на всяка цена да се уединят истински.
И по тялото му се разливаше още едно, съвсем забравено и по тази причина още по-неочаквано, пеещо усещане, започнало от устните, подпухнали от целувките.
Глава 19
Скорост, равна на скоростта на светлината
Не всеки нарича майка си мамо, особено в присъствието на други чужди хора. От това се срамуват момчетата, след като навършат петнадесет, и по-младите от тридесет. Но Вадим, Борис и Юрий Зацирко никога не бяха се срамували. Те обичаха майка си винаги, а след разстрела на баща им — още повече. Разликата във възрастта им бе малка. Растяха като трима равни помежду си, винаги дейни и в училището, и у дома; улицата не им оказваше никакво влияние и те никога не огорчаваха овдовялата си майка. Всичко тръгна от една детска снимка: после на всеки две години, за сравнение, тя ги водеше да се снимат (докато не си купиха фотоапарат) и така в домашния албум се увеличаваше броят на една и съща снимка — майката с тримата си сина, майката с тримата си сина. Тя бе светла, а синовете й мургави: това се дължеше навярно на онзи пленен турчин, който някога бе се оженил за тяхната прабаба от Запорожието. Страничните хора трудно можеха да разберат на снимката кой кой е. На всяка следваща снимка те изглеждаха все по-големи, видимо заякваха; ставаха по-високи от майка си, която неусетно остаряваше, но пред обектива се изпъваше горда с живата история на своя живот. Бе лекарка, известна в родния им град, обсипвана е много благодарности и подаръци — неизменните домашни баници, но дори и нищо полезно да не бе направила в живота си, нейният живот на жена бе напълно оправдан с отглеждането на трима такива синове. И тримата постъпиха в един и същи институт — политехническия; най-големият завърши геоложкия факултет, средният — електротехническия, а малкият завършваше строителния и всичко бе наред.
Бе, докато майка им не узна за болестта на Вадим. В четвъртък едва не отпътува, за да го види. В събота получи телеграма от Донцова, че е нужно колоидно злато. Върна отговор с телеграма в неделя, в която съобщаваше, че отива да търси такова злато в Москва. В понеделник, вторник и днес, в сряда, сигурно чакаше да я приемат в Министерския съвет и на други важни места, за да й дадат от фондовото колоидно злато, нужно за спасението на сина й; смяташе да използва името на загиналия му баща (той бе оставен в града като интелигент, обиден на съветската власт, и разстрелян от немците поради обвинение за връзки с партизаните и за укриване на ранени).
Всички тези молби бяха отвратителни и оскърбителни за Вадим, независимо, че не присъстваше лично. Той ненавиждаше всички връзки, не признаваше никакви втори начини и използването на чужди заслуги или познанства. Колкото и необходимо да бе това, за да се излекува, той не искаше да ползва каквито и да било предимства. Впрочем, следейки внимателно Донцова, той бързо разбра, че и без мамината телеграма Людмила Афанасиевна би му отделила не по-малко време и внимание; само онази телеграма за колоидното злато не трябваше да изпраща.
Ако майка му намереше златото, щеше да се появи веднага тук; но дори и да не се получеше нищо, пак щеше да дойде. След като чу за брезовата гъба, той й написа писмо не защото повярва, а защото искаше да успокои майка си. Но ако отчаянието й продължи да расте въпреки знанията и убежденията си на лекар, тя ще отиде при онзи знахар, за да вземе от него вълшебния исъккулски корен. (Олег Костоглотов дойде вчера и сподели, че е отстъпил пред лекарката и е излял отварата от корена, която бе малко, но обеща да му даде адреса на стареца, ако вече не са го прибрали.)
Животът би загубил всякакъв смисъл за майка му, след като този на големия й син е застрашен. Тя ще направи всичко, дори и невъзможното; ще организира експедиция, тъй като и още един човек е загрижен за него — Галка. В края на краищата — доколкото Вадим успя да разбере от прочетеното и чутото за болестта си, и самата подутина се бе появила заради прекалената мамина загриженост и желание да се застрахова: от дете имаше на крака си голямо пигментно петно, но майка му, като лекар, изглежда, е знаела за опасността от превръщането му в туморна буца; намираше поводи да го опипва непрекъснато и веднъж един добър хирург направи предварителна операция; но изглежда именно тя очевидно не трябваше да бъде правена.
