В това време насреща им се изпречил един продавач на вишни с плоска кошница на главата. Настрадин Ходжа пътем си взел от кошницата една вишна с дълга дръжчица и я показал на лихваря:
— Изслушай ме, почтени Джафар. Разправят, веднъж един чакал видял високо на едно дърво вишна. И си казал: „Каквото ще да става, ще изям тази вишна.“ И се покатерил на дървото, катерил се по него два часа и целият се изподрал от клоните. И когато вече се наканил да я лапне и широко разтворил уста, отнейде изведнъж налетял сокол, грабнал вишната и я отнесъл. И после чакалът слизал от дървото пак два часа, изподрал се още повече и обливайки се в горчиви сълзи, рекъл: „Защо ми трябваше да се катеря на тази вишна, когато отдавна на всички е известно, че вишните растат на дърветата и не са за чакалите.“
— Ти си глупав — високомерно рекъл лихварят. — Не виждам смисъл в твоята приказка.
— Дълбокият смисъл не се познава отведнъж — отговорил му Настрадин Ходжа.
Вишната висяла зад ухото му, дръжчицата й била втикната под тюбетейката.
Пътят свърнал встрани. Зад завоя седели на два камъка грънчарят и дъщеря му.
Грънчарят станал: очите му, в които все още светела надежда, угаснали. Той решил, че чужденецът не е успял да намери пари. Гюлджан се извърнала с кратък стон.
— Татко, загубени сме! — рекла тя и в гласа й имало толкова страдание, че дори камъкът би отронил сълза, но сърцето на лихваря било по-кораво от кой да е камък. Нищо освен злобно тържество и сластолюбие не изразявало лицето му, когато рекъл:
— Грънчарю, времето изтече. Отсега ти си мой роб, а дъщеря ти — робиня и наложница.
Искало му се да ужили и унижи и Настрадин Ходжа, затова властно, по господарски открил лицето на девойката.
— Погледни, не е ли прекрасна? Днес ще спя с нея. Кажи сега кой кому трябва да завижда?
— Тя наистина е прекрасна — рекъл Настрадин Ходжа. — Но имаш ли ти разписка от грънчаря?
— Разбира се. Та могат ли да се водят парични дела без разписки: нали всички хора са мошеници и крадци. Ето разписката, тук е означен и дългът, и срокът на изплащането. Грънчарят отпечата отдолу пръста си.
Той подал разписката на Настрадин Ходжа.
— Разписката е редовна — потвърдил Настрадин Ходжа. — Тогава вземи си парите по тази разписка. Спрете за една минута, почтени! Бъдете свидетели — добавил той, като се обърнал към хората, които минавали покрай тях по пътя.
Той скъсал разписката на две, после още на четири, на две и хвърлил парчетата по вятъра. След това развързал пояса си и върнал на лихваря всички пари, които току-що получил от него.
Грънчарят и дъщеря му се вкаменили от изненада и щастие, а лихварят — от злоба. Свидетелите си намигали, радвали се на позора на омразния лихвар.
Настрадин Ходжа взел вишната, пуснал я в устата си и като смигнал на лихваря, шумно мляснал с устни.
По уродливото тяло на лихваря преминала бавна тръпка, ръцете му се сгърчили, едничкото му око се въртяло злобно, гърбицата му затреперила.
Грънчарят и Гюлджан замолили Настрадин Ходжа:
— О, минувачо, кажи ни името си, за да знаем за кого да се молим!
— Да! — пригласял им лихварят, като пръскал слюнка. — Кажи името си, за да знам кого да проклинам!…
Лицето на Настрадин Ходжа светело, той отговорил със звънлив и твърд глас:
— В Багдад и Техеран, в Стамбул и Бухара — навсякъде ме наричат само с едно име: Настрадин Ходжа!
Лихварят отскочил, побелял от ярост:
— Настрадин Ходжа!
И ужасен побягнал, като бутал в гърба своя хамалин. Всички останали поздравявали виком:
— Настрадин Ходжа! Настрадин Ходжа!
