Ръководителката на експедицията не бе очарована кой знае колко от неговите занимания; тя се интересуваше единствено от това да се изпълни заплануваното.
Вадим помоли да бъде командирован в Москва, но му отказа. Тогава именно той реши да се възползва от подутината си: взе удостоверение, че му се налага да замине, и така се появи в този диспансер. Тук му определиха диагнозата и веднага го посъветваха да остане на легло с аргумента, че нещата не търпят отлагане. Той взе удостоверението и отлетя за Москва, където се надяваше да срещне по време на съвещанието Черегородцев. Дотогава не бе го виждал, а само бе чел неговия учебник и другите му публикации. Предупредиха го, че Черегородцев няма да изслуша повече от една негова фраза, защото веднага от нея ще реши дали си струва да разговаря с непознатия. През целия път до Москва Вадим изглаждаше замислената фраза. Представиха го на Черегородцев по време на почивката пред вратата, която водеше към бюфета. Вадим изстреля готовата си фраза, Черегородцев се обърна, хвана го за лакътя и го поведе със себе си. Сложността на този петминутен разговор, който се стори на Вадим доста разгорещен, се състоеше в това, че се налагаше да говори бързо, да не отмине нито един въпрос без отговор, да блесне забележимо с ерудицията си, но без да разкрие всичко докрай. Черегородцев веднага го засипа с възражения, от които стана ясно защо радиоактивните води имат косвен признак, а не основен, и че да се търсят по тях руди е преливане от пусто в празно; говореше, но човек оставаше с убеждението, че не би имал нищо против да го опровергаят; изчака Вадим да го направи, но когато не чу подобно нещо, го пусна. И тогава Вадим усети, че целият московски институт тъпче около същото това, над което и той си блъскаше главата по камънаците на Алтайските гори.
Не можеше и да мечтае за по-добър случай! Точно сега се налагаше да се потопи истински в работата си!
Но именно сега се налагаше да легне в клиниката… И да каже всичко на майка си. Би могъл да замине в Новочеркаск, но тук му хареса, а и бе близо до своите планини.
В Москва той разбра много неща не само за водите и рудите; разбра, че почти винаги страдащите от меланобластома умират; че рядко изкарват година, а най-често — едва осем месеца.
Какво пък: както тялото, което се носи със скорост, изпреварваща тази на светлината, има време и тегло по-различни от тези на останалите тела — времето е по-сгъстено, а масата — по-пробивна, така и за него годините се побираха в седмици, дните — в минути. Той и преди винаги бързаше, но едва сега започна да бърза истински! След като е изживял шестдесет години, и глупакът става доктор на науките. А когато човек е на двадесет и седем?
Двадесет и седем години са лермонтовска възраст. На Лермонтов също не му се е умирало. (Вадим знаеше, че в очите на другите прилича малко на Лермонтов: имаше почти същия среден ръст, бе строен, лек, мургав, с малки ръце, само че без мустаци.) Но той се е врязал в нашата памет не за сто години, а завинаги!
Пред смъртта, пантерата на смъртта, вече извила черното си тяло, вече удряща с опашка, вече легнала на едно и също легло с него, Вадим, човекът на интелекта, бе длъжен да намери формулата как да живее с нея. Как по най-добрия начин да изживее именно тези останали му месеци, ако бяха само месеци? Бе длъжен да анализира смъртта като внезапен и нов фактор в живота си. И когато направи анализа, забеляза, че както му се стори, бе започнал да свикна с нея, а дори и да я приема.
Най-измамната насока на мислите му бе да изхожда от това какво губи: как би могъл да бъде щастлив, къде трябва да бъде и какво е длъжен да направи, ако би живял по-дълго. А трябваше да се съгласи със статистиката: някой все пак бе осъден да умре млад; затова пък младият остава навеки млад в съзнанието на хората; затова пък пламналият пред смъртта си остава да сияе вечно. Тук имаше важна, на пръв поглед парадоксална черта, която Вадим успя да открие в размислите си през последните седмици: че талантливият може по-лесно от бездарния да разбере и приеме смъртта. А талантът губи от двубоя със смъртта много повече от бездарния! Бездарният непременно моли за по-дълъг живот.
