по водите да намеря рудата. И е желателно да мога да повторя опита. Тази работа изисква много нерви. Например няма вакуумпомпа, а за да пуснеш в действие центробежната е нужен въздух. След като няма компресор, с какво да го подам? С уста? Тогава се нагълтах с радиоактивна вода. А и без това всички ние ей така си я пием всекидневно! Работниците киргизи казват — нашите бащи не са я пили и ние няма да я пием. А ние, руснаците, си пием. А аз от какво да се страхувам, след като имам меланобластома? Точно аз трябва да работя.
— Значи си глупак! — отсече Ефрем, без да се обръща, със скриптящ глас. Значи бе чул всичко. — След като умираш, защо ти е геологията? Тя няма да ти помогне. По-добре се замисли, за да си отговориш с какво живеят хората.
Кракът на Вадим бе неподвижно положен на леглото, но за сметка на това той можеше свободно да си движи главата. В черните му очи се появи блясък, меките му устни трепнаха и Вадим отговори, без да се обижда:
— Точно аз зная! С творчество! И много помага! Не са нужни нито вода, нито хляб.
Пъхна между зъбите си пластмасовата химикалка, после погледна въпросително към Ефрем, за да разбере дали е разбран правилно.
— Ти по-добре прочети тази книга, за да разбереш! — без да променя позата си и без да го погледне, почука с пръст върху синята корица Подуев.
— Вече я прелистих — бързо отговори Вадим. — Не се отнася за нашия век. Всичко в нея е прекалено недействено. А за нас по-важно е да се работи колкото се може повече! И не за собствения джоб. Това е всичко.
Русанов се оживи, очилата му блеснаха и той високо попита:
— Кажете, младежо, а вие комунист ли сте?
Със същата готовност Вадим премести погледа си към Русанов.
— Да — меко каза той.
— Бях уверен! — тържествуващ възкликна Русанов и вдига палеца си.
Приличаше много на преподавател.
Вадим удари приятелски Дьомка по рамото.
— Сега можеш да си вървиш. Трябва да се работи!
Самият той отново заби поглед в книгата „Геохимически методи“, между две страници на която имаше изписан със ситен почерк и големи възклицателни и въпросителни знаци лист.
Четеше, а химикалката, пъхната между пръстите му, се движеше леко скърцайки.
Бе погълнат изцяло от четенето, но ободрен от поддръжката му, Павел Николаевич искаше допълнително да си даде кураж, за да понесе добре втората инжекция; бе решил окончателно да съкруши Ефрем, за да не досажда повече в стаята. Погледна го смело и продължи:
— Другарят ви даде добър пример, другарю Подуев. Не трябва да се поддавате на паниката. И не бива да приемате за чиста монета написаното в първата попаднала ви попска книжка. Вие практически играете по свирката на… — искаше да каже „на враговете“, защото в обикновения живот винаги можеше да се посочи конкретен враг, но тук, на болничните легла, не се знаеше кой кой е. — Трябва да умеете да виждате живота в дълбочина. И преди всичко същността на подвига. А от какво се ръководят хора, които извършват подвиг в работата си? Или в Отечествената война, или в Гражданската? Гладните, необутите, необлечените, без оръжие…
Странно се държеше днес Ефрем. Той не само че не сновеше по пътечката между леглата, но и сякаш бе изгубил много от своите привични действия. Преди, когато нямаше настроение, поне внимателно хванал шията си, от време на време се обръщаше, но днес и това не правеше, а само почукваше с пръст по книгата. Опитаха се да го накарат да закуси, но отказа; преди, а и след това лежеше така неподвижно, че ако понякога не мигаше, човек би го взел за мъж предал Богу дух.
Но очите му бяха отворени.
И за да види Русанов, не се налагаше да се обърне; точно него виждаше, като се изключи онази точка на тавана и стената.
Слушаше какво му обяснява Русанов. Устните му трепнаха и се чу същият недоброжелателен глас:
— Какво за Гражданската? Ти да не би да си воювал в Гражданската?
Павел Николаевич въздъхна.
— С вас, другарю Подуев, и да искаме, не бихме могли. Били сме съвсем малки.
