затова не доловили гнева и насмешката в думите му, насочени към мъдреците, и като взели тези думи за чиста монета, помислили, че мъдреците действително са се отличили пред емира, който ще ги приближи към себе си и ще ги обсипе с милостите си, и решили, че трябва незабавно да си осигурят тяхното благоразположение, та по-нататък да извлекат от това полза за себе си.
— О, най-мъдри, о, бисери, украсяващи венеца на нашия пресветъл господар, о, мъдри, надминали с мъдростта си самата мъдрост и вдълбочени в мъдростта на най-мъдрите!
Така славословели те, като се стараели да се надминат един друг с изисканост и усърдие, и не забелязали, че емирът, обърнат към тях, ги гледа, потрепервайки от ярост, с пронизителен поглед, а наоколо се е възцарила зловеща тишина.
— О, светилници на разума и съдини на знанието! — продължили те, затворили в самозабрава очи и треперейки от сладостно раболепие. Но изведнъж царят на поетите зърнал погледа на емира и тозчас сякаш глътнал ласкателния си език и се стъписал, обзет от ужас, а след него млъкнали всички останали и затреперили, защото разбрали грешката си, която произтичала от прекомерното им желание да хвалят.
— О, безделници, о, измамници! — възкликнал негодуващо емирът. — Сякаш сами не знаем, че ако отсечем главата на човека или го удушим с въже, той няма да възкръсне вече. Но затова трябва отпърво да заловим човека, а вие, безделници, ленивци, измамници и глупци, не казахте нито дума за това — как да го заловим. Всички везири, сановници, мъдреци и стихотворни, които присъствуват тук, ние лишаваме от заплата дотогава, докато не бъде заловен Настрадин Ходжа. И заповядваме да се обяви награда от три хиляди танга за оня, който го залови! И предупреждаваме също, че убедени във вашата леност, тъпота и нехайство, ние изписахме от Багдад на служба при себе си нов мъдрец на име Хюсеин Хуслия, който служеше досега на моя приятел — багдадския халиф. Той е вече на път, скоро ще дойде и тогава тежко на вас, които мачкате дюшеците, гълтате храна и тъпчете бездънните си джобове! — продължил той, като се разгорещявал все повече и повече. — Изгонете ги! — извикал той на стражата. — Изгонете ги всички оттук! Изгонете ги с ритници!
Стражарите се спуснали към вцепенените придворни, хващали ги без всякакъв подбор и почит, мъкнели ги към вратата и ги хвърляли оттам надолу по стълбата, а долу ги подхващали други стражари, изпращали ги с плесници, юмруци и ритници; придворните тичали, изпреварвали се един друг; побелелият мъдрец паднал, като се оплел в брадата си, а спънат в него, се сгромолясал и вторият мъдрец — с глава право в бодливия розов храст и замаян от падането, лежал там дълго с изкривения си врат, сякаш надзъртал отдолу нагоре през тясна пролука.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Емирът бил мрачен и страшен чак до вечерта. Минала нощта, а на сутринта обзетите от страх придворни отново видели тъмния печат на гнева върху лицето му.
Напразни били всички усилия да го развлекат и развеселят, напразно в дима на запалените благовония се извивали пред него танцувайки с дайрета в ръце, поклащали пълни бедра, блестели с бисерите на зъбите си, разголвали уж случайно мургавите си гърди — той не вдигал тежък поглед и по лицето му преминавал гърч, от който изпадали в трепет сърцата на придворните. Напразни били всички хитрини на шутовете, акробатите, фокусниците и индийските факири, които приспивали змии с тръстиковите си свирки. Придворните си шепнели:
— О, проклети Настрадин Ходжа, сине на греха! Колко неприятности търпим заради него!
Всички с надежда обръщали погледи към Арсланбег.
Той бил събрал в караулното помещение най-изкусните шпиони: между тях бил и сипаничавият шпионин, когото Настрадин Ходжа по вълшебен начин излекувал от паралич.
