Настрадин Ходжа вдигнал гърнето високо над главата си и го хряснал силно о земята; гърнето се пръснало със звън, разхвърчало се на стотици дребни късчета. Като се напрягал и заглушавал с гласа си шума на тълпата, Настрадин Ходжа извикал:
— Тогава хайде заедно да спасим грънчаря Нияз от лихваря и милостите на емира. Вие познавате Настрадин Ходжа, той никога никого не завлича. Кой ще ми заеме за кратък срок четиристотин танга?
Напред се изстъпил един бос водоносец:
— Настрадин Ходжа, отде у нас пари? Нали плащаме големя данъци? Но ето аз имам колан, почти съвсем нов; за него може да се получи нещо.
Той хвърлил на сондурмата пред нозете на Настрадин Ходжа колана си; глъчката и движението сред тълпата се засилили, към нозете на Настрадин Ходжа полетели тюбетейки, колани, кърпи и дори халати. Всеки смятал за чест да услужи на Настрадин Ходжа. Дебелият кафеджия донесъл два много красиви чайника, меден поднос и погледнал другите хора гордо, защото пожертвованието му било много щедро. Купчината предмети растяла ли, растяла. Настрадин Ходжа викал с цяло гърло:
— Стига, стига, о, щедри жители на Бухара! Стига, чувате ли ме! Седларю, вземи отбратно седлото си — стига, казвам ти! Да не сте решили да превърнете Настрадин Ходжа във вехтошар? Започвам продажбата! Ето колана на водоносеца; който го купи, никога няма да сети жажда. Елате, продавам го евтино! Ето стари, закърпени чехли, те сигурно вече два пъти са ходили в Мека; който ги обуе, все едно че отива на поклонение! Имам ножове, тюбетейки, халати, чехли! Вземете пи, продавам евтино и не се пазаря, защото сега времето за мене е най-скъпо от всичко!
Но великият Бахтияр в денонощните си грижи за своите верноподаници се бил постарал да въведе в Бухара такъв ред, че нито един грош не можел да се задържи в джобовете на жителите и преминавал веднага в емирската хазна, за да могат жителите да ходят по-леко с необременени джобове. Напусто викал Настрадин Ходжа и хвалел стоката си — купувачи нямало.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
В това време наблизо минал лихварят Джафар, чантата му тегнела от златните и сребърните накити, купени от златарската чаршия за Гюлджан.
Макар часът на отсрочката вече да свършвал, макар лихварят да бързал, обзет от сластно нетърпение, алчността в него надвила всички други чувства, когато чул гласа на Настрадин Ходжа, който обявявал евтината разпродажба.
Лихварят се приближил, забелязали го и тълпата бързо почнала да оредява, защото всеки трети от събралите се му бил длъжник.
Лихварят познал Настрадин Ходжа:
— Изглежда, ти търгуваш тук, човече, който ме измъкна вчера от водата? Но откъде имаш толкова стока?
— Нали ти самият, о, почтени Джафар, вчера ми даде половин танга — отговорил Настрадин Ходжа. — Аз пуснах в обращение тези пари и сполуката ме съпътствуваше в търговията ми.
— Ти си успял да натъргуваш такова количество стока за една сутрин? — възкликнал учудено лихварят. — Помогнали са ти моите пари. Колко искаш за цялата тая купчина?
— Шестстотин танга.
— Ти си полудял! И не те е срам да искаш такава цена от благодетеля си! Мигар не си ми задължен за своето благополучие? Двеста танга — ето колко давам.
— Петстотин — отговорил Настрадин Ходжа. — От уважение към тебе, почтени Джафар, петстотин танга.
— Неблагодарнико! Мигар, повтарям, не дължиш на мене благополучието си?
— А мигар ти не дължиш на мене живота си, лихварю? — отговорил Настрадин Ходжа, изгубил търпение. — Наистина ти ми даде за спасението на живота ти само половин танга, но твоят живот не струва повече, аз не съм ощетен! Ако искаш да купиш, кажи една истинска цена!
— Триста!
Настрадин Ходжа мълчал. Лихварят дълго се ровил, като преценявал с опитно око стоката, и когато се убедил, че за всичките тези халати, чехли и тюбетейки може да получи най-малко седемстотин танга, решил да наддаде:
— Триста и петдесет… Четиристотин.
— Триста седемдесет и пет.
— Четиристотин…
Настрадин Ходжа бил непоколебим. Лихварят си тръгвал и пак се връщал, като наддавал по една танга, най-сетне се съгласил. Те ударили ръце. Лихварят с вайкания и стонове взел да брои парите.
— Кълна се в аллаха, платих двойно тази стока. Но такъв ми е нравът, винаги търпя големи загуби поради добротата си.
— Фалшива — пресякъл го Настрадин Ходжа и му върнал една монета. — И тук не са четиристотин танга. Тук са триста и осемдесет, ти не виждаш добре, почтени Джафар.
Лихварят бил принуден да добави двайсет танга и да замени фалшивата монета. После за четвърт танга наел хамалин и като го натоварил, заповядал да върви подире му. Клетият хамалин се превил одве и едва не паднал под тежестта на товара.
— И аз съм по същия път — рекъл Настрадин Ходжа.
Той горял от нетърпение по-скоро да види Гюлджан и през цялото време ускорявал крачките си. Лихварят с куция си крак изоставал и вървял най-отзад.
— Къде така бързаш? — попитал лихварят, като бършел потта си с ръкава на халата.
— Отивам там, където и ти — отговорил Настрадин Ходжа, в черните му очи блеснали лукави искрици. — Ние с тебе, почтени Джафар, отиваме на едно и също място и по една и съща работа.
— Но ти не знаеш моята работа — рекъл лихварят. — Ако знаеше, би ми завидял.
На Настрадин Ходжа бил ясен скритият смисъл на тези думи и той отговорил с весел смях:
— Но ако ти, лихварю, знаеше моята работа, би ми завидял десеторно повече.
Лихварят се навъсил: той доловил дързост в отговора на Настрадин Ходжа.
— Ти си невъздържан в езика: човек като тебе трябва да трепери, когато разговаря с човек като мене. Няма да се намерят много хора в Бухара, на които бих завиждал. Аз съм богат и няма преграда за желанията ми. Аз пожелах най-красивата девойка в Бухара и днес тя ще бъде моя.