Ефрем избърса носа си.
— Не зная защо ти не си воювал. Аз воювах.
— Не може да бъде!
— Всичко е много просто — бавно отговори Ефрем, поемайки си дъх между думите. — Взех един наган и воювах. Бе много забавно. Не бях сам.
— И къде стана това?
— При Ижевск. Нападнахме учреждение. Самият аз очистих седмина. И досега си спомням всичко.
Да, изглежда, той, тогава момче, можеше да си спомни къде и кого е убил по улиците на метежния град.
Очилатият още нещо му обясняваше, но ушите на Ефрем днес сякаш бяха запушени, а и самият той нямаше особено желание да слуша.
Щом се събуди сутринта, веднага заби поглед в тавана, но именно тогава в спомените си видя, без всякакъв повод, един далечен, нищожен и съвсем забравен случай.
Бе през един ноемврийски ден след войната. Валеше сняг, който веднага се стопяваше, а до изхвърлената от окопа топла пръст пък въобще не достигаше. Копаеха за газопровод и проектната дълбочина трябваше да бъде метър и осемдесет. Подуев мина и видя, че трябва да се копае още надолу. Но бригадирът нагло го уверяваше, че по цялата дължина дълбочината е точно такава, каквато трябва да бъде. „Какво, искаш да измерим? За тебе ще бъде по-лошо!“ Подуев взе разграфената на всеки десет сантиметра с черна линия върлина и тръгнаха да мерят, потъвайки до глезените в размекналата, разкиснала се глина; той — обут в ботуши, а бригадирът — в обикновени обувки. На едно място измериха метър и седемдесет. По-нататък, където копаеха трима — висок слаб мъж, с черна четина по лицето, бивш военен с фуражка без петолъчка и козирка, с опръскана с вар околожка, и младеж с кепе и градско, износено сако (в онези години бе зле с облеклото, а служебно не им се полагаше), навярно направено още когато е бил ученик. (Това сако Ефрем видя ясно за пръв път оттогава.) Първите двама се ровеха, размахвайки лопатите, макар размекналата глина да не се отлепяше от желязото, докато третият, съвсем момче, стоеше, опрял гърдите си на дръжката, като прободен от нея, в позата на чучело, бяло от снега, пъхнал ръцете си в нещо подобно на ръкавици, които не му се полагаха. Военният бе обут в ботуши, а двамата — с подметки от автомобилна гума. „Какво си се размекнал, зяпльо? — наруга момчето бригадирът. — Допълнителна норма ли искаш? Ще я получиш!“ Момчето въздъхна и още повече се отпусна на дръжката. Тогава бригадирът го удари по шията. То се стресна и започна да рови с лопатата.
— Гражданино началник — помоли тогава военният тихо, — опрости ни тези последни няколко сантиметра. Няма да успеем да ги превземем. Нямаме никакви сили, а и времето… Виждаш какво е…
— А аз заради вас — на подсъдимата скамейка? Нещо друго няма ли да измислите? Има проект! И дъното да бъде широко колкото горната част! А не като улук!
Докато Подуев се изправи, издърпа летвата и изтегли краката си от глината, тримата обърнаха към него лицата си: едното — брадясало, другото — приличащо на муцуна на безкрайно уморена хрътка, а третото — непознало дотогава бръснач; върху тези лица падаше сняг и те изглеждаха като нереални.
Момчето раздвижи устните си и промълви:
— Нищо. И ти ще умреш, десетник!
А Подуев не написа докладна да ги пъхнат в карцера, само отбеляза точно какво са изработили, за да не поеме върху себе си тяхната отговорност. По-късно имаше и по-жестоки случаи. Оттогава минаха десет години. Подуев вече не работеше в лагерите, онзи бригадир също напусна, газопроводът положиха временно; може би той вече не подава газ и тръбите са ги използвали за друго, а ето че всичко бе съхранила паметта му и дори онази фраза прозвуча в ушите му:
— И ти ще умреш, десетник!
И не съществуваше надеждна защита срещу тези думи! Ама той иска още да живее? И момчето искаше.
