освен с труд. Що се отнася до причината на това, че любовта в повечето случаи се поражда от красивата външност, то е напълно обяснимо, защото душата е прекрасна и я привлича всичко прекрасно, и тя храни склонност към съвършените образи. И щом види някой такъв, душата почва да се вглежда в него и ако различи зад външността нещо сходно със себе си, влиза в съединение с него и така възниква, истинската, дълбока любов… Наистина външността по чуден начин съединява отдалечените частици на душата!“
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Старецът се заобръщал на покрива, заскърцал, закашлял се и с дрезгав, сънен глас повикал Гюлджан да му донесе студена вода. Тя бутнала Настрадин Ходжа към вратата; почти без да докосва с крака стъпалата, той слязъл по стълбата, прескочил оградата, а не след дълго, като се умил в близкия арък и се избърсал с пеша на халата си, вече чукал на портата от другата страна.
— Добро утро, Настрадин Ходжа! — посрещнал го от покрива старецът. — Колко рано ставаш напоследък! Кога сколасваш да се наспиш? Сега ще пием чай и с благословията на аллаха ще се заловим за работа.
По пладне Настрадин Ходжа оставил стареца сам и се запътил към пазара да купи подарък на Гюлджан. Както винаги, от предпазливост той нахлупил цветна бадахшанска чалма и си прикачил лъжлива брада; в тая премяна бил неузнаваем и можел спокойно да се разхожда по чаршиите и чайханите, без да се страхува от шпиони.
Той избрал една коралова огърлица, която напомняла с цвета си устните на изгората му. Златарят излязъл сговорчив човек и само след някакъв си час шум, викове и спорове огърлицата преминала в ръцете на Настрадин Ходжа срещу трийсет танга.
На връщане Настрадин Ходжа видял край джамията на пазара голяма тълпа. Хората се трупали и се качвали един другиму на гърбовете. Когато се приближил, Настрадин Ходжа чул рязък, пронизителен глас:
— Уверете се с очите си, правоверни: той е скован от паралич и лежи неподвижен вече десет години! Крайниците му са студени и безжизнени. Вижте, дори не отваря око. Пристигнал е в нашия град отдалеч; добри роднини и приятели са го докарали, за да изпита последното средство. След седмица, на празника на най-светия и несравним шейх Богаеддин, той ще бъде положен на стъпалата на гробницата. Слепи, куци и парализирани неведнъж вече са се излекували по този начин; да се помолим, о, правоверни, светият шейх да се смили над тоя клетник и му прати изцеление!
Събраните прочели молитва; след това пак се чул резкият глас:
— Уверете се с очите си, правоверни: той е скован от паралич и лежи неподвижен вече десет години! …
Настрадин Ходжа се промъкнал през навалицата, повдигнал се на пръсти и видял един дълъг костелив молла с мънички злобни очи и редичка брадица. Той викал, като сочел с пръст долу в краката си, дето на носилка лежал парализираният:
— Гледайте, гледайте, мюсюлмани, колко е жалък и нещастен, но след седмица светият Богаеддин ще му прати изцеление и тоя човек ще се върне към живота!
Парализираният лежал със затворени очи, като запазвал на лицето си скръбния и жалостен израз. Настрадин Ходжа тихичко ахнал от изненада: тая сипаничава мутра той би различил сред хиляди други, съмнение не можело да има! Слугата, види се, бил заболял от паралич отдавна, защото лицето му било явно затлъстяло от дългото лежане и безделие.
Оттогава, колкото пъти Настрадин Ходжа минел покрай тая джамия, винаги виждал там моллата и парализирания, който лежал с жалостив израз на сипаничавото лице, а то тлъстеело и се наливало с лой от ден на ден все повече.
Настъпил празникът на светия шейх. Светецът умрял, според преданието, през май, в едно ясно пладне, и макар на небето да нямало нито едно облаче, слънцето помръкнало в часа на смъртта му, земята потреперила и много къщи, дето живеели грешници, рухнали, а самите грешници загинали под развалините. Така разправяли моллите из джамиите, като призовавали мюсюлманите непременно да посетят гробницата на шейха и да се поклонят на праха му, та да не ги смятат за нечестивци и да не споделят участта на споменатите грешници.