Разбира се, съблазнително бе да мисли, че трябва да издържи три-четири години и в нашия век, века на бурните научни открития, когато непременно ще намерят и лекарство против меланобластомата. Но Вадим си бе забранил да мечтае за продължаване на живота си и дори за оздравяване; не искаше дори нощните си минути да губи в безплодни и неоправдани илюзии; единственото му желание бе да се стегне, да работи и да остави на хората след себе си нов метод за намиране на руда.
Така, изкупил ранната си смърт, Вадим се надяваше да умре успокоен.
А и не бе изпитал за двадесет и шестте си години никакво друго по-изпълващо го с удовлетворение усещане от това за времето, изживяно пълноценно; именно така бе най-разумно да изживее и последните си месеци.
С този порив и няколко книги под мишницата си Вадим влезе в болничната стая.
Първият враг, когото очакваше да намери в стаята, бе радиото и Вадим бе се приготвил да воюва с него с всички легални и нелегални средства: първо възнамеряваше да прибегне до убеждението, а ако съседите не се съгласяха, до преплитане на проводниците с игла, а накрая и до изскубване на розетката. Задължителното радио, кой знае защо приемано от нас като признак за широка култура, не е нищо друго, освен поощряване на умствения мързел, но Вадим никога никого не бе успял да убеди, че е точно така. Това непрекъснато боботене, редуването на нетърсена от теб информация и неизбрана от теб музика, бе кражба на времето ти и ентропия на духа, много удобна за бездейните хора, но непоносима за инициативните. Глупакът, получил по ирония на съдбата дълъг живот, вероятно не би могъл да го изживее, без да слуша радио.
Но Вадим, щастливо изненадан, когато влезе в стаята, не намери никакви следи от радио! Нямаше го и на целия втори етаж. (Този пропуск се дължеше на факта, че всяка година очакваха да преместят диспансера в друга, по-добре оборудвана сграда, която предполагаха, че ще бъде радиофицирана.)
Вторият очакван от Вадим враг бе тъмнината; страхуваше се, че вечер рано ще гасят лампите, а сутрин ще ги палят късно. Но великодушният Дьомка му отстъпи леглото си, което се намираше до прозореца, и Вадим още в първия ден се приспособи към новата обстановка: лягаше си рано, както и останалите, а призори се събуждаше и започваше заниманията си в най-хубавото време — когато бе тихо.
Третият възможен враг би била прекалената бъбривост в стаята. Наистина се говореше доста, но в общи линии обитателите на стаята му харесаха преди всичко от гледна точка на тишината.
Най-симпатичен му се стори Егенбердиев: почти винаги мълчеше и се усмихваше на всички с усмивката си на богатир — широка, озаряваща цялото му лице.
Мурсалимов и Ахмаджан не бяха досадни. Когато бъбреха помежду си на узбекски, те съвсем не пречеха на Вадим, защото говореха спокойно и с дълги паузи. Мурсалимов изглеждаше като мъдър старец; Вадим бе срещал такива като него по планините. Само веднъж нещо се разсърди и заспори сърдито с Ахмаджан. Вадим искаше да разбере за какво става дума и помоли да му преведат. Оказа се, че Мурсалимов се сърди за новоизмислените имена, плод на съединяването на две, а дори и на три думи в една; той твърдеше, че съществуват само четиридесет истински имена, оставени от пророците, и че всички други не са правилни.
Разбран човек бе и Ахмаджан. Ако го помолиш да пази тишина, винаги се съгласяваше. Веднъж се случи така, че Вадим му разказа за живота на евенките35 и порази неговото въображение. Два дни Ахмаджан обмисляше съвършено непознатия живот на това малцинство и задаваше на Вадим изненадващи въпроси:
— Кажи какво е облеклото на тези евенки?
На следващия ден сутринта:
— А как прекарват деня?
Не приемаше обясненията, че тези евенки „просто така живеят“.
Тих и вежлив бе и Сибгатов, който често играеше с Ахмаджан дама. Бе ясно, че е необразован, но разбираше, че да говориш високо е неприлично. Дори когато спореше с Ахмаджан, пак говореше някак спокойно.
— Нима тук има истинско грозде? Нима тук има истински дини?
— А къде другаде? — горещеше се Ахмаджан?
— Как къде?! В Крим! Само да видиш…
И Дьомка бе добро момче. Вадим разбра, че не е досаден бъбривец, защото Дьомка мислеше и се занимаваше. Наистина върху челото му липсваше светлият печат на таланта; изглеждаше затормозен,
