Протегна ръка към гарафата, за да пийне, но в нея нямаше вода. Тогава се обърна към съседа, за да му подаде другата, която се намираше на противоположния край на масата. Предадоха му я, но тя също бе празна.
А ужасно му се пиеше. Гърлото му бе пресъхнало.
— Вода! — помоли той. — Вода!
— Сега ще ви донесат — каза Хангард.
Русанов отвори очите си и видя лекарката, която седеше до леглото му.
— В шкафчето има компот — тихо произнесе Павел Николаевич. Тресеше го, а главата му тежеше.
— Ще ви налеем от компота — на тънките устни на Хангард се появи усмивка. Тя сама отвори шкафчето, извади буркан и чаша.
Навън се здрачаваше.
Павел Николаевич проследи как Хангард му налива, за да не би да сложи в компота и още нещо.
Възкиселият компот бе много приятен на вкус. Павел Николаевич, леко вдигнал глава от възглавницата, пресуши на един дъх чашата, която Хангард му поднесе.
— Днес ми бе зле — оплака се той.
— Не, вие понесохте всичко добре — не се съгласи Хангард. — Просто ви бяхме увеличили дозата.
Ново подозрение се загнезди в душата на Русанов.
— И всеки път ли ще я увеличавате?
— Не, оттук нататък вече всеки път ще бъде една и съща. Ще свикнете и ще ви олекне.
Но подутината си стоеше, както и преди, като жаба под челюстта.
— А върховният…? — започна той, но веднага млъкна.
Вече бъркаше онова, което бе преживял по време на бълнуването си, и действителността.
Глава 17
Исъккулският корен
Вера Корнилиевна се безпокоеше как Русанов ще понесе пълната доза и за това по няколко пъти на ден го навестяваше, а след работа се задържаше. Можеше и да не проверява толкова често, ако дежуреше Олимпиада Владиславовна, както бе по график, но нея я принудиха все пак да замине на курсовете за профсъюзни касиери и днес на нейно място дежуреше Тургун, а той гледаше на задълженията си през пръсти.
Русанов понесе инжекцията тежко, но в допустимите предели. След нея му дадоха приспивателно. Унесе се, но неспокойно се въртеше и стенеше. Всеки път, когато влизаше в стаята, Вера Корнилиевна премерваше пулса му. Той ту се гърчеше, ту отново изпъваше краката си. Зачервеното му лице се обливаше в пот. Без очилата, положил безпомощно глава на възглавницата, Русанов бе загубил началническия си вид. Оределите му бели коси, оцелели след оплешивяването, се бяха залепили върху темето.
Но всеки път, когато Вера Корнилиевна влизаше в мъжката стая, свършваше и други неща. Изписваха Подуев, който бе отговорник на стаята, и макар тази длъжност да не съществуваше официално, трябваше да я има. Станала от леглото на Русанов, Вера Корнилиевна се премести на съседното и обяви:
— Костоглотов, от днес назначаваме вас за отговорник.
Той лежеше върху одеялото облечен и четеше вестник (Хангард идваше вече втори път в стаята, а Костоглотов все четеше). Очаквайки винаги някаква изненада от негова страна, Вера Корнилиевна съпроводи думите си с усмивка, сякаш обяснявайки му, че и тя самата разбира нищожността на неписаната длъжност. Костоглотов вдигна от вестника очи и без да знае по какъв начин да изрази уважението си към лекарката, сви изпънатите си дълги крака. Върху лицето му бе изписана самата доброжелателност.
— Вера Корнилиевна, вие искате да ми нанесете непоправима морална вреда. Никой администратор не е застрахован от грешки, а понякога изпада в плен на властническите съблазни. Затова след многогодишни размисли се зарекох никога вече да не заемам административни длъжности.
— А заемахте ли? Високи ли бяха? — Тя влизаше в тон с него.
— Най-високата бе помощник-командир на взвод. А фактически и по-висока. Заради пълна тъпота и неспособност изпратиха командира на взвода ни на курсове за усъвършенстване, след които той щеше да стане най-малко командир на батарея, но вече не в нашата дивизия. А другият офицер, когото изпратиха на неговото място, видната назначиха в политотдела извън щата. Нашият комдив31 нямаше нищо против, защото аз бях добър топограф, а и момчетата ме слушаха. И така, макар че бях само старши сержант, в продължение на две години бях изпълняващ длъжността комвзвод — от Елек до Франкфурт на Одер. И всъщност, колкото и нелепо да звучи, това бяха най-хубавите години в целия ми живот.
