по-плътно вратата. — За къде си се запътил?
— Отивам в двореца.
— Ти си полудял! — възкликнал съдържателят. — Искаш сам да сложиш главата си право в устата на тигъра!
— Така трябва, Али. Скоро ще научиш защо. И хайде да се простим за всеки случай — аз отивам на опасна работа.
Те се прегърнали силно, от очите на добрия съдържател бликнали сълзи и се търкулнали по кръглите му червени бузи. Той изпроводил Настрадин Ходжа и като сподавял тежките си въздишки, от които коремът му се люлеел, излязъл при гостите.
Тревога гризяла сърцето на съдържателя, той бил тъжен, разсеян, гостите трябвало по два-три пъти да тракат с капачките на чайниците, за да му напомнят за неутолената си жажда. Със сърцето си съдържателят бил там, в двореца, заедно с неуморимия свой приятел.
Стражарите не пуснали Настрадин Ходжа.
— Аз донесох несравнима амбра, мускус, розово масло! — говорел Настрадин Ходжа, като изкусно преправял гласа си на женски. — Пуснете ме в харема, доблестни воини, ще продам стоката си и ще разделя печалбата си с вас.
— Върви, върви си оттук, жено, търгувай нейде другаде, на пазара — грубо отговаряли стражарите.
Като претърпял несполука в предприятието си, Настрадин Ходжа се умислил и помръкнал. Нямал време за губене, слънцето вече превалило пладне. Настрадин Ходжа обиколил дворцовата стена. Камъните лежали плътно, споени с китайски разтвор, нито една дупчица, нито една пролука не можал да открие в стената Настрадин Ходжа, а изходите на аръците били преградени с гъсти чугунени решетки.
„Трябва да вляза в двореца — рекъл си Настрадин Ходжа. — Това е мое непреклонно решение и аз ще го изпълня! Щом емирът ми отне годеницата по небесно предопределение, защо да няма предопределение и за мене да проникна в двореца и да си я върна? Дори аз чувствувам нейде в дъното на душата си, че такова предопределение има!“
Той отишъл на пазара. Вярвал, че ако решението на един човек е непреклонно и мъжеството му неизтощимо, предопределението винаги ще му дойде на помощ. От хилядите срещи, разговори, сблъсъци непременно ще има една такава среща и разговор, които заедно ще създадат благоприятния случай и умело възползувал се от него, човекът ще може да катурне всички препятствия по пътя към целта си, като изпълни с това самото предопределение. Нейде из пазара такъв случай очаквал Настрадин Ходжа. Той вярвал в това непоколебимо и тръгнал да го търси.
Нищо не се изплъзвало от вниманието на Настрадин Ходжа — нито една дума, нито едно лице в шумната многохилядна тълпа. Неговите ум, слух, зрение се изострили до степента, при която човек с лекота прекрачва границите, поставени му от природата, и, разбира се, удържа победа, тъй като противниците му остават в същото време в обикновените си човешки граници.
На кръстопътя на златарската и мускусната чаршия Настрадин Ходжа чул през шума и глъчката на тълпата нечий мазен глас:
— Казваш, че мъжът ти те е разлюбил, и не дели ложето ви с тебе? На твоето нещастие може да се помогне… Но за това трябва да се посъветвам с Настрадин Ходжа. Ти, разбира се, си чувала, че той се намира в нашия град; научи къде се крие, кажи ми и тогава ние с него ще ти върнем мъжа.
Когато се приближил, Настрадин Ходжа видял сипаничавия шпионин-врач. Пред него стояла една жена и държала в ръка сребърна монета. Врачът хвърлил на килимчето бобените зърна и запрелиствал една старинна книга:
— Ако не намериш Настрадин Ходжа — рекъл той, — тогава горко ти, о, жено, мъжът ти завинаги ще те напусне!
Настрадин Ходжа решил да накаже врача: приклекнал пред килимчето:
— Поврачувай ми, о, мъдри прорицателю на чуждите съдби.
Врачът хвърлил бобените зърна.
— О, жено! — изведнъж се провикнал той, сякаш поразен от ужас. — Горко ти, жено! Смъртта вече е простряла черната си ръка над тебе.
Наоколо се събрали неколцина любопитни.
— Аз бих могъл да ти помогна и да отстраня удара, но сам съм безсилен да направя това — продължил врачът. — Необходимо ми е да се посъветвам с Настрадин Ходжа. Ако можеш да узнаеш къде се крие и ми кажеш, животът ти ще бъде спасен.
— Добре. Ще ти доведа Настрадин Ходжа.
— Ще го доведеш? — Врачът трепнал от радост. — Но кога?
— Мога да го доведа още сега. Той е съвсем близо.
— Къде е?
— До тебе. На две крачки.
Очите на врача пламнали от алчен огън. — Не го виждам.
— Но нали си врач. Мигар не можеш да се досетиш? Ето го!
Жената отведнъж отметнала яшмака и врачът изумен отскочил, като видял пред себе си лицето на Настрадин Ходжа.
— Ето го! — повторил Настрадин Ходжа. — За какво искаше да се посъветваш? Ти лъжеш, не си врач, ти си шпионин на емира! Не му вярвайте, мюсюлмани, той ви мами! Седи тук, за да проследи Настрадин Ходжа!
Врачът се озъртал, щъкал с очи, но наблизо не видял нито един стражар. Със сълзи на очи и скърцайки със зъби, той оставил Настрадин Ходжа да си отиде. Тълпата наоколо роптаела страшно.
— Шпионин на емира! Мръсно куче! — чувало се отвсякъде.
Врачът свил с треперещи пръсти килимчето си и хукнал, колкото му крака държали, към двореца.
ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
В караулното помещение било мръсно, прашно, зловонно и димно. Стражарите седели на едно протрито кече, което служело за гнездо на бълхите, и като се почесвали, мечтаели за залавянето на Настрадин Ходжа.
— Три хиляди танга! — казвали си те. — Помисли само: три хиляди танга и длъжността главен шпионин!
— И хем някому ще се падне този късмет!
— Ах, да се паднеше на мене! — въздъхнал един ленив дебел стражар, най-глупавият от всички, когото не пъдели от служба досега само защото се научил да гълта сурови яйца, без да повреди черупката им, с което развличал понякога светлия емир и получавал от него малки подаяния, но затова пък по-късно изпитвал жестоки болки.
Сипаничавият шпионин се втурнал в караулното като вихрушка:
— Той е тук! Настрадин Ходжа е на пазара! Преоблечен е като жена!
Стражарите грабнали тичешком оръжието си, спуснали се към портата.
Сипаничавият шпионин тичал след тях и викал:
— Наградата е моя! Чувате ли! Аз пръв го видях! Наградата е моя!
Щом видял заптиите, народът се пръснал. Започнала блъсканица. Смут обхванал пазара. Заптиите се врязали внезапно в навалицата, най-усърдният от тях, който тичал отпред, уловил някаква жена и й смъкнал яшмака, като открил пред всички лицето й.
Жената се разпищяла, отдалеч й отговорил също тъй пронизителен женски вик, ето че закрещяла, изскубвайки се от ръцете на заптиите, трета жена, четвърта, пета… След две минути целият пазар се изпълнил с женски писък, викове, вопли и ридания.
Тълпата замряла, смаяна, вцепенена. Такова кощунство още никога не се било случвало в Бухара. Мнозина побелели, други почервенели от негодувание: нито едно сърце не било спокойно в тази минута. Заптиите продължавали да безчинствуват, хващали жени, удряли ги, блъскали ги, биели ги, смъквали им дрехите.
— Спасете ни! Спасете ни! — викали жените.
