виждам! О, небивало изцеление, о, велико чудо!
Тълпа от молещи се се скупчила около него, загълчала: мнозина се доближавали до него и го питали: „Кажи коя ръка вдигнах — дясната или лявата?“ Той отговарял безпогрешно и всички се уверили, че наистина е прогледнал.
И тогава в тълпата навлязъл цял отряд молли с бакърени подноси; те викали:
— Правоверни, с очите си видяхте чудото; пожертвувайте за украса на джамиите!
Емирът пръв хвърлил на подноса шепа златни монети; след него хвърлили по една златна монета всички везири и сановници, а после народът почнал щедро да сипе сребро и мед; подносите се напълнили и моллите трябвало три пъти да ги сменят.
Когато потокът от пожертвования намалял, от сайвантчето извели куция и той, като докоснал стъпалата на гробницата, се излекувал също тъй мигновено и захвърлил патериците, заиграл, като вдигал високо крака. И отново моллите с нови подноси навлезли в тълпата и завикали:
— Пожертвувайте, правоверни!
Един белобрад молла се приближил до Настрадин Ходжа, който съсредоточено мислел нещо, като разглеждал стените на сайвантчето.
— О, правоверни! Ти видя великото чудо. Пожертвувай нещо и аллах ще зачете твоето пожертвование.
Настрадин Ходжа високо, та да го чуят всички наоколо, отговорил:
— Ти наричаш това чудо и искаш от мене пари. Първо, аз нямам пари и второ, известно ли ти е, молла, че аз самият съм велик светец и мога да направя още по-голямо чудо?
— Ти си богохулник! — извикал моллата разгневен. — Не го слушайте, мюсюлмани, самият шейтан говори с устата му!
Настрадин Ходжа се обърнал към тълпата:
— Моллата не вярва, че мога да правя чудеса! Добре, ей-сега ще ви докажа! В това сайвантче са събрани слепи, куци, немощни и парализирани и аз се наемам да излекувам всичките отведнъж, при това без да се докосна до тях. Ще кажа само две думи и те всички ще се излекуват и ще побягнат на разни страни тъй бързо, че дори и най-добрият арабски кон няма да ги догони.
Стените на сайвантчето били тънки, глината на много места била дълбоко напукана. Настрадин Ходжа избрал в стената едно място, набраздено от всички страни с пукнатини, и силно го натиснал с рамо. Глината се огънала с лек, зловещ пукот. Той натиснал пак, огромен къс от стената рухнал с грохот вътре в сайвантчето; от черния зейнал отвор нахлул прахоляк.
— Земетресение! Спасявайте се! — с див глас викнал Настрадин Ходжа и съборил втори къс глина.
В сайвантчето мигновено станало тихо, после се вдигнала тревога: сипаничавият парализиран слуга пръв се спуснал към изхода, но запречил вратата с носилката си и преградил пътя на останалите — куци, слепи и немощни, които се блъскали отзад с викове и вой, а когато Настрадин Ходжа съборил в сайвантчето трети пласт глина, те с могъщ напор изнесли сипаничавия заедно с вратата и спонците и забравили недъзите си, сурнали се кой накъдето види.
Тълпата викала, свиркала, кикотела се и дюдюкала. Над общата глъчка гърмял силният глас на Настрадин Ходжа:
— Ето, виждате ли, мюсюлмани, аз бях прав, когато ви казах, че може с една дума да се излекуват всички!
И без да слушат повече проповедите, от всички страни се стичали любопитни и научили за станалото, се търкаляли от смях по земята, предавали по-нататък разказа за чудесното изцеление; тозчас всички събрани научили за това и когато главният ишан вдигнал ръка да прикани към тишина, тълпата отговорила с псувни, викове и свиркане.
И пак както тогава на мегдана, в тълпата нараствал и кънтял, и отеквал викът:
— Настрадин Ходжа! Той се върна! Той е тук, нашият Настрадин Ходжа!
Моллите, обсипвани с ругатни и насмешки, хвърлил подносите и побягнали от страх пред тълпата.
Настрадин Ходжа в това време бил вече далече. Той скрил цветната си чалма и лъжливата си брада пол халата, защото сега нямал причини да се страхува от среща с шпиони, които имали достатъчно работа около гробницата.
