Над тълпата страховито се издигнал гласът на ковача Юсуф:
— Мюсюлмани! Какво гледате? Не стига ли, че заптиите ни обират, та сега и жените ни позорят посред бял ден!
— Спасете ни! Спасете ни! — викали жените. Тълпата загълчала, разшавала се. Някакъв водоносец чул гласа на жена си, спуснал се към нея, заптиите го отблъснали, но на помощ му се притекли двама тъкачи и трима медникари и отблъснали заптиите. Завързала се битка.
Тя се разраствала стремително. Заптиите размахвали саби, а върху тях от всички страни летели стомни, подноси, делви, чайници, подкови, цепеници; стражарите не успявали да ги избягнат. Битката обхванала целия пазар.
През това време емирът сладко си почивал в двореца. Изведнъж той скочил, изтичал до прозореца, отворил го и в ужас го хлопнал пак. Дотичал Бахтияр — блед, с треперещи устни.
— Какво е това? — бъбрел емирът. — Какво става на мегдана? Къде са топовете? Къде е Арсланбег?
Втурнал се Арсланбег, паднал по очи:
— Нека повелителят заповяда да ми отсекат главата!
— Какво има?! Какво става на мегдана?! Арсланбег отговорил, както си бил на пода:
— О, господарю, подобен на слънцето, който затъмняваш…
— Стига! — яростно тропнал с крак емирът. — Ще се доизкажеш после! Какво става на мегдана?
— Настрадин Ходжа!… Той се преоблякъл като жена. Всичко е заради него, заради Настрадин Ходжа! Заповядай, повелителю, да ми отрежат главата!
Но до това ли му било сега на емира?
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Тоя ден Настрадин Ходжа пестял всяка минута от времето си. Затова не искал да се бави и след като изкривил пътем челюстта на един заптия, разбил зъбите на друг и сплескал като мекица носа на трети, благополучно се върнал в чайханата на приятеля си Али. Тук, в задната одая, той свалил женската дреха, увенчал главата си с цветна бадахшанска чалма, прикачил си лъжлива брада и в такъв вид седнал на най- високото място в чайханата, откъдето можел удобно да наблюдава битката.
Заптиите, притиснати от всички страни от народа, се съпротивлявали яростно. Завързало се сбиване до самата чайхана, пред краката на Настрадин Ходжа; той не се стърпял и излял върху един заптия чайника си, и то толкова ловко, че всичката вряла вода попаднала във врата му — той бил ленивият и дебел гълтач на яйца. Заптията завил, строполил се по гръб, като размахвал ръце и крака. Без дори да го погледне, Настрадин Ходжа отново потънал в размисли.
По едно време чул старчески дрезгав глас: — Пуснете ме! Пуснете ме! В името на аллаха, какво става тук?
Недалеч от чайханата, сред най-гъстата навалица на биещите се, седял на камила един старец с гърбав нос и побеляла брада, наглед и по облекло арабин, краят на чалмата му бил подвит, което свидетелствувало за неговата ученост. Изплашен до смърт, той се притискал до гърба на камилата, а наоколо кипяла битката, някой теглел за крака стареца от камилата и не го пускал, макар че старецът се дърпал бясно, като се мъчел да се освободи. Наоколо крещели, пъшкали и свирепо виели биещите се.
Търсейки по-безопасно място, старецът се промъкнал как да е до чайханата. Като се озъртал и потрепервал, той завързал камилата до магарето на Настрадин Ходжа и се качил на сондурмата.
— В името на аллаха, какво става тук, в Бухара?
— Пазар — кратко отговорил Настрадин Ходжа.
— И какво, във вашата Бухара пазарите винаги ли са такива? Как сега ще се промъкна до двореца през това бойно поле?
Когато той изрекъл думите „до двореца“, Настрадин Ходжа в миг разбрал, че срещата с този старец е тъкмо оная единствена среща, същият оня случай, с помощта на който ще изпълни замисленото: да проникне в харема на емира и да освободи Гюлджан.