Костоглотов изпъна отново краката си, защото му се стори, че позата му е неприлична.
— Ето, виждате ли — усмивката не слизаше от устните на Хангард и когато говореше, и когато слушаше, — защо тогава отказвате? Отново ще ви бъде хубаво…
— Чудесна логика! Ще ми бъде хубаво! А демокрацията? Вие нарушавате принципите й! Стаята не ме е избирала, обитателите й не знаят дори биографията ми… А и вие не я знаете…
— Разкажете тогава.
Тя говореше тихо и Костоглотов също понижи гласа си заради нея. Русанов спеше, Зацирко четеше, леглото на Подуев вече бе празно и почти никой не ги чуваше.
— Това е дълга история… А и се чувствам неловко, че аз лежа, а вие стоите. Така не се разговаря с жена. Но ако сега стана и като войник се изпъна на пътечката, ще бъде още по-глупаво. По-добре вие седнете на леглото ми, моля ви.
— Време ми е да вървя — каза тя, но седна на края на одеялото.
— Знаете ли, Вера Корнилиевна, заради привързаността си към демокрацията съм пострадал най-много в живота. Опитах се да насадя демократичните принципи в армията — с една дума, прекалено много разсъждавах. За тази ми черта през 39-а не ме пуснаха да постъпя във военното училище. През 40-а почти бях на път да прекрача прага му, но отговорих дръзко на началството и отново се разминах. И едва през 41 -ва успях някак си да изкарам курсовете за младши командири в Далечния изток. Честно казано, много преживявах това, че не съм офицер, защото всичките ми приятели станаха. Ако си млад, все някак ще го преживееш. Но справедливостта ценя повече.
— И аз имах такъв близък човек — каза Хангард, загледана в одеялото, — който също имаше подобна съдба — бе много умен, а си остана редови. — За миг замълча, после го погледна. — Но вие сте си останали такъв.
— Какъв? Умен или редови?
— Дързък. Как например разговаряте с лекарите? С мен особено.
Тя го попита строго, но това бе странна строгост, пропита от меланхолия, каквито бяха и всички думи и жестове на Вера Хангард.
— Аз с вас? С вас разговарям изключително почтително. Това при мен е висша форма на разговор, но вие още не знаете. А ако имате предвид първия ден, не сте права, защото не можете да си представите в какъв капан бях попаднал. Макар почти да умирах, едва ми позволиха да напусна областта. Пристигнах тук и какво да видя? Вместо зима — проливен дъжд, а аз с валенки, защото при нас бяха такива студове. Шинелът ми толкова мокър, че плаче да бъде изстискан. Валенките предадох в гардероба на гарата, взех трамвая и се отправих към старата част на града, където живееше един мой войник, чийто адрес бях взел още на фронта. Вече бе тъмно и когото попитах къде да сляза, отговаряше: не ходете там, ще ви теглят ножа! След амнистията през 53-а, когато освободиха рецидивистите и останалите убийци, въобще не можеха да ги изловят отново. А аз не бях уверен дали моето войниче живее на стария си адрес и дали улицата е същата, след като никой не я знаеше. Тръгнах по хотелите. Холовете им бяха толкова красиви, че просто ме бе срам да влизам. В някои имаше свободни места, но когато вместо паспорт им покажех моето удостоверение от мястото на заточението, следваше ужасеното: „Не може! Не може!“ И какво да правя? Бях готов за умирането, но защо трябваше да свърша до някоя ограда като куче?
Отивам право в милицията: „Чуйте, аз съм от вашите. Намерете къде да пренощувам!“ Размърдаха се и казват: „Вървете в чайната и преспете, там не проверяваме документите.“ Но не намерих никаква чайна, върнах се отново на гарата. Там не можеше да се спи, милиционерът гонеше. А на сутринта — направо тук, в амбулаторията. Редица. Погледнаха ме — веднага на легло. После смених два трамвая, за да пресека