— Знайте — рекъл Арсланбег, — че вие по заповед на нашия светлейши емир се лишавате от заплата дотогава, докато не бъде заловен злодеят Настрадин Ходжа! А ако не го издирите, ще се лишите не само от заплатата, но и от главите си, обещавам ви това твърдо. И наопаки, оня, който положи цялото си усърдие и залови Настрадин Ходжа, ще получи награда от три хиляди танга, а освен това ще получи и повишение в службата: ще бъде назначен за главен шпионин.
Шпионите веднага поели на работа, преоблечени като дервиши, просяци, водоносци и търговци, а сипаничавият шпионин, който надминавал останалите по хитрост, взел килимче, бобови зърна, броеница, старинни книги и отишъл на пазара, на кръстопътя между златарската и мускусната чаршия, дето възнамерявал, като се представи за врач, да разпита хубавичко жените.
А един час по-късно на пазарния мегдан излезли стотици глашатаи, които призовавали с виковете си всички мюсюлмани да чуят. Те разгласили емирския ферман. Настрадин Ходжа се обявявал за враг на емира и осквернител на вярата, на жителите се забранявали всякакви сношения с него, а най-вече укриването му, за което виновните щели да бъдат наказани незабавно със смърт. А на оня, който го предаде в ръцете на емирската стража, се обещавала награда от три хиляди танга и други милости.
Съдържателите на чайхани, медникарите, ковачите, тъкачите, водоносачите, камиларите си шепнели:
— Емирът ще има да чака дълго!
— Не е такъв нашият Настрадин Ходжа, че да им се даде да го хванат!
— И не са такива жителите на Благородна Бухара, че да се съблазнят от парите и да предадат своя Настрадин Ходжа!
Но лихварят Джафар, който тоя ден извършвал обичайната си обиколка из пазара и мъчел длъжниците си, мислел другояче: „Три хиляди танга! — вайкал се той. — Вчера тия пари ми бяха комай в джоба! Настрадин Ходжа ще дойде пак при тази девойка, но аз сам не ще съумея Да го заловя, а ако кажа някому, ще ми отнемат наградата! Не, ще постъпя другояче!“
Той се запътил към двореца.
Дълго чукал. Не му отваряли. Стражарите не чували: те оживено разговаряли, като измисляли планове за залавянето на Настрадин Ходжа.
— О, доблестни воини, да не сте заспали там? — с отчаян глас викнал лихварят, като тракал желязната халка, но минало много време, преди да се чуят стъпки, да изскърцат резетата и вратата да се отвори.
След като изслушал лихваря, Арсланбег поклатил глава:
— Почтени Джафар, не те съветвам да ходиш днес при емира. Той е страшен и мрачен.
— Аз тъкмо имам отлично средство да го развеселя — възразил лихварят. — О, почтени Арсланбег, опора на трона и усмирител на враговете, моята работа не търпи отлагане. Иди кажи на емира, че съм дошъл да разсея скръбта му.
Емирът посрещнал лихваря мрачно.
— Говори, Джафаре. Но ако новината ти не ни развесели, ще получиш още тук, веднага двеста пръчки.
— О, велики господарю, ти, който затъмняваш с блясъка си всички царе, минали, сегашни и бъдещи — рекъл лихварят, — на мене, нищожния, ми е известно, че в нашия град живее една девойка, която смело ще нарека пред лицето на истината най-прекрасната от всички прекрасни.
Емирът се оживил, вдигнал глава.
— О, повелителю! — продължил одързостеният лихар. — Нямам думи да възхваля достойно красотата й. Тя е висока на ръст, красива, стройна и съразмерна, със сияещо чело и румено лице, с очи, които напомнят очите на газела, с вежди, подобни на тънък месец! Бузите й са като анемони и устата като Сюлеймановия печат, и устните й като корал, и зъбите й като бисер, и гърдите й като мрамор, украсен с две вишни, и раменете…
Емирът сврял потока на красноречието му:
— Ако девойката е действително такава, Както ти казваш, тя е достойна да заеме място в нашия харем. Коя е тя?
— Девойка от прост и незнатен род, о, повелителю. Дъщеря е на един грънчар, с чието нищожно име не се одързостявам да оскърбя слуха на повелителя. Мога да посоча къщата й, но ще получи ли за това награда преданият роб на емира?
Емирът кимнал на Бахтияр: в краката на лихваря паднала кесия. Лихварят я грабнал със светнало от алчност лице.