Той не забелязал само, че по петите му, като се криел зад ъглите на къщите и крайпътните дървета, вървял куцият лихвар Джафар.
В една безлюдна, пуста уличка Настрадин Ходжа се приближил до една ограда и като се повдигнал на ръце, тихичко се изкашлял. Зачули се леки стъпки, женски глас отговорил:
— Ти ли си, любими мой!
Скритият зад дървото лихвар без усилия познал гласа на прекрасната Гюлджан. После чул шепот, сдържан смях и звуци от целувки. „Ти ми я отне, за да се възползуваш сам“ — мислел си лихварят, обзет от злобна ревност.
След като се разделил с Гюлджан, Настрадин Ходжа тръгнал по-нататък тъй бързо, че лихварят вече не можел да го настигне и скоро го изгубил от очи в заплетените тесни сокаци. „Значи няма да получа награда за неговото залавяне — мислел си огорчено Джафар. — Но затова пък!… Пази се, Настрадин Ходжа, страшно отмъщение съм ти приготвил!“
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Емирската хазна понесла големи щети. При гробницата на свети Богаеддин не събрали и десета част в сравнение с доходите от миналите години. Освен това сред народа отново били хвърлени семената на дръзко свободомислие. Шпионите донасяли, че слухът за събитията около гробницата достигнал до най- отдалечените кътчета на държавата и предизвикал вече отгласи: в три села жителите отказвали да доизградят джамиите, а в четвърто позорно изгонили моллата.
Емирът заповядал на великия везир Бахтияр да събере дивана — държавния съвет. Диванът се събрал в дворцовата градина. Тя била забележителна градина, една от най-прекрасните в света. Редки плодове зреели тук на клонести, разкошни дървета — камфорни, бадемови и хорасански кайсии, сливи, смокини, портокали и много други плодове, които е невъзможно да се изброят. Рози, теменуги, шибои, лавандула и анемони растели на цели купчини и изпълвали въздуха с райско благоухание; маргаритки се смеели и нарциси влюбено ги гледали; шуртели шадравани, стада златни рибки сновели из мраморните басейни и навсякъде били накачени сребърни кафези, в които цвъртели, свирели и чуруликали на разни гласове чуждоземни птици. Но везирите, сановниците, мъдреците и поетите равнодушно минавали покрай тях, чужди на тая вълшебна красота, без да видят и чуят нищо, защото всичките им мисли били заети с грижите да се издигнат, да се предпазят от ударите на враговете си и да нанесат на свой ред също такива удари и в техните корави, изсъхнали сърца не оставало вече място за нищо друго, и ако изведнъж всички цветя в целия свят повехнели и всички птици в света престанели да пеят, те нямало да забележат това, погълнати от честолюбивите си алчни кроежи. С очи, лишени от блясък, със стиснати безкръвни устни, те вървели, като шляпали с чехлите си по пясъчните пътеки, изкачвали се в беседката, оплетена с разкошните тъмни листа на чимшира, и след като подпирали на стената жезлите си, украсени с тюркоази, заемали местата си на копринените възглавки. Навели глави, увенчани с огромни бели чалми, те чакали безмълвно повелителя. Когато той влязъл — с тежки стъпки, без да поглежда никого, с печата на мрачна размисъл по лицето, — всички станали, навели се в поклон почти до земята и така, без да се изправят, стоели, докато той не им дал кратък знак с ръка. Тогава коленичили, както изисквал дворцовият обичай, и се отпуснали с цяло тяло на петите си, като при това докосвали килима с пръстите на отпуснатите си ръце; всеки от тях се мъчел да отгатне върху чия глава ще се излее днес гневът на емира и каква полза може да извлече от това за себе си.
Зад гърба на емира се строили в полукръг, както обикновено, придворните поети и тихичко се прокашляли, за да си прочистят гърлата. Най-изкусният от тях, който носел титла „цар на поетите“, повтарял наум съчинените тая сутрин стихове, като се тъкмял да ги каже пред емира уж в порив на свръхестествено вдъхновение.
Дворцовият мухобиец и емирският наргилджия заели определените им места.
— Кой е повелител на Бухара? — захванал емирът с тих глас, който накарал всички да потреперят. —
