втурнал към двореца; подир него, препъвайки се, тичали слугите с празната носилка на рамене. И обзети от смут, тичали, като се блъскали и се изпреварвали, губели чехлите си и не се спирали да ги вземат, везири, палачи, музиканти, стражари, мухобиецът и наргилджията. Само слоновете минавали с предишната си важност и мудност, защото макар и да се числели към свитата на емира, нямали никакви причини да се страхуват от народа. Тежките, оковани с мед порти на двореца се затворили, след като пуснали емира и свитата му.
А пазарният мегдан, залят от народ, ехтял, шумял и се вълнувал, като повтарял отново и отново името на Настрадин Ходжа.
ВТОРА ЧАСТ
Ето любопитни произшествия; една част от тях се случиха в мое присъствие, а друга част ни разказаха хора, на които вярвам.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
От незапомнени времена бухарските грънчари се заселвали край източната порта около голямата глинена могила — и не биха могли да изберат по-добро място: глината била тук наблизо, а аръкът, който течал покрай градската стена, ги снабдявал в изобилие с вода. Дедите, прадедите и прапрадедите на грънчарите били сринали могилата вече до половината: от глината строели къщите си; от глината правели гърнета и в глината лягали, изпращани от тъжните ридания на роднините си; и после, подир много години, сигурно неведнъж се случвало някой грънчар, след като изработвал гърне или делва, изсушавал ги на слънцето; изпичал ги на огъня, да се чуди на небивалия по силата и чистотата си звън на гърнето, без да подозира, че някой далечен праотец в грижите си за благосъстоянието на своя потомък и за леката продажба на стоката му е облагородил глината с частица от своя прах и я е накарал да звъни като чисто сребро.
Тук се намирала и къщата на грънчаря Нияз — над самия арък, в сянката на могъщи стари брястове; шумолели от вятъра листата, шуртяла водата и от сутрин до вечер в мъничката градинка се чували песните на прекрасната Гюлджан.
Настрадин Ходжа отказал да се настани в къщата на Нияз.
— Може да ме хванат в къщата ти, Нияз. Аз ще нощувам наблизо, намерих си тук едно безопасно място. А през деня ще идвам и ще ти помагам в работата.
Така и направил: всяка сутрин, преди да изгрее слънцето, идвал при Нияз и сядал заедно със стареца пред грънчарското колело. Нямало в света занаят, който Настрадин Ходжа да не знае; грънчарския занаят лък познавал отлично; неговите гърнета били звънливи, гладки и притежавали способността да запазват водата ледена дори в най-силния пек. По-рано старецът, който през последните години чувствувал, че очите все по-често му изменят, едва успявал да направи пет-шест гърнета на ден, а сега покрай оградата съхнели на припек дълги редици — трийсет, четирийсет, а често и петдесет гърнета и делви. В пазарните дни старецът се връщал с пълна кесия, вечер от неговата къща по цялата улица се разнасял мирис на пилаф с месо.
Съседите се радвали и казвали за стареца:
— Най-сетне на Нияз му провървя и той се прости със сиромашията, дай боже, завинаги!
— Казват, че наел един работник да му помага. И че тоя работник бил необикновено изкусен в грънчарския занаят. Та веднъж нарочно се отбих у Нияз, за да погледам помощника му. Ала едва затворих портата след себе си, и тоя помощник стана, отиде си и не се показа вече.
— Старецът крие помощника си. Сигурно се бои да не би някой от нас да примами при себе си тоя изкусен майстор. Ама че чудак! Мигар ние, грънчарите, нямаме никаква съвест и ще се осмелим да посегнем на благополучието на стареца, който най-сетне е намерил късмета си!
С това съседите свършвали разговора си и, разбира се, на никой и през ум не му минавало, че помощник на стария Нияз е самият Настрадин Ходжа. Всички били твърдо уверени, че Настрадин Ходжа отдавна вече не е в Бухара; той сам пуснал тоя слух, за да заблуди шпионите и да намали тяхното усърдие при търсенето му. И постигнал целта си: след десет дни допълнителните караули били махнати от всички градски порти и нощните патрули вече не безпокоели жителите на Бухара с блясъка на факлите и звъна на оръжието си.
Един ден старият Нияз дълго пъшкал и се притеснявал, докато най-сетне казал на Настрадин Ходжа:
— Ти ме спаси от робство, Настрадин Ходжа, а дъщеря ми от безчестие. Ти работиш с мене и правиш десет пъти повече. Ето триста и петдесет танга чист доход, който спечелих от търговията с грънци, откакто ти започна да ми помагаш. Вземи тия пари, те са твои по право.
Настрадин Ходжа спрял колелото и учудено се вгледал в стареца.
— Ти сигурно си се разболял, почтени Нияз! Говориш някакви неразбираеми неща. Тук господар си ти, а аз съм твой работник и ако ми дадеш една десета част от доходите, трийсет и пет танга, ще бъда предоволен.
Той взел протритата кесия на Нияз, отброил трийсет и пет танга и ги сложил в джоба си, а останалото върнал на стареца. Но старецът се заинатил и не искал да ги вземе:
— Не бива така, Настрадин Ходжа! Тези пари се падат на тебе! И ако не искаш да вземеш всичко, вземи поне половината.
Настрадин Ходжа се разсърдил:
— Прибери кесията си, почтени Нияз, и не нарушавай, моля ти се, реда на земята! Какво ще стане, ако всички господари почнат да делят своите доходи с работниците си? Тогава на земята няма да има нито господари, нито работници, нито богати, нито бедни, нито стражари, нито емири. Помисли сам: мигар аллах ще понесе такова нарушение на реда? Вземи кесията си и я скрий някъде по-надалеч, инак с безумните си постъпки може да навлечеш на хората гнева на аллаха и по тоя начин да погубиш целия човешки род на земята!
При тези думи Настрадин Ходжа пак завъртял с крак плоското грънчарско колело.
— Чудно гърне ще излезе! — казал той, като пляскал с длан по мократа глина. — Звънливо като главата на нашия емир! Ще трябва да отнесем това гърне в двореца: нека се пази там за случай, че отсекат главата емира.
— Гледай, Настрадин Ходжа, на теб самия да не ти отсекат някой ден главата за такива думи.
— Ехе! Мислиш ли, че е много лесно да се отсече главата на Настрадин Ходжа?