Очите на Гюлджан сияели под яшмака, грънчарят все още не можел да дойде на себе си й да повярва в спасението — той бъбрел нещо, смутена разперил ръце.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Емирският съд продължавал. Палачите се сменили няколко пъти. Редицата на тия, които очаквали да бъдат бити, се увеличавала. Двама осъдени се гърчели на колове, един лежал обезглавен на потъмнялата от кръв земя. Но стоновете и виковете не достигали до слуха на дремещия емир, заглушавани от хората на придворните ласкатели, пресипнали от усърдие. В похвалите си те не забравяли и великия везир, и другите министри, и Арсланбег, и мухобиеца, и наргилджията, като с право смятали, че за всеки случай трябва да угаждат на всички: на едни — за да получат полза за себе си, на други — за да не си причинят вреда.
Арсланбег отдавна се вслушвал с безпокойство в странната гълчава, която долитала отдалеч.
Той повикал двама от най-изкусните си и опитни шпиони:
— Вървете и разузнайте защо се вълнува народът. Върнете се веднага.
Шпионите тръгнали, единият — облечен с просяшки дрехи, вторият — с дрехи на странствуващ дервиш.
Но преди да се върнат шпионите, дотичал, като се препъвал и замотавал в пешовете на халата си, бледият лихвар.
— Какво се е случило, почтени Джафар? — попитал Арсланбег и лицето му се променило.
— Нещастие! — отговорил с треперещи устни лихварят. — О, достопочтени Арсланбег, случи се голямо нещастие. В нашия град се появи Настрадин Ходжа. Току-що го видях и говорих с него.
Очите на Арсланбег изскочили от орбитите си и застинали. Като огъвал с тежината си стъпалата, той изтичал на дъсчената площадка, навел се над ухото на дремещия емир.
Емирът изведнъж подскочил на трона си така високо, като че го мушнали с шило малко по-долу от гърба.
— Лъжеш! — извикал той и лицето му се изкривило от страх и ярост. — Това не може да бъде! Багдадският халиф неотдавна ми писа, че му отсякъл главата! Турският султан писа, че го побил на кол! Иранският шах собственоръчно ми извести, че го обесил. Тиванският хан още миналата година високо пред всички заяви, че му одрал кожата. Та нима е възможно той да се е изплъзнал невредим от ръцете на четирима владетели, тоя проклет Настрадин Ходжа!
Везирите и сановниците пребледнели, щом чули името на Настрадин Ходжа. Мухобиецът трепнал и изпуснал ветрилото си, наргилджията се задавил от пушека и се закашлял; ласкателните езици на поетите се залепили сухи за зъбите им от страх.
— Той е тук! — повторил Арсланбег.
— Лъжеш! — извикал емирът и с царствена длан залепил на Арсланбег тежка плесница. — Лъжеш! А ако наистина е тук, как е могъл да проникне в Бухара и за какво я бива цялата твоя стража! Значи той е предизвикал на пазара тая тревога снощи! Той е искал да разбунтува народа срещу мене, а ти си спал и нищо не си чул!
И емирът заледил на Арсланбег втора плесница.
Арсланбег се поклонил ниско и шумно целунал ръката на емира, както била вдигната.
— О, повелителю, той е тук, в Бухара. Мигар не чуваш?
Далечният шум се усилвал и нараствал подобно приближаващо земетресение и ето, тълпата около съдилището, обхваната от общото вълнение, също се разшумяла, отначало неясно и глухо, а после все по- високо, по-силно и емирът почувствувал неустойчивото люлеене на дъсчената площадка и на своя позлатен трон. А в тази минута от общата непрекъсната врява, която вече преминавала в мощен рев, изведнъж изплувал и се повторил, и отекнал многократно по всички краища викът:
— Настрадин Ходжа!
— Настрадин Ходжа!
Стражата се спуснала с димящи фитили към топовете. Лицето на емира се изкривило от вълнение.
— Свършвайте! — извикал той. — Към двореца! Той повдигнал полите на сърмения си халат и се