Богомолците тръгнали на поклонение още по тъмно и когато изгряло слънцето, целият огромен мегдан около гробницата бил вече залят с народ от единия край до другия. Но потоците от хора по пътищата не секвали; всички вървели боси, както изисквал древният обичай; тук между другите имало хора, дошли от далечни места — особено благочестиви или пък наопаки, извършили голям грях и надяващи се да измолят днес прошка. Мъже водели тук безплодни жени, майки носели болни деца, старци се мъкнели едвам на криви патерици, прокажени се събирали по-надалеч и оттам гледали с надежда белия купол на гробницата.
Богослужението не започвало дълго: чакали емира. Под палещото слънце, в блъсканицата и теснотията, хората стоели, плътно притиснати един до друг, без да се осмеляват да приклекнат. Очите на хората горели с жаден, неуморим огън; загубили вяра в земното щастие, хората чакали днес чудо и потрепвали от всяка гръмка дума. Очакването ставало непоносимо, двамата дервиши рухнали на земята в гърчове и с вопли започнали да я гризат, като пръскали сива пяна. Тълпата се люшнала, развълнувана, от всички краища долетели плачове, завили жени и в това време прокънтял хилядогласен рев:
— Емирът! Емирът!
Като работела усърдно със сопи, дворцовата стража разчиствала пътя в навалицата и по този широк път, постлан с килими, на поклонение пред светия прах отивал емирът — бос, с наведена глава, потънал в благочестиви размишления и недостъпен за мирските звуци. По петите го следвала в мълчание свитата, суетели се слугите, свивали килимите и ги отнасяли напред.
В очите на мнозина от тълпата бликнали сълзи на умиление.
Емирът се изкачил на пръстеното възвишение, което се намирало досами стената на гробницата. Подали му молитвено килимче и той, подкрепян от двете страни от везирите, застанал на колене. Моллите в бели одежди се строили в полукръг и запели, като издигнали ръце към замъгленото от жегата небе. Богослужението започнало.
То продължило безкрайно, редувано с проповеди, Настрадин Ходжа се измъкнал незабелязано от тълпата и се запътил към издигащия се малко встрани сайвант, дето чакали своя ред слепите, куците и парализираните, на които днес било обещано изцеление.
Вратите на сайвантчето били широко разтворени. Любопитни надничали вътре и си разменяли по някоя дума. Моллите, които наблюдавали богослужението тук, държали в ръцете си големи бакърени подноси за събиране на пожертвования. Старшият молла разправял:
— И оттогава над свещената Бухара и над нейните слънцеподобни емири вечно и нерушимо властвува благословията на светия шейх Богаеддин. И всяка година на тоя ден светият Богаеддин дава на нас, смирените служители на бога, сила да правим чудеса. Всички тия слепи, куци, обезумели и парализирани очакват изцеление и ние се надяваме с помощта на светия Богаеддин да ги избавим от страдания.
Сякаш в отговор на думите му хората в сайвантчето заплакали, завили, заохкали и заскърцали със зъби; моллата издигнал глас и продължил:
— Жертвувайте, правоверни, за украса на джамиите и аллах ще зачете вашите пожертвования!
Настрадин Ходжа надникнал в сайвантчето. До самия изход в своята носилка лежал сипаничавият слуга с тлъстата физиономия; зад него в полумрака се виждали още множество хора с патерици, на носилки, с превръзки. И изведнъж от гробницата долетял гласът на главния ишан, който току-що бил завършил проповедта си:
— Слепия! Доведете ми слепия!
Моллите избутали Настрадин Ходжа, шмугнали се в задушния полуздрач на сайвантчето и след минута извели оттам един слепец в жалка просяшка дреха. Той вървял, опипвайки с ръце въздуха, и се препъвал о камъните.
Приближил до главния ишан, паднал пред него и докоснал с устни стъпалата на гробницата; ишанът сложил ръце на главата му — и той в миг се излекувал.
— Виждам! Виждам! — извикал той с висок, треперещ глас. — О, свети Богаеддине, аз виждам, аз