Но прибързаността, както е известно, е шейтанска работа, а освен това всички помнят стиховете на мъдрия шейх Саади Ширазки: „Само търпеливият ще завърши работата си, а припреният ще си строши врата.“ Настрадин Ходжа сгънал килима на нетърпението и го сложил в сандъка на очакването.
— О, всемогъщи аллах, о, убежище на верните — въздишал и охкал старецът. — Как ще се промъкна сега до двореца?
— Почакай тук до утре — отговорил Настрадин Ходжа.
— Не мога! — възкликнал старецът. — Очакват ме в двореца!
Настрадин Ходжа се засмял:
— О, почтени и побелели старче, не знам твоя чин и твоя занаят, но мислиш ли, че в двореца не могат да минат без тебе поне до утре… Много почтени хора в нашата Бухара не могат със седмици да стигнат до двореца; защо мислиш, че за тебе ще бъде направено изключение?
— Знай, човече — важно отговорил старецът, малко жегнат от думите на Настрадин Ходжа, — че аз съм знаменит мъдрец, звездоброец и лечител и пристигнах тук чак от Багдад по покана на емира, за да му служа и помагам в управлението на държавата.
— О — рекъл Настрадин Ходжа, като почтително се поклонил. — Приветствувам те, мъдри старче. Случвало ми се е да бъда в Багдад и познавам тамошните мъдреци. Кажи ми името си.
— Ако си бил в Багдад, слушал си, разбира се, за мене и за заслугите ми пред халифа, чийто любим син спасих от смърт, и това бе съобщено по цялата държава. Хюсеин Хуслия е името ми.
— Хюсеин Хуслия! — провикнал се Настрадин Ходжа. — Мигар ти си Хюсеин Хуслия!
Старецът не можал да скрие усмивката си, твърде доволен, че славата му се е разнесла тъй далеко отвъд пределите на родния му Багдад.
— На какво се учудваш — продължил старецът. — Да, аз съм същият тоя знаменит Хюсеин Хуслия, велик мъдрец, равен на когото няма нито по мъдрост, нито в умението да изчислява звездите, нито в изкуството да лекува болести. Ала никак не са ми присъщи гордостта и самодоволството: виждаш как простичко разговарям с тебе, нищожния човечец.
Старецът придърпал една възглавка, облакътил се на нея, като решил да разпростре по-далеч снизхождението си към своя събеседник и да му разкаже за великата си мъдрост, като разчитал, че събеседникът му, тласкан от тщеславие, ще разправя после по всички кръстопътища за срещата си със знаменития мъдрец Хюсеин Хуслия, ще превъзнася мъдростта му и дори ще преувеличава, за да събуди у слушателите още по-голяма почит към него, а заедно с това и уважение към себе си, защото тъкмо така постъпват всички хора, удостоени с вниманието на високи особи. „И с това той ще спомага за умножаването и затвърдяването на славата ми сред простия народ — мислел си Хюсеин Хуслия, — което също не е излишно; приказките сред простия народ ще стигнат чрез шпиони и съгледвачи до слуха на самия емир и ще потвърдят пред него мъдростта ми, защото потвърждението отстрани е безспорно най-доброто потвърждение; и в края на краищата от всичко това ще мога да извлека полза.“
За да убеди окончателно събеседника си в своята необикновена ученост, мъдрецът почнал да разправя за звездите, за разположението им, като при това всеки миг се позовавал на великите мъдреци от древността.
Настрадин Ходжа слушал внимателно, като се стараел да запомни всяка дума.
— Не — рекъл най-сетне Настрадин Ходжа. — Все пак не мога да повярвам! Мигар ти си същият тоя Хюсеин Хуслия!
— Разбира се! — възкликнал старецът. — Какво чудно има в това?
Настрадин Ходжа предпазливо се отместил. След това възкликнал с тревога и състрадание в гласа:
— О, нещастнико! Отиде ти главата!
Старецът се задавил, изпуснал чашката си. Всичко било като в игра на шах, в която впрочем малцина можели да се мерят с Настрадин Ходжа.
Цялата важност и високомерие на стареца в миг се стопили.
— Как? Какво? Защо? — питал той уплашено.
Настрадин Ходжа посочил мегдана, където боят още не бил съвсем утихнал.
