— Спри! — рекъл Настрадин Ходжа. — Ти забрави, че емирите са създадени по-другояче от останалите хора: те изобщо нямат сърце и е безполезно да ги молиш. От тях може само да се отнеме и аз, Настрадин Ходжа — чуваш ли, приятелю!, — ще отнема Гюлджан от него!
— Той е могъщ, има хиляди войници, хиляди стражари и хиляди шпиони! Какво можеш да му сториш ти?
— Още не знам какво ще направя. Само едно знам: той няма да влезе при нея днес! Не ще влезе при нея и утре. Не ще влезе при нея и вдругиден! И никога няма да влезе при нея да я обезчести — това е истина, както е истина и че навсякъде от Бухара до Багдад ме наричат Настрадин Ходжа! Пресуши сълзите си, стари приятелю, не ридай над ухото ми и не ми пречи да мисля!
Настрадин Ходжа не мислил дълго.
— Стари приятелю, къде пазиш дрехите на покойната си жена?
— Там са, в раклата.
Настрадин Ходжа взел ключа, влязъл в къщата и скоро излязъл оттам, преоблечен като жена. Яшмакът, гъсто изплетен от черни конски косми, скривал лицето му.
— Чакай ме, приятелю, и нищо не предприемай сам.
Той извел от обора магарето си, оседлал го и за дълго време напуснал къщата на Нияз.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Преди да въведе Гюлджан в дворцовата градина при емира, Арсланбег извикал от харема стариците и им заповядал да приготвят Гюлджан, та погледът на емира да се наслади от съзерцанието на съвършенствата й. Стариците незабавно се заловили за обичайната си работа; те измили с топла вода разплаканото лице на Гюлджан, преоблекли я в лека коприна, почернили веждите й, начервили бузите й, облели косите й с розово масло, боядисали в червен цвят ноктите й. След това повикали от харема негово велико целомъдрие главния евнух, човека, който на времето се славел с разпътството си из цяла Бухара, а по-късно заради знанията и опита му го повикали на емирска служба, бил скопен от придворния лекар и поставен на една от най-високите длъжности в държавата. Негово задължение било денонощно да следи сто и шейсетте наложници на емира, за да имат те винаги съблазнителен вид и да събуждат страстта на емира. Тези задължения ставали от година на година все по-тежки, защото емирът все повече се пресищал, а силите му намалявали. И главният евнух трябвало неведнъж сутрин да получава вместо награда десетина камшика, което впрочем не било за него най-тежкото наказание, защото колчем приготвял прекрасните наложници за срещите им с емира, изтърпявал несравнено по-големи мъчения, напълно сходни с онези, които очакват разпътниците в ада, където споменатите разпътници са осъдени да се намират през цялото време между голи хурии, също приковани с железни синджири за стълбове.
Когато главният евнух видял Гюлджан, той отстъпил, поразен от красотата и.
— Тя наистина е прекрасна! — възкликнал той с тънък глас. — Водете я при емира, махнете я от очите ми! — Той тръгнал с бързи крачки назад, като си блъскал главата в стените, силно скърцал със зъби и възклицавал: — О, колко ми е тежко, колко съм злочест!
— Това е благоприятен признак — рекли стариците. — Значи нашият повелител ще бъде доволен.
Повели клетата безмълвна Гюлджан към дворцовата градина.
Емирът станал, приближил до нея, повдигнал яшмака й.
Всички везири, сановници и мъдреци закрили очи с ръкавите на халатите си.
Емирът дълго не можал да откъсне очи от прекрасното й лице.
— Лихварят не ни излъга! — рекъл той високо. — Да му се даде награда, три пъти по-голяма от обещаната!
Отвели Гюлджан. Емирът явно се развеселил.
— Той забрави грижите, развесели се. Славеят на сърцето му се наведе над розите на лицето й! — шепнели придворните. — Утре сутринта той ще бъде още по-весел! Слава на аллаха, бурята мина над нас, без да ни порази нито с гръм, нито с мълния.
Придворните поети одързостени излезли напред и поред започнали да възхваляват емира, като сравнявали в стихове лицето му с пълна луна, снагата му — със строен кипарис, а царствуването му — с пълнолуние. Царят на поетите най-сетне намерил случай да каже уж в порив на вдъхновение стиховете, които от вчера заранта висели на крайчеца на езика му.
Емирът му хвърлил шепа дребни монети. И царят на поетите, пълзейки по килима, ги събирал, като не забравил да долепи устни до чехъла на емира.
Милостиво усмихнат, емирът рекъл:
— Сега и на нас ни дойдоха на ум стихове:
Всички поети изпопадали на колене, като викали: „О, велики! Ти засенчи самия Рудаки!“ — а някои лежали ничком на килима, уж изпаднали в безсъзнание.
В залата влезли танцувачките, след тях — шутовете, фокусниците, факирите и емирът възнаградил щедро всички.
— Съжалявам само — рекъл той, — че не мога да заповядвам на слънцето, инак щях да му заповядам днес да залезе по-скоро.
Придворните отвърнали с раболепен смях.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Пазарът бръмчал и шумял, търговията била в разгара си, народът продавал, купувал и разменял, а слънцето се издигало все по-високо и пропъждало хората в гъстата, миризлива сянка на покритите чаршии. През кръглите прозорци на тръстиковите покриви падали отвесно ярките лъчи на пладнето, издигали се димно-прашни прозрачни стълбове, в тяхното сияние блестяла сърмата, лъщяла гладката коприна и с мек затаен пламък светело кадифето; навсякъде святкали, припламвали чалми, халати, боядисани бради; излъсканата мед ослепявала очите, с нея се състезавало и я побеждавало с чистия си блясък благородното злато, разсипано на кожени килимчета пред сарафите.
Настрадин Ходжа спрял магарето си пред същата оная чайхана, от сондурмата на която преди месец той се обърнал към жителите на Бухара с призив да спасят от милостта на емира грънчаря Нияз. Малко време минало оттогава, но Настрадин Ходжа успял да се сприятели с нейния тантурест съдържател Али, човек откровен и честен, та можел да му се довери.
Като издебнал сгодна минута, Настрадин Ходжа извикал:
— Али!
Съдържателят на чайханата се обърнал, по лицето му се изписало недоумение: гласът, който го повикал, бил мъжки, а пред себе си той виждал жена.
— Аз съм, Али! — рекъл Настрадин Ходжа, без да повдига яшмака. — Позна ли ме? И в името на аллаха, не пули очи — мигар забрави за шпионите?
Али се обърнал и го въвел в задната тъмна одая, дето се пазели дървата и резервните чайници. Тук било влажно, прохладно, шумът на пазара се чувал глухо.
— Али, вземи магарето ми — рекъл Настрадин Ходжа. — Храни го и го дръж винаги готово! То може да ми потрябва всяка минута. И никому не казвай нито дума за мене.
— Но защо си се преоблякъл като жена, Настрадин Ходжа? — попитал съдържателят, като притварял
