…
— Искаш да си представиш някоя друга?
Той дори не бе забелязал, че е затворил очите си.
Така, както едва отдъхнали си, плувците отново се гмуркат, за да стигнат до самото дъно, за да вземат полузаровената в пясъка бисерна мида, и те отново сляха устните си, но сега му направи впечатление, че наистина е затворил очите си и затова веднага ги отвори. И видя на невероятно близко разстояние от неговите жълто-кафявите очи на Зоя, които му се сториха хищни. С едното си око виждаше едно око, с другото — второто. Тя целуваше със същите уверено напрегнати устни, без да ги отмества, съвсем леко полюлявайки се; и продължаваше да го гледа право в очите, сякаш искаше да провери по израза им какво става вътре в него след една вечност, след втора вечност, след трета вечност…
Но изведнъж тя отмести погледа си, рязко се освободи от прегръдката му и възкликна:
— Кранчето!
Боже мой! Кранчето! Той протегна ръка и бързо го завъртя.
Изглеждаше невероятно, че кислородната възглавница бе издържала налягането.
— Ето какво се случва заради целувки! — все още непоела си дъх рече Зоя. Косите й бяха разрошени, а бялата шапчица се бе наклонила.
И макар да бе напълно права, те отново слепиха устни, сякаш искаха да изтръгнат нещо един от друг.
Вратите към коридора бяха остъклени и нищо чудно някой да ги бе видял. Но да върви по дяволите!
И когато отново успя да си поеме дъх, Олег, сложил ръцете си на гърба й, каза:
— Златце! Така ти казват.
Тя повтори:
— Златце…
Нищо. Бе поносимо.
— Ти не се ли уплаши, че съм каторжник? Престъпник?
— Не! — поклати лекомислено глава Зоя.
— А че съм стар?
— Ти стар?!
— А че съм болен?
Тя положи глава на гърдите му и остана така.
Той я притегли още по-плътно към себе си, за да усети още по-добре топлината на елипсовидните й гърди; бе неизвестно дали върху тях можеше да се задържи най-тежката линийка.
— Наистина ли ще дойдеш в Уш Терек?… Ще се оженим… Ще построим дом…
Всичко й напомняше за онова устойчиво положение, което все не успяваше да постигне, но което бе в натурата й на работлива пчеличка. Притиснала се към него, усещайки го с цялото си същество, искаше да разбере дали това е онзи, търсеният.
— Олег, знаеш ли какъв е смисълът на тези инжекции?
— Какъв? — потърка бузата си в нейната той.
— Как да ти обясня… Научното название е хормонотерапия… На жените вкарват мъжки хормони, а на мъжете — женски… За да се предотвратят метастазите… Но преди всичко това се отразява на… Разбираш ли?
— Не съвсем! — тревожно отговори променилият се Олег. Вече я държеше за раменете така, сякаш искаше да я разтърси, за да чуе истината. — Слушам те, говори!
— Отразяват се отрицателно на половите възможности… Дори преди да се покажат другите странични признаци… При големи дози на жените може да се появи брада, а на мъжете — гърди…
— Почакай! Какво е това? — изстена едва сега започнал да разбира смисъла на думите й Олег. — Тези инжекции какво ми правят? Напълно ли?…
— Е, не напълно. Дълго време либидото остава.
— Какво е това либидо?
Тя го гледаше в очите, после го погали по перчема.
— Това, което изпитваш сега към мен… Желанието…
— Желанието остава, а възможностите — не? Така ли? — попита напълно объркан той.
— Възможностите постепенно се губят, а след това и желанието. Разбираш ли? — Зоя погали с ръка белега му, а после и цялата му буза, днес гладко избръсната. — Ето защо не искам да си правиш тези инжекции.
— Добре измислено! — съобрази най-после той. — Добре измислено! Усещаше сърцето ми, очаквах да ми поставят капан и точно така стана!
Искаше му се да изпрати по дяволите лекарите с най-долните ругатни заради тяхното самоволно решение да се разпореждат с чуждия живот, но изведнъж видя светлото уверено лице на Хангард — вчера, когато с такова горещо съучастие го погледна и изрече: „Тези инжекции са много важни за вашия живот! Трябва да спасяваме живота ви!“
Така ли, Вега? Желаеше му доброто? И заради това с измама го водеше към такава участ?
— И ти ли ще бъдеш такава? — обърна се сърдито към Зоя Олег. Не, защо трябва да си го изкарва на нея! Тя разбираше живота така, както и той: без това защо й е животът? Дори само с алчните си горещи устни тя го бе издигнала до височината на Кавказ. И докато това
— А можеш ли да ми инжектираш нещо против това?…
— Тогава ще ме изгонят от тук…
— Но съществуват такива инжекции?
— Същите са, само че на мъжа трябва да се вкарват мъжки хормони…
— Слушай, Златце, да отидем някъде…
— Ние вече ходихме. Пристигнахме. И трябва да се връщаме…
— Да отидем в лекарската стая!…
— Там е санитарката, влизат и други хора… А и не трябва да се бърза, Олег! Иначе няма да има утре…
— Какво утре, след като утре либидото ще изчезне?… Или може би няма? И благодаря за това, така ли? Измисли нещо… Да отидем някъде!
— Олег, трябва да остане нещо и за по-нататък… А и възглавницата чакат…
……………
— … Сега ще я отнесем…
……………
— От-не-сем… Сег…
Те се изкачваха по стълбището, хванали се за кислородната възглавница, надута като футболна топка, и всяка стъпка на единия отекваше у другия…
Все едно, че се държаха за ръце.
А на стълбищната площадка, на походното легло, покрай което всеки ден и нощ минаваха болни и здрави, седеше, свит о̀две, вече без да кашля, онзи, за когото бе предназначена кислородната възглавница; прежълтял, съсухрен, с хлътнали гърди, той удряше главата си с все още прилична прическа в коленете си.
Бе все още жив, но около него нямаше жив човек.
Може би именно днес умираше той, брат по съдба на Олег, изоставен, нуждаещ се от съчувствие; може би ако седнеше на постелята му и прекараше нощта до него, Олег щеше да облекчи по някакъв начин последните му часове.
Но двамата само оставиха до него кислородната възглавница и тръгнаха; възглавницата, съдържаща негови последни кубически сантиметри въздух; възглавницата на смъртник, която за тях бе само повод да се уединят и да разберат вкуса на целувките.
Олег машинално вървеше след Зоя, която сякаш бе го завързала и дърпаше края на въженцето. Той не мислеше за останалия зад гърба му смъртник за това какъв е бил преди половин месец или какъв ще бъде след половин година, а в мислите му бе само тази девойка, тази жена; чудеше се как да я убеди, че трябва
