Зад гърба на Нияз в зеленината на асмата се показало засмяното лице на Гюлджан. Настрадин Ходжа прекъснал песента и започнал да си разменя с Гюлджан весели, тайнствени знаци.
— Къде гледаш? Какво видя там? — попитал Нияз.
— Виждам една райска птица, по-хубава от която няма в света!
Старецът се обърнал с пъшкане, но Гюлджан вече се била скрила в зеленината и само сребристият й смях долитал отдалеч. Старецът дълго примижавал с късогледите си очи и ги затулял с длан от яркото слънце, но не видял нищо освен, едно врабче, което скачало по пръчките.
— Опомни се, Настрадин Ходжа! Къде си видял райска птица? Та това е обикновено врабче!
Настрадин Ходжа се смеел, а Нияз само поклащал глава, без да се досеща за причината на неговото веселие.
След вечерята старецът, като изпратил Настрадин Ходжа, се качил на покрива и легнал там да спи, облъхван от топлия ласкав ветрец. Скоро захъркал и засвирил с нос и тогава зад нисичката ограда се чуло леко покашлюване: върнал се Настрадин Ходжа. „Спи“ — отвърнала му с шепот Гюлджан. Той с един скок прехвърлил оградата.
Те седели до аръка, в сянката на тополите, които тихо дремели, загърнати в дългите си зелени халати. Високо в чистото небе греела луната, всичко било синьо от светлината й; едва чуто шуртял аръкът, като ту пламвал в искри и отблясъци, ту отново се губел в сянката.
Гюлджан стояла пред Настрадин Ходжа, осветена от пълната луна, и тя подобна на пълна луна, стройна и гъвкава, опасана с изобилието на косите си. Той й говорел с тих глас:
— Обичам те, царице на душата ми, ти си моя първа и единствена любов. Аз съм твой роб й ако поискаш, ще направя всичко според желанието ти! Целият ми живот беше само очакване на среща с тебе и ето, аз те видях и вече никога няма да те забравя, и няма да мога да живея без тебе!
— Сигурно казваш това не за първи път — рекла тя ревниво.
— Аз ли? — възкликнал той негодуващо. — Как можа да си го помислиш!
И гласът му звучал толкова искрено, че тя повярвала, омекнала и седнала до него на пръстената пейка. Той впил устни в устните й и не ги откъснал толкова дълго, че тя се задъхала.
— Слушай! — рекла тя после. — За целувки е редно да се подарява нещо на момичетата, а ти ме целуваш всяка нощ ето вече повече от седмица, да ми беше подарил поне една карфица!
— Просто нямах пари — отговорил той. — Но днес получих заплата от баща ти и утре ще ти донеса богат подарък, Гюлджан. Какво искаш — гердан или кърпа, или може би пръстен с аметист?
— Все ми е едно — прошепнала тя. — Все ми е едно, Настрадин Ходжа, стига да получа този подарък от твоите ръце.
Шуртяла синята вода в аръка, в бистрото небе с чиста и ясна светлина трептели звездите; Настрадин Ходжа се преместил още по-близо до девойката, протегнал ръка към гръдта й — и дланта му се изпълнила. Той замрял, но изведнъж от очите му изскочили искри: тежка плесница опарила бузата му. Той отскочил, като за всеки случай се бранел с лакът. Гюлджан станала; задъхвала се от гняв.
— Струва ми се, чух звук от плесница — рекъл кротко Настрадин Ходжа. — Но защо трябва непременно да се бием, след като можем да си кажем всичко с думи?
— С думи! — пресякла го Гюджан. — Не стига че забравила всякакъв срам, открих пред тебе лицето си, ами ти протягаш дългите си ръце и където не трябва.
— Че кой е определил къде трябва да се протягат ръцете и къде не трябва? — възразил Настрадин Ходжа, крайно смутен и объркан. — Ако ти беше чела книгите на премъдрия ибн-Туфейл…
— Слава богу — разпалено го пресякла тя, слава богу, че не съм чела тези разпътни книги и пазя честта си, както приляга на порядъчно момиче!
Тя се обърнала и си отишла; заскърцала стълбичката под леките й стъпки и скоро в пролуките на кепенците, които ограждали балкона, блеснала светлинка.
„Обидих я — размишлявал Настрадин Ходжа. — Че как така сбърках? Ех, нищо, затова пък сега ще зная характера й. Щом тя ме шамароса, значи ще удари плесница и на всеки друг и ще бъде вярна съпруга. Съгласен съм да получа от нея преди сватбата още десет пъти по десет плесници, само след това тя да бъде така щедра на плесници към другите мъже!“
Той се приближил на пръсти до балкона, тихо повикал:
— Гюлджан!
Тя не отговорила.
— Гюлджан!
Благоуханният мрак мълчал. Настрадин Ходжа се натъжил. Като сдържал гласа си, за да не събуди стареца, той запял:
Той пеел и макар че Гюлджан не се показвала и не отговаряла, знаел, че тя внимателно слуша, и знаел също, че нито една жена не може да устои пред такива думи. И не сбъркал: кепенкът леко се открехнал:
— Ела! — пошепнала отгоре Гюлджан. — Само тихичко, за да не се събуди татко.
Той се изкачил по стълбичката, седнал пак до нея и фитилът, който плавал в кандилото с топена овча лой, пращял и горял до разсъмване; те говорели и не можели да се наговорят; с една дума всичко било така, както трябва да бъде и както е казал мъдрият Абу-Муха-мед-Али-ибн-Хазма в книгата „Огърлица за милата“, в главата „Слово за природата на любовта“.
„Любовта — да я възвеличи аллах! — е отначало шега, но в края е нещо важно. Свойствата й са твърде тънки във възвишеността си, за да ги описваме, и не можем да постигнем истинската им същност другояче
