е?
Той се бе облегнал и оправяше шала си.
— Но може би това не е вярно! — Тя се опита да го хване за раменете със силните си ръце, държейки в едната си ръка чантичката, сякаш искаше да я преметне през рамо. — Самият Минай не го е виждал, но хората говорят…
Бледността на Павел Николаевич постепенно изчезна от лицето му, но в целия му вид остана нещо жалко; изглеждаше така, сякаш бе отслабнал, главата му бе клюмнала настрани.
— Защо ми го каза? — с нещастен и много отпаднал глас попита той. — Нима ми е малка мъката? Нима… — Цялото му тяло се тресеше като от ридания, макар в очите му да нямаше сълзи.
— Прости ми, Пашка! Прости ми! — държеше го за раменете и също скръбно поклащаше главата си с лъвската грива в меден цвят. — Но нали и аз загубих ума и дума! Нима той сега ще отнеме стаята на Минай? И въобще какво става? Навярно си спомняш, че вече чухме за два подобни случая?
— Но какво общо има стаята с цялата история? Да върви по дяволите, проклетата! Нека я вземе! — с хленчещ шепот й отговори Павел Николаевич.
— Как така по дяволите? Минай ще се притесни…
— Ти по-добре мисли за мъжа си! Помисли си какво ми е… А за Гузун не пише ли?
— За него няма нито дума… А ако сега всички започнат да се връщат, какво ще стане?
— Откъде да зная! — глухо отговори мъжът й. — Какво право имат сега да ги пускат? Как може така безмилостно да травмират честните хора?
Глава 14
Правосъдие
Толкова надежди възлагаше Русанов на това свиждане, убеден, че то ще го ободри, а се получи обратното: стана му по-зле, отколкото ако не бе го посетила Капа. Той се изкачваше по стълбището, залитайки, вкопчил се в перилата; усещаше, че все повече го втриса. Капа не можеше да го изпрати до стаята му, защото безделницата санитарка специално стоеше и не пускаше никого, но жена му я принуди да последва Русанов, за да отнесе продуктите в стаята му. Зад масата на дежурните сестри бе опулената Зоя, която кой знае защо се хареса на Русанов първата вечер, и разтворила болничните картони и дневници, кокетничеше с грубия Хищник, като едва ли мислеше за болните. Русанов я помоли за аспирин, но тя с отрепетиран тон веднага отговори, че той се полага на пациентите само за вечерта. Все пак му разреши да си премери температурата, а след това му донесе някаква лекарство.
От само себе си продуктите — предишните и новополучените — размениха местата си. Павел Николаевич легна в позата, за която си бе мечтал; зарови лице във възглавницата (добре, че поне възглавниците бяха меки и удобни, иначе щеше да се наложи да си донесе от вкъщи) и се покри презглава.
В съзнанието му нахлу огненият поток на мислите; тялото не усещаше, сякаш бе под наркоза. Вече не чуваше глупавите стайни разговори и тъй като трепереше в такт със скърцащите стъпки на Ефрем, не чуваше — слава Богу! — еднообразния шум, който го вбесяваше; и не видя, че към края на деня се изясни и се показа слънцето; и не забелязва изтичането на часовете. Може би това се дължеше на лекарството, но ту се унасяше, ту се събуждаше: събуди се, когато лампата вече бе запалена, после заспа; следващия път отвори очите си, когато бяха угасили.
И почувства, че вече не може да заспи; благодетелката пелена бе паднала от очите му, а страхът бе заседнал в гърдите му като огнена топка.
Безспирният и разнообразен поток мисли нахлуваше в главата на Русанов, излизаше оттам и изпълваше мрака.
А всъщност просто се страхуваше. Изпитваше ужас при мисълта, че Родичев веднага още на сутринта ще се промуши покрай сестрите и санитарките и ще се нахвърли върху него, за да го бие. Не от правосъдието, обществения съд и позора се страхуваше Русанов, а единствено от факта, че ще го набият. Бяха го били само веднъж в живота му — в училището, когато бе в последния, шести клас: след следобедните занятия го причакаха на входа, ножове нямаше у никой, но в съзнанието му завинаги се запази ужасното усещане, което остава след ударите на костеливите жестоки юмруци.
Както запомняме за дълги години покойника такъв, какъвто сме го видели за последен път в юношеството му, макар и да си е отишъл от този свят като старец, така и Родичев, който трябваше да се върне след осемнадесет години
— Пашка! Ела тук! Я опипай бицепсите ми. Не се притеснявай, стискай! Разбра ли сега какво означава инженер от новата генерация? Не сме рахитични, някакви си Едуарди Христофоровичи, а хора хармонични. А ти ми се виждаш хилав, съхнеш зад кожената врата. Ела при нас в завода, ще те уредя в цеха, става ли? Не искаш? Ха-ха…
Разсмя се и отиде да се мие, тананикайки си:
Русанов си представяше сега как именно този здравеняк връхлита в болничната стая и се нахвърля да го бие с юмруци и не можеше да се отърве от измамния далечен образ.
С Родичев някога бяха приятели, членуваха в една и съща комсомолска организация, а и квартирата получиха едновременно от фабриката. След това Родичев постъпи в рабфака и института, а Русанов остана по линия на профсъюзите. Отначало не се разбраха жените им, а после и самите те прекъснаха връзките си. Родичев често разговаряше с Русанов с оскърбителен тон, а и въобще се държеше прекалено безотговорно и настройваше колектива срещу себе си. Да се живее рамо до рамо с него стана непоносимо. После, след един разгорещен разговор между двамата, Павел Николаевич написа до съответното място материал, в който споменаваше, че в частен разговор с него Родичев се изказал ласкаво за дейността на разгромената Промпартия25 и имал намерение да организира в своя завод група от вредители. (Родичев направо не го бе казал, но ако се съдеше по поведението му, напълно възможно бе да е говорил или да е имал такова намерение.)
В писмото си Русанов молеше неговото име да не фигурира никъде в делото и да няма очни ставки. Но следователят му гарантира, че и по закон той не би трябвало да разкрива Русанов и че очната ставка не е задължителна — достатъчни щяха да бъдат признанията на самия обвиняем. Дори първоначалното Русаново донесение не следваше да се прикрепя към делото; така че обвиняемият, подписвайки се за виновен по 206 -и член, никъде нямаше да срещне фамилията на съседа си по квартира.
И така всичко щеше да мине гладко, ако не бе Гузун, секретарят на заводския партком, който бе получил от органите писмо, че Родичев е враг на народа, което трябваше да послужи при изключването му от първичната партийна организация. Но Гузун се опъна и започна да раздухва, че Родичев е наше момче и желаеше да му дадат подробните материали от следствието; Толкова шумя, че не усети как всичко падна и върху неговата глава: след два дни през нощта го арестуваха, а на третото утро благополучно изключиха от партията и Родичев, и Гузун като членове на контрареволюционна нелегална организация.
Но Русанов сега се безпокоеше от това, че за двата дни, през които сломяваха Гузун, все пак се беше наложило да му кажат, че постъпилият изобличителен материал е от Русанов. Значи срещайки се с Родичев
Разбира се и жената на Родичев би могла да се досети, но дали е жива все още? Капа си мислеше, че още щом арестуват Родичев, веднага ще изселят и жена му Катя и тогава те ще могат да вземат и тяхната част от квартирата, а и целият балкон ще бъде на разположение на Русанови. (Сега бе смешно, че една стая от четиринадесет квадратни метра без газ би могла да има тогава такова значение, но децата