Но дори неговото състояние днес да бе резултат от престараването на майка му, той не можеше да я упрекне абсолютно за нищо. Човек не бива да бъде прекалено практичен, за да съди само по резултатите; по-хуманно е да се съди по намеренията. И щеше да бъде несправедливо да се дразни сега от вината на майка си като причина за неговата недовършена работа, за прекъсването на интересите му, за неосъществените намерения и възможности; защото всичко това не би съществувало, ако го нямаше него — Вадим, чийто живот бе вдъхнат от мама.
Човек има зъби, скърца с тях, стяга менгемето на челюстите с повод и без повод, а растенията нямат зъби, но колко спокойно растат и колко спокойно умират!
Но прощавайки на майка си, Вадим не можеше да прости на обстоятелствата! Не можеше да отстъпи и квадратен сантиметър от своя епител34. И не можеше да не стиска зъби!
Ах, как подло пресече пътя му тази болест! Как безпощадно подряза крилете му!
Наистина Вадим още в детството си имаше предчувствие, че времето няма да му стигне. Нервничеше, когато идваше някоя гостенка или съседка, за да бъбри непрекъснато, да губи напразно неговото и на майка му време. Винаги се възмущаваше — и в училището, и в института, че всички събирания — за работа, за екскурзия, за демонстрация, се определят час и два по-рано, отколкото е необходимо, като се знае, че хората непременно ще закъснеят. Никога не можеше да изтърпи да изслуша докрай половинчасовите новини по радиото, защото всичко важно и нужно можеше да се побере в пет минути. Изкарваше го от равновесие фактът, че когато влиза в даден магазин, рискува в девет от десетте случаи да не намери продавача — веднъж приема стока, друг път — отчита; а тези неща не могат да се предвидят. Който и да е селсъвет или поща могат да бъдат затворени в който и да било работен ден, иди след това предвиждай, след като си бъхтил двадесет и пет километра напразно!
Може би острото усещане за времето бе наследил от баща си, който също не обичаше безделието. Бе запомнил за цял живот неговата фраза, когато веднъж в детството му го бе люлял на коленете си: „Ако не умееш да използваш минутата, напразно ще изживееш и часа, и деня, и времето до края“.
Не, не! Тази неутолима жажда да задържи времето се бе вселила в него откакто се помнеше, а не защото бе последвал съвета на баща си. Щом играта с децата му омръзнеше, той си отиваше веднага, без да обръща внимание на насмешките; щом само усетеше, че книгата е разводнена, не я дочиташе, търсейки по-интересна и увлекателна; щом първите кадри на филма му се стореха глупави (а предварително нищо не знаещ за съдържанието, защото нарочно не пишеха за него), Вадим прежалваше загубените копейки, ставаше (седалката удряше шумно облегалката) и излизаше, спасявайки както времето, така и съзнанието си необременено от глупости. Изкарваха го от равновесие учителите, които по десет минути измъчваха класа с нотации, а след това не успяваха да дадат убедителни обяснения — едно замазваха, друго претупваха, а домашното диктуваха след звънеца. Те дори не допускаха, че ученикът предварително може да е запланувал какво да прави в междучасието, което да се окаже далеч по-интересно и навременно от техния урок.
А може би, нямайки представа за опасността, той още в детството си я е усещал заложена в него? Без да е виновен, още от първите си години живот се бе оказал уязвим под ударите на това пигментно петно! И когато така егоистично се отнасяше към времето още като дете и успя да предаде тази черта и на братята си, когато още в първи клас четеше книги за възрастни, а в шести клас направи цяла химическа лаборатория вкъщи, той, без да го осъзнае, вече се сражаваше с бъдещата си подутина, но неориентирано, без да вижда къде се намира врагът, а тя, болестта, всичко виждаше, усещаше и го нападна в най- интересното време! Не болест, а змия; и името й е змийско — меланобластома.
Вадим не бе забелязал кога бе започнала да расте. Разбра по време на експедицията по Алайския хребет. Започна се с втвърдяване, после се появи болка, спука се и му олекна отново, след това пак се втвърди и толкова се протри от дрехите, че му бе почти невъзможно да върви. Но не каза нито на майка си, нито напусна работата си, защото събираше материалите, с които непременно трябваше да отиде в Москва.
Тяхната експедиция се занимаваше с радиоактивните води и не се изискваше да дават справки за местонахожденията на рудите. Но много начетен, особено запознат с химията, която не всеки геолог познава, Вадим предчувстваше, че от цялата тази работа ще се роди нов метод за откриване на руди.
